Обичам да чета турски автори. Особено, когато действието се развива в Истанбул (а, впрочем, странно, никак не ме влече да ходя там). Обичам описанията на града, на ароматите, обичам бавното, яваш-яваш общуване,  вниманието към събеседника, уважението към по-възрастния, онова „батко“, онова „да ти е сладко“... Е, после може единият по най-първичен начин да разпори корема на другия, но иначе за какво да се пишат книги, ако няма екшън?
Интересно ми е също така да намирам доказателства, че „особеностите“ на държавното ни устройство са същите, като тамошните (а не са привнесени след освобождението от Русия). Това последното е феноменално описано в романа на Митхат Джемал Кунтай „Три Истанбула“ (1938 г.). Все се канех да напиша за него, но така и не се организирах. Обаче го препоръчвам горещо.

 А сега за последното ми „турско“ четиво, което подхванах, с надеждата да науча нещо за възникването на Османската империя. И не се излъгах. Поне не много... Или не съвсем...

При разговор с една книжарка, тя уточни книгата така: „А, онази любовната ли?“. Е, ако я презентира по този начин, по който, впрочем, и корицата,



ще създаде много разочарования. Любов в романа има толкова, колкото в „Терминатор 1“,добре,може би малко отгоре, но пак няма да се събере на повече от една страница: като малък Осман Я видял и се влюбил, после пак Я видял веднъж, и после баща Й директно му заяви, че ще се женят. И се ожениха. Това всичкото – между изключително подробни описания на правенето на лък и на видовете лъкове,  оцеляване в горите,висене на ръждиви куки, забити в бута му, битки, в които никакви рани, счупени ребра, крака не могат да попречат на терминатора Осман да побеждава – сам и с шепа верни другари. Племето му, състоящо се от десетина юрти, било толкова притеснявано  данъчно от византийци и монголи, че се раздразнило и решило да приключи с мъките, като завземе половината Европа. Което вероятно ще видим следващите томове. Ако си ги купим.
Понеже от коментар във ФБ разбрах, че някои ме подозират в копнеж по "типичната турска мелодрама", да го кажа в пряк текст: много плосък търговски трик - да напишеш на корицата с големи, с най-големи букви "ЛЮБОВ", а вътре да няма и четвърт процент от нея. 

А сега ето няколко весели мостри по същество.

Какво, мислите, правят, двамата бойци-богатири, докато водят следния диалог:

Седят на маса?
Седят в каруца?
Яздят редом кон по прашния анадолски път?
НЕ!


Тичат те с все сили, а на "200-300 метра отзад" ги гонят РИЦАРИ НА КОНЕ И С РОТВАЙЛЕРИ. Нищо. Имат време да похортуват. И да приложат план за заблуждаване на преследвачите. Идеята им идва, когато виждат край пътя катерица.




Някой някога ловил ли е катерица? А връзвал ли е за нея нещо, кавото и да е, дори не ръкав, откъснат от дрехата на другаря му? И за колко време успя да го направи: хващането - късането - връзването? Нали не сме забравили, че рицарите препускат на коне и са на 200-300 метра в началото да упражнението с катерицата. Ротвайлерите - и те. Впрочем, не препоръчвам на интересуващите се от породата, да черпят информация от тук.

Втора загадка. С какво се занимава мъжът, чиито действия са описани по-долу?

Лежи на поляна и крои планове да победи врага?
Лежи на поляна и крои планове да завземе престола, ако може така да се нарече юртата на владетеля на бейлика.
Ми не.
Участва в пехливански борби, намазан е с олио и лежи под двестакилограмовия си съперник. това ми напомня някои хумористични анимационни филмчета.

Непременно трябва да спомена онези мечове "две педи широки и метър и половина дълги", дето не представлявали никакъв проблем дори за мъкнещите десетки килограми броня рицари, камо ли за леко облечените кайъни/тюрки/турци, които, като истински екшън герои, ги отнемат, убиват с тях вече бившите им собственици и произнасят, естествено!, нещо хитро в стил "Казвал съм ти аз, че не ги разбираш тия работи!". Само да помогна малко на визуализацията: две педи са почти половин метър.

Имаше и няколко истории с мятане на стрели - разбира се, много по-далеч от конкурентите. Обаче не мога да кажа каква беше дължината на рекордите. Имаше едни гадни задачи за превръщане на нещо в нещо? Книгата вече не ми е под ръка, а и се съмнявам, че ще намеря точно онази мярка за дължина в онлайн конверторите. На мен Осман, строго погледнато, не ми е никакъв (да не задълбаваме в "общото" ни минало), така че не се напрягам от представянето му като средновековен Рамбо. Много ясно, че когато се наложи, ще метне стрелата два пъти по-далеч, отколкото го е направил предния път (когато му се получи от последния възможен опит и без да му е извадено рамото).

Освен преобладаващия екшън, абсолютно идентичен с този от холивудските продукции и описан до най-малките подробности, можем да срещнем и цели страници мъдрост:

Звучи общочовешко.
Само че това е един от малкото случаи, когато пише "цивилизация" и "човек на думата", а не "мюсюлманин" и пише "варвавство", а не "рицари" и "християни". С описанието на лицемерното разминаване между рицарските идеали и походи мога да се съглася без други забележки, освен тази, че се среща доста начесто в книгата. Нещо обаче ме кара да се съмнявам в съвършената кристална нравствена чистота на исляма. Не знам защо.

Та така. Осман, който в този том още не е станал Първи, ми се вижда нещо средно между Крали Марко, Шварценегер и някакъв много кофти вариант на Джеки Чан. Не смея да включа в аналогиите Чък Норис, по разбираеми причини.