Приложение към "Четите в България"

Аз счетох за неизлишно да поместя в края на книгата долните официални сведения на турското тогава правителство в отношения на българските чети през 1867–1868 г. В Дунавската област, в която действуваха и загинаха тия чети, именно в гр. Русчук, се издаваше по онова време официален вестник „Дунав“, на български и на турски („Туна“). Тоя последният вестник, имаше най-верните сведения за четите.

Между другите материали читателите ще срещнат и няколко верноподанически протести против четите, подадени от страна на българите. Тия протести са верни. Те са излезли из чекръчетата на ония наши братя по кръв и вяра, които се казваха мемлекет-чорбаджилар. Ако аз пишех тия редовце преди 5–6 години, то от перото ми щеше да тече огън и отрова, да псувам чорбаджийския корен наляво и надясно; но днес, когато няма вече турци и техните бесилки; когато видях да се подписват подобни протести не от безкнижни чорбаджии, с алатурката сетири, а от хора със солидно образование, с цилиндри и фракове; хора, които не бяха позорна рая, но свободни граждани в конституционна страна, които не бесилка заплашваше, а жажда за власт и за богатство – то старите чорбаджии останаха на заден план, като че ми се иска да ги извиня някак си, ей така безсъзнателно. Песента:

Паши, чорбаджии,

заптии, кадии,

келеви султани

кръвта ти пият

и пр.

наближи време да се предаде на историческата мухъл. Ние мислихме, че е време вече да се родят нови хора в България, които ще да запеят:

Министри, директори,

гладни чиновници,

солидно образовани

драгуни и съдници,

къщи с балкони,

подкупени вестници,

безпристрастни бесарабци,

хазнокрадства и чифлици –

скъсаха ни чергата

и пр.

А кои от тяхна милост, от старите и нови чорбаджии, са по-лошави, то нека ми бъде позволено да ритна срещу ръжена, т. е. да кажа, че чираците надминаха майсторите. Старият чорбаджия беше прост, груб, еничерин и пр. Когато той отиваше на конака, само като се прокашляше из улицата, населението настръхваше и всеки изпущаше из зъбите си: „Минува изедникът.“ Тяхното влияние нямаше никаква деморализующа черта. Кръгът на действията им се ограничаваше около пълното с масло гърне, около кошницата с яйцата, някой и друг калпав бешлик, взет вроде рушветец, и най-после едно сиктир, че маслото било горчиво. „Господ да ви убие вас, чорбаджиите“ – казваше всеки.

Така ли е с младите чорбаджии? От техните симпатични уста тече мед и масло, дордето се наканиш да им кажеш „добро утро“, те се спущат да ви хванат ръката с две ръце и питат любезно: „Какво прави населението? Не са ли намалили още данъка? Не обичате ли да пиете по един чай или кафенце? – Моята къща е отворена като за вас хора; нейна милост е моята госпожа – желая да ви я препоръчам; искам да подойда на вашето село, да ви видя училището; но много работа имам, пиша във вестника, викам консула на вечеря, с когото се познаваме още от Париж, гдето свърших науките си и гних гърди за доброто на отечеството си...“ А вие се хилите като заклан и гълтате на сермия всичко казано и видено в къщата на младия чорбаджия, който лъже безобразно и който ви гори душицата изпод земята.