Обичам си дървената дограма! Не искам да я сменям! Не искам!
Не искам, ама на места се е изметнала като динена кора. И вратите се затварят все по-трудно и с все повече блъскане. И трудно се поддържа. И трудно се мие...
Ама не искам майстори вкъщи!!! Не искам!!!
Когато ми се счупи дръжката на вратичката на пералнята, предпочетох да си купя нова пералня, отколкото да пусна вкъщи някой да ми се гъзурчи и да нанесе повече щети, отколкото ползи.
Ама нали ще има технически паспорти на сградите... изисквания за енергийна ефективност... изолации... Пък като се сложи изолацията, кой после ще ти обръща отново прозорци... Това са все доводи про.
И най-вече: НЕ ИСКАМ да си сменям дограмата. Това е основната причина да го направя. Поне в едната стая. Хайде, поне в едната - за проба. А ако ми понесе - после ще го направя и в другите.

И започнах едно проучване на фирми. Обаче всичките големи фирми (честни хора!) не ми се заклеха, че ще работят като хирурзи и че после няма да изхвърля 14 чувала тухли, както ми се случи на едно друго място. Супер, си казах. Оставам си с тази дограма. Измих си я, уплътних си я с един кубик дунапрени и се приготвих да посрещна зимата. Обаче, не щеш ли, минавам край един офис за алуминиева дограма, вътре скучае едно момче, влизам, питам "Можете ли като един същи хирург да ми махнете старата дограма?". Вика: "Трябва да видя".
Дойде, видя, каза: "Мога". И аз осмелях: "Сменяйте в хола и в спалнята".
Уговорихме се за след две седмици, за 24.11. - събота. Само дето отказа да изнесе старата дограма, но това не ми се видя толкова голям проблем - циганите щяха да я грабнат за подпалки, а аз просто трябваше след това да измета няколко стотин квадратни метра, посипани с начупени стъкла.
И така цяла седмица си гледам дограмите и плача. Е добре де, не плача, ама нещо такова.


Тази може да е много тъпо боядисана (въобще не знам коя чавка ми беше изпила акъла да избирам такава туристическа боя), и корнизът отгоре се е изметнал меко казано бая, ...


Обаче тази си я обичах много. Сваляли сме й старите бои, боядисвали сме я. И цветът ми харесваше с извинение, макар според "ЛЕКО" това да е "слонова кост". Голяма скръб ме налегна. А също и две предчувствия.
1. Че стената вдясно от прозореца в спалнята по някаква причина ще се срути, там ще зейне една голяма дупка, през нея ще веят ветрове и никога нищо няма да може да се направи повече.
2. Че при свалянето на дограмата някак си ще се засегне тръбата на парното, тя ще се скъса, всичко ще се залее до перваза с вряла вода (до перваза, защото после ще започне да прелива навън), ще спрем някак парното на кооперацията и дворът за седмици наред ще се изпълни с мрачни съседи, а къщата ми с мръсни и цапащи парнаджии.
И така - бавно започнах да се побърквам.
В петък, 16.11. ,следобед майсторът се обади, че дограмата е готова и на другия ден ще дойдат да я сложат. Та си прекарах нощното време вместо в тръшкане, в пазаруване на найлони и опаковане на къщата. Също така в ровене по кофите за боклук и влачене вкъщи на кашони за постилане по паркета.
Както казаха 9:00, точно в 9:00 бяха на входа.
И се почна. Наистина свалиха дограмата с прецизност, към която нямам забележки:

Практически не падна нищо, което не можеше да не падне - няколко парченца мазилка, малко прашинки...
Ето как са строили военните средата на петдесетте:




Нищо не е отивало на боклука, даже чувалите от цимента. А пироните бяха двайсет сантиметра.
Тук се вижда, че стената е двойна:

И защо ми е тогава изолация?
Погледната откъм балкона, стаята породи в мен кристална представа за човешката ефимерност, преходност и никчемност, примесена с усещането за нещо латиноамериканско, въпреки липсата на колонада.

Това, което не се вижда на снимките, е дивият вятър, който се носи по стаите и все повече повдига найлоните, като накрая почти ги залепи на тавана. В този леден ветрилник аз не се откъсвах нито за миг от майсторите, за да подвиквам: "Внимавай, лампата! Лампата! Лампата!!! Тапета! Стената! КАБЕЛА!!! ТАМ ИМА КАБЕЛ!!! СПРЕТЕ, МАМКА МУ, ТАМ ИМА КАБЕЛ!!!"


Та така, нямаше тръба за парното, но имаше кабел. Е не мога пък да познавам чак в такива подробности!
Остана да монтират само стъклата, което реших, че могат да направят и без моето вещо ръководство.
Обаче греейки се в кухнята дочух, че "не ставало", "голямо било"... И някакво затишие. Отидох да се осведомя, а двамата мъже седят омърлушени. Часът е три.
- Какво става?
- Ами стъклото е по-широко...
Поглеждам го - то с 30 сантима по-широко. Тук последваха крясъци в смисъл, че не мога да повярвам, че като са получили дограмата, не са я проверили, ("ама ния ги броихме стъклата"), ама не да ги броите, а да ги видите дали стават, преди да ми отворите къщата в средата на ноември. Веднага отивайте в склада да търсите стъкло! Какво като никой не ви вдига телефона! Отивате там и търсите склададжията! Тръгвайте, какво седите, от седене стъклото няма да се смали... Това е някаква шега!!! Не е истина!!!
След час и нещо се връщат. Срещам ги на стълбището. Тихи като мишки, засрамени. И влачат кашон. Не мога да повярвам!
- Е, какво толкова... Ще сложим този кашон... И в понеделник...
- В ПОНЕДЕЛНИК???!!!
- Еми събота и неделя никой не работи!
- Шегувате се! Веднага ми дайте телефона на шефа!
Те се споглеждат.
- Дайте ми телефона на шефа!
Дават ми го. Набирам. Никой не вдига.
- Кой е тоя?
- Х... Христо.
- Какъв е тоя Христо?
- Шефът на тия, дето режат стъклата!
- Не ми трябва той, бе! Аз не съм сключвала договор с него. Искам телефона на вашия шеф, на вашата фирма!
И единият, който иначе е дълъг и слаб, стана нисък и слаб и каза тихичко:
- Ми аз съм шефът... няма нужда да ми звъните... аз съм тук...
- Искам неустойка!
Те се ошумолиха в спалнята и започнаха да си работкат нещо там тихичко-тихичко. Даже когато ползваха тоалетната, от там се чуваше съвсем боязливо църцоркане.А аз се оттеглих  да се грея в кухнята и да се успокоявам. Сетих се дори как. Отидох и им рекох:
- Сега за утешение да ми изхвърлите старата дограма.
- Ами добре, - казаха и двамата в хор.
Сложиха останалите стъкла, монтираха кашона на най-дясното крило, омотаха го и с найлони и ме оставиха да чакам понеделника и да спя като клошар в кашони, найлони, уличен шум и пронизителен вятър, който идваше не от кашона (от там идваше само шумът), а от цепките в крайно икономично сложената пяна. В тия дупки наврях каквито найлонови торбички ми попаднаха - за да е пълно усещането за нещастие.
Е, пророчица ли съм или не съм?


Съм, ама само полу-.
Защото не можах да предвидя баш всичко. В понеделник вечерта те дойдоха с другото стъкло. И...
Ами и то не стана. Седнаха и се хванаха за главите. Скочиха трескаво. Единият пелтечеше:
-Правили са го по спесификация... Правили са го по спесификация...
Другият:
- Абе сигурно сме разменили стъклата. Това тука, в средата, е по-вероятно да стане вдясно, а това, новото - ще дойде в средата.
Шефът се обърна към мен:
- Дайте ножче.
Донесох всички ножове от кухнята, защото не знам какво разбират под "ножче". Взе най-големия, най-любимия, Солингена.
И започнаха с него да махат държачите на средното стъкло. Държачи са онези пластмасови ленти, които се слагат, за да задържат стъклото за крилото - съвременният еквивалент на маджуна. Ножът не стигна. поискаха още един. Извадиха и отвертка. Ръгаха, блъскаха. Бързаха.
Стъклото не стана.
На тази снимка не се вижда, колко зверски беше наранена пластмасата, защото после ги накарах да сменят държачите. Те бяха изядени като гризани от катерица с оплескани с мазут зъби. Сега останаха само по-малките наранявания по самата дограма, а най-долу се виждат кървавите петънца от порязалия се майстор.



А ножът... Ех... ножът...


И пак нощ на ветрилник, шум и клошарски мисли.
А на сутринта... А на сутринта влизам в хола и какво виждам:



Точно така! Стъклото е спукано.
Обаждам се на майстора и му казвам, че може да му е много смешно, ама стъклото в хола е спукано. А той ми отговаря, без хич да се смее, че аз така и след една година може да си счупя стъклото и после да му кажа, че е спукано. Е тука вече всички сили ме напуснаха.
Погрижих се вечерта вратата да им отвори мъж с размерите почти на касата.
Това със сигурност не е повлияло на факта, че този път стъклото в спалнята пасна. Но май намали цената с 11 лева (вероятно заради счупения нож).
И стъклото в хола наистина се оказа спукано не по моя вина.
Не само размерът, но и полът имат значение в този мъжки свят, да знаете.
И така, днес ми смениха и това стъкло, получиха си втората половина от парите и сега вече мога само да се надявам да... Не смея да се надявам....