Първото, от "Четите в България", е малко дълго, но ако го съкратя, ще се изгуби чарът.
Изстъпи се някоя разпалена глава и говори убедително, че Хаджията е съборил 5000 души мръсници заедно с дружината си, той сам убил един паша, Караджата отсякъл главите на пет души черкези с едно замахвание, байрактарят гонил 50 души башибозуци на половин час разстояние; Тотю войвода убил два коня с юмрука си и пр., и пр.
– А где потънаха лешовете на толкова кучета? – пита някой си Тома, който, макар и да вярва в християнското могущество, но все терсене му се вижда, че стотина души са можали да затрият 5000 души.
– Куча вяра е хитра – отговаря втори.
– Нощно време изкопали един голям трап и там ги наръгали с пушките им заедно.
От подобни разговори, които ставаха във всеки град и село после 1867 – 1868 год., патриотическото заключение биваше такова: на петдесет хиляди души турска войска три хиляди души наши братя са доволно да ги разпръснат. Забележително е и това, че колкото по-отдалечена биваше местността от оная точка, в която върлува Тотю и Хаджията, толкова повече увеличаваха и обожаваха техните дела, толкова повече растеше славата им, а заедно с това зрееше и идеята, за която те погинаха. Разбира се, че причините на всичко това са много, но аз ще поговоря само за една, най-важната и съществената, която живее и до днес и следва да се не разбира още от мнозина. Аз говоря за гласността на живото и печатното слово. Представете си например, че в епохата на Тотя и на Хаджията в България имаше свободно слово, за всяко събитие и лице можеше да се говори безнаказано както от страната на турци, така и от наша страна. Представете си втори път, че когато войската заобиколи Тотя при гората Пустия, а Хаджията – в караесенските лозя, много любопитни от околните градове Търново, Свищов и Русчук присъствуваха на тия битки, описаха ги във вестниците, едни за, други против, всеки си каза мнението, разгледаха тяхната зла и добра страна и пр. В такъв случай аз държа парола, че ни Филип Тотю щеше да стане хвърковат, ни Хаджията и Караджата прочути. Те щяха да умрат още тогава заедно с всичките баснословни предания за тяхното геройство. Тяхното величие се дължи именно на тайнствеността и на строгостта, които поддържаше и създаваше само турското правителство.
В демократическите държави, там, гдето всемогущият великан – свободното слово – не е затиснато под царския престол, няма херои, не съществуват отделни гиганти. Свободата на печата, която блъска наляво и надясно, реше крилата на знатните и големите хора. Достатъчно е една избирателна борба да омаскари всекиго, колкото той и да е прочут, т. е. аз искам да кажа, че във време на избори, когато съвестите се продават с трампа, и Господ да бъдеш, пак няма да те пожалят. Доволно е да противоречиш на някой пиян агитатор, комуто е обещана служба от неговия кандидат, или на селския кмет, който е получил някоя пара и друга, за да вика „ура“ и „да живей“. Не говоря за противните вестници. На втория още ден те са готови да ви прикачат на врата сиренен мях. Но да не помислите, че в такъв случай ние сме против избирателните борби и неприятели на свободното печатно слово? Пази Боже! И ножове да звънтят над избирателната урна, и кърви да текат под масата на бюрото – пак тоя род борба е хиляди пъти по-полезна на народите, отколкото ония управления и държави, гдето има „быть по сему“, гдето всичко е турено в ръцете само на едного. В изборите можеш да се понапиеш, можеш да заповядваш на жандарина, който стои отстрана като коза, па можеш и да се досегнеш до големия му калпак. Колкото за вестниците, които псуват на четири страни и за които мнозина говорят: „Развалиха народеца ни“ – това е бошлаф. Ако в един град няколко души честити бакали донесат вонеща риба, то следва ли от това да правим заключение, че вкусът на хората ще се развали? Напротив, ние мислиме, че в подобен случай те ще умеят по-добре да разпознават добрата от лошата стока.
Ако някой българин и да не знаеше защо е минал Хаджи Димитър, то турският заптия му обаждаше: „Той ви е баща, пезевенк“ – говореше царският човек.
Правителството се боеше да види името Хаджи Димитър или комита в колоните на някой вестник; смъртно наказание и заточение очакваше оногова, който би написал това. Така постъпяше то просто по тая причина, защото се боеше да се не прочуй Хаджията; а Хаджията вървеше от уста в уста и от година на година ставаше по-голям светец. Следователно самото правителство и неговите хора подействуваха най-много за разпространението му.
Но да не помислите, че само турското правителство и неговите пияни каймаками постъпяха така рачешката. Лъжете се. Заклетите врагове на свободното слово живеят в образована Европа. Там те бият денонощно своите учени глави какви по-разбойнически мерки да се измислят, които да задушат по-чувствително това свободно слово, най-силното оръдие на всеки един народ. Помнете, че там, гдето това слово е в орловите нокте на монарха, краля или княза, там няма свобода, няма народ, там се чува гласът на войска и на жандарми. Аз говорех, че по епохата на Хаджи Димитра и на Тотя ако имаше свободно слово, то техните подвиги щяха да се забравят още тогава: но това е противоречие. Ако имаше свободно слово, то Хаджи Димитър и Тотю заедно с всичките свои другари не щяха да минуват Дунава нощно време, а щяха да си живеят на бащините си огнища, мирни и спокойни граждани. И така, да живее свободата на печата и на живото слово; но нека и народите са готови на всеки час да въстанат като един човек, щом се появи някой венценосник и поиска да убие това народно право!...
Захари Стоянов в спомените на съвременни...
ПРИЗИВ ЗА СПАСЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ПАНТЕ...
Ex deo nascimur–тайната на произхода и ж...
ДО ПАТРИАРХ НЕОФИТ-ОТВОРЕНО ПИСМО В ЗАЩ...
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. deathmetalverses
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. mimogarcia
8. samvoin
9. bateico
10. sekirata