Откъс от романа "Възшествието на маймуните"


Когато мъжът затвори багажника, Спасов се оттласна с плещи от панела, приближи, забучи пръст в гърдите на уплашения Крушков и заграчи шепнешком: – Слушай бе, нещастник! Ти нормален ли си, бе! Не те ли е срам?! А?! Защо лъжете, бе?! Как така ще ходиш да разправяш ти, че някой тормози дъщеря ти!...Как така ще кепазите вие толкова хора, дето седем години се чудят как да избутат дъщеря ви до основно образование! На какво разчитате? На какво? Че никой няма да ви осъди за тази помия ли? Че никой няма да ни чуе ли, бе?! На това ли разчитате, малоумници нещастни? Аз затова ли седя по четирсе часа в почивните си дни? Да правя училище за помияри?! За това ли?!... Консерви ли ще ми пълниш ти бе, изрод! Консерви ли, бе!.. Докато аз се чудя как да направя свястно училище насред тая шибания!.. Крушков се разплака, закри лице с ръце, падна на колене и каза: – Толкова съжалявам!!! Повече няма да правя така!!! Още утре ще се извиним чрез вестника!   Само дето Спасов не забучи пръст в гърдите му и не му каза нито дума. Защото нямаше клетка в умореното му тяло, която да бъде заставена да повярва, че е възможно да чуе: – Толкова съжалявам!!! Повече няма да правя така!!! Още утре ще се извиним чрез вестника!   Затова, щом мъжът затвори багажника, Спасов се оттласна с плещи от панела, всмука се в дъното на вече отворения гараж, и, когато Крушков понечи да излезе от прибраната вътре кола, се приближи се отзад и бързо му счупи врата.