Вчера гледах "Аз, Леонардо". И си купих "In Globo".
Близостта на тези две действия доведе до едно откритие, което държа да споделя.
След като гледах в тъмния салон тъмните картини на Леонардо с неговите студени, надменни жени (изкуствоведите сто процента не мислят така), курдисани пред разни скали и храсти, пратени на майната си, в нищото, жени, които колкото и да гледам, не мога да почувствам, защото са издигнали ледени стени и не пускат вътре...
Ще довърша изречението, обаче нека все пак да ги погледнем пак:







Погледахте ли ги добре?
Та след това научих, че по същото време живяла и Софонизба Ангуисола, ренесансова жена-художничка, чийто пол бил причина да не се смята за баш художничка, да не стане известна, но пък от друга страна, да я публикува "In Globo", за мой късмет.




Не че и тук отзад няма баири. Но колко живот, настроение, приветливост, гостоприемство.













Казват, че деца се рисували много трудно.


На Софонизба не й е трудно. Таман й е.
Просто за сравнение гримаса от Караваджо:


Обожавам такива открития.