Дребна работа, ама все пак неприятна.
В най-голямата жега, в два часа през нощта (естествено всички врати и прозорци са отворени) от дълбоко заспало състояние сядам светкавично в леглото и първите секунди живея в ужаса на земетресение. Не било земетресение. В кладенеца, образуват от кооперациите, от небето се лее чалга. Тя се блъска в стените, рикошира, тресе стъклата и не можеш да я разбереш откъде идва. Още повече, че всички прозорци светнаха. После един по един изгаснаха. Едно, че беше горещо. Друго, че беше шумно (съвсем меко казано). Трето, че текстовете бяха мозъковъзпалителни. И като знам, как цялата тази пасмина ще търпи терора най-покорно, реших да пробвам как работят институциите. Не че не знам. Ама ако има и една милионна част вероятност тази измет да престане, защо да я пропускам? Още повече, че се случва за първи път. Защо да не опитам да е и за последен? След като се оправдах достатъчно за глупостта си, направо да кажа, че нищо не стана. А сега да кажа и как не стана нищо.
В 2:15 се обадих на 112. Една свястно звучаща жена каза: "Това от блока срещу МОЛа ли е според вас?". Казах, че според мен - да, но при тази акустика не мога да бъда сигурна. Не ми беше удобно да я попитам откъде знае че звъня от София, къде точно съм и че срещу МОЛа има блок. Биг Брадър, начи. Пък после мобилните оператори не можели да дават данни... Жената каза "Ще видя какво мога да направя" и затвори.
Тъй като в 2:40 вече имаше опасност да изпопадат комините, се обадих направо в Трето РПУ. Щото много добре знам, че родната полиция ме пази. Родният полицай просто излъчваше през слушалката гняв и почти омраза. "Дайте ми, вика, точния адрес". Пък аз му казвам, че няма да хукна посред нощ по улиците да идентифицирам източника на рева. Казвам му, че това е от блока между "Скобелев"  и "Средна гора".
- Какви са тези глупости! - разкрещя се моят роден пазител. - Вие чувате ли се изобщи какво говорите! Вие знаете ли къде е "Скобелев" и къде е "Средна гора"?
- Знам, - казвам, но в помътненото ми съзнание почва да се прокрадва съмнение. Обаче, преди да извадя картата на София, решавам да настоя:
- Едната преминава пред МОЛа, на Стамболийски...
- Аз претендирам, че много добре си познавам района, - излая родния ми пазител. - Вие знаете ли изобщо къде се намирате?
- Ами знам, - ставам все по-малко уверена аз. - На ъгъла на "Стамболийски" и "Опълченска". В София.
- Е? Това е гловата кооперация!!!!
- Да..
- Е?
- Продължението на "Опълченска" се казва "Скобелев". И там има един голям жълт блок.
- Двайсет и пети блок ли е това?
- Ако кажете, ще се обека и ще отида да го видя двайсет и пети ли е.
- Двайсет и пети е! Ама вие знаете ли къде се намира "Средна гора"?
- От другата страна на блока. Той заема цялото пространство между тези две улици.
- И какво?
- Ами това, че от небето се лее вече един час чалга и си помислих, че ако минете с патрулката, ще разберете от къде точно. В случай, че изобщо има някаква наредба, която да охранява нощното спокойствие на гражданите.
- Кажете ми точния адрес!!!!!!
- Не мога да ви кажа точния адрес.
- Телефон за връзка!!! Не разбрах! Фамилия!!!!!!!!!!! Не разбрах!!!!!!!!!!!
 Този човек ми се караше през цялото време. Той не искаше да помогне. Вероятно искаше да дойде и да ме арестува като телефонен терорист. Или като нарушител на неговия ред!!!

Което отново ме върна на темата, че НИКОГА досега не съм получавала помощ от милиционер / полицай. Само проблеми и натрапчивото усещане, че съм непрекъснато виновна. Те дори и когато са регулировчици, дават сигналите с разпасания вид на отегчени и одосадени бараби, на които всички са им длъжни. Слава богу, не познавам лично никого от тази система, но знам за един редови сержант (твърдят, че е абсолютно честен човек, и нямам основание да не го вярвам), който ходи по три пъти в годината на почивка, два от които - в Турция. Това сигурно е дребно заяждане, но допълва картината. Всъщност, жена му печели много.

На всичкото отгоре под прозореца се появиха някакви млади хора, които с крясъци и цвилене засподеляха вълненията си. Само една бабичка се осмели, и то плахо!, да подвикне през прозореца, че младежите са много шумни. Мъжете, както се виждаше през прозорците, ходеха напред-назад из стаите и се почесваха тук-таме. Може и да са пуфтели.

И тогава...

Тогава, в 3:30, заплющя спасителният дъжд. Той изми цвилещите изроди от пейката и заглуши чалгата на другите дебили. Някъде в четири музиката рязко спря и след минута продължи много по-тихо. Текстовете пак се чуваха, но вече не пречеха. Може би само на непосредствените съседи. За които хич не ме е грижа.
А и дъждът разхлади дотолкова, че можехме да затворим прозорците и да отпочинем за следващия трудов ден.
Какъв щастлив финал!!! За мен остана загадка кой го причини. Не вярвам да е Ц.Ц.
Та така: или да дойде Веско Маринов да ни пази или да назначат дъжда на щат в Трето РПУ.