Из: "Христо Ботйов (Опит за биография)"

– Момчета, Балканът е още далеч, да се отбием в Козлодуй, да вземем кола и коне, товарът ни е голям – казал Ботйов. – Освен това пътят ни върви през голо поле, колата ще ни служи още и за крепост.

Няма съмнение, че предложението му се приело, момчетата били в такова настроение, щото всяко море им се струвало още до коляно. Нашият войвода, който възпявал толкова години войводи, хайдути, хъшове и Балкан, сега за пръв път ги виждал. Той не застанал на войводска почва, не станал диктатор в най-силна смисъл на тая дума, водил се по вишегласие и свободно мнение, парламентарно, така да се каже. Всеки ще да разбере колко е била погрешна почвата. Вишегласие, свободна всекиму воля, филантропия и прочее още принципи можат да се съблюдават само тогава, когато се пише уводна статия за вестника.

     По икиндия стигнала четата с отворен байряк в с. Бутан, чисто българско. Мъжката страна, т.е. помощта, още с време отстъпила из селото, останали само жените, които от най-напред странели, но отпосле, като чули, че гостите говорят на техния език, доближили се, захванали да се кръстят и целуват байряка. Колко тоя последният притежава обаятелна сила; кланят му се безсъзнателно и ония, които хабер нямат от великото му значение! Уморени, момчетата спрели се да отпочинат и сръбнат по една вода. Две циганки, които са интернационалки във всяко отношение, носели вода с по два котла и поили гостите.

От това село се присъединил към четата Марко Печенешки, врачанец, кръчмарин, мисля, второто и последното лице, което последвало нашата чета.

Много е рано още, първият ден, три-четири часа, откак са влезли нашите юнаци в земята, в която са дошли да умрат, но принудени сме да обадим още отсега на своите читатели, че надеждата, святата надежда, се поколеба вече. Онова, което се мислело и въображавало отдалеч, грубата действителност го отрязала като със сърп. Ония, народът, за любовта и доброто на които дошли да си жертвуват младините нашите юнаци, нямало ги, малко искали да знаят кой е дошел. Не говорим вече за онова, което са очаквали дружината и техният войвода; да нарамят пушките местните патриоти и да застанат под свещения байряк.

Тая студенина от страна на населението, тая подигравка, така да кажем, да дойдеш с живота си да се жертвуваш за някого си, а тоя някой си да не иска да те погледне, е обстоятелство повече от убийство. Впечатлителната и наблюдателната натура на войводата била най-много поразена и поколебана.

– Виждате ли, че народът не иска да ни знае, че той няма никакво известие, че спи мъртвешки! – казал той на Георгя Матева и на Прокопия Дянков. – Това кюлхане, Заимов, ни излъга да направим една непростителна от историята глупост! Но напред! България ще да живее и после нашето загинвание.

И къде видя тук лаладжията Захари да се плюнчи за разлики между българската и циганската работа? А, лельо недоебана?

Сладурче!

повече от убийство

( едно е на книга, друго на живо, ето как идеалът изяжда главата)

Аз, например, не съм сигурна, че ако ми върви животът, имам си имот, докарвам си прехраната, и ми дойде някаква съвкупност буйни, шумни хора, пък аз не съм ядосана (както сега съм бясна на община, ВиК, МВР, МОМН и правосъдие), та ако не съм ядосана, няма да тръгна да си развалям рахата. Ей сега, да има пред къщи една чета - веднага тръгвам. Ама няма.
По-лошото е, че след като при първата битка падат двайсетина четника, и след два месеца турците разрешавата костите им да бъдат погребани, се подема едно строене на кръст и едни ежегодни и до ден днешен поклонения на мястото - от същите тия хора, дето два месеца по-рано са се крили по къщите си и са оставили двете циганки да носят вода. Е същите тия хора обявяват мястото за светиня. И сега как да обясним това безсрамие със сложността на човешката душа?

трудно си разваляме рахатлъка, а много ни бива в говоренето и поменуването
не знам типично нашенска черта ли е, но си стои - крещим, а щом изтрезнеем, забравяме думи, клетви...