Все се въздържам да пиша за здравеопазването. Обаче това тук е съвсем невинно и като че не е баш за лекуването, та ще го пусна.
Майка ми трябваше да си направи изследвания и решили за по-лесно това да стане, като влезе в Александровска. И аз първоначално, забравяйки къде се намирам, си рекох: ще я метна там с такси и ще отивам на работа. Майка ми има всички възможни кокс- и гонартрози. Пристигайки пред александровска все пак реших да й занеса чантата до леглото. Ха-ха-ха! ХА! Ами то не ставаше така! Бях забравила как се постъпва в болница. Първо чакаш 3-4 часа в един тъмен задушен коридор, редиш се няколко пъти на опашка пред един и същи кабинет, първо - за да ти дадат декларации, че в последния месец не си лежал в болница и че си здравно осигурен (това сто процента не е можело да стане предните дни при лекаря, при който си диспансеризиран), после чакаш на опашка за да върнеш попълнените на тъмно, на коляно и подписани декларации (как ги попълваш, как сменяш очилата, как държиш в зъби чантата, докато си търсиш личната карта... абе много гот!), после пак чакаш, за да може същият този лекар, дето те е пратил в болницата, да те приеме и да попълни други хартии, които също не е можел да попълни предните дни, после чакаш пред съседния кабинет да ти направят ЕКГ, което също не е можело да стане предния ден при лекаря ти, после чакаш за още нещо... Като казвам "чакаш", имам предвид стотина болни стари хора и техните придружители. Всички се тъпчат прави пред вратата, едно, защото няма място, и друго - защото да не ги пререди някой... След това немощно отпълзяват до регистратурата, където нещата стават много по-бързо, но и твърде бавно, като се имап редвид, че на гишето няма никаква опашка. А после отиваш в отделението...

Обаче!
Цялото това горе се извършва в сграда близо до Арката.
След това си взимаш багажа (пропуснах ли да кажа, че става дума за стари, болни хора със сърдечни проблеми?) и отиваш... ами на "Пенчо Славейков". Е, февруари е, заледено е, ама айде стига лиготии де.

Заставаш пред входа и те обзема огромно отчаяние:


Ето и от другата страна:


Да не каже някой, че съм скрила истината. Не съм. Истината е, че НЯМА НАЧИН ИНВАЛИД ДА ПРОНИКНЕ В БОЛНИЦАТА САМ!  Няма рампа. НЯМА ПЕРИЛА!!! В банките има достъп. Защото инвалидите предимно въртят пари по банките. И по министерствата сигурно има достъп. Защото инвалидите водят активен общестевно-политически живот. В Александровска болница обаче - НЕ! Изпълзяхме по стъпалата и аз виждам как на майка ми, а тя е много проклета и упорита жена, и треперят краката от умора. Не го казва, но аз го виждам. Влизаме вътре. Вече сме на два метра от леглото. Разгеле, всичко свърши. А и аз вече съм преполовила работния ден.
ХА-ха-ха! ХА! 
"Оставете си тука чантата и идете да ви вземат кръв и да ви направят рентген".
Къде? Ами съвсем близо. Почти на входа на "Света Екатерина". За целта се минава по едни вътрешни дворчета и пътечки, покрити  с изметнати заледени плочки, много удобни за човек с вдървени, почти несгъващи се и вече силно треперещи крака. Обаче до тях се стига по стъпала, които отново нямат перила (тук вече не съм снимала, та ще трябва да ми вярвате). И като отидеш до лабораторията - пак трябва да изкачиш едни такива обезперилени стъпала. И там трябва да чакаш голяма опашка (добре че една сестра, като видя майка ми, изнесе стол), а после да се качиш до горния етаж (забелязала съм, че рентгените винаги се инсталират на възможно най-високия етаж, до който не може да се стигне с асансьор, което вероятно е страшно удобно и за инстарилащите го,и за всички със счупени кости). До рентгена перила имаше. Вероятно случайно. После слизаш пак, после минаваш пак през двора, после изкачваш пак онези стълби към отделението... като гледах, как майка ми драска с ръка по цокъла в стремеж да се задържи, такъв бяс ме обземаше...
Пак отбелязвам, че въобще не говоря за лечението. Такава среда непременно води до оскотяването на лекарите. До оскотяването на всички ни.

Тук отварям една скоба. Миналата година, няколко месеца след сърдечната операция на майка ми, се наложи да извикаме бърза помощ. Не знаехме за какво става дума, но нещата изглеждаха много тревожни. След не повече от два часа дойде един изморен мъж, постави инжекция за високо кръвно (то се оказа извънредно много високо) и си отиде. Не я отведе в правителствена болница, макар да е на две преки от нас. И което е по-интересно - Патриархът също не дойде при майка ми. Вероятно защото това беше още старият патриарх, а ходенето на крака при хипертониците е почин на новия. Затварям скобата.

Връщам се на перилата. Помислих си, че сигурно мога, без да давам обяснение на никого, защото през всички тези врати се влиза абсолютно свободно, да отида и да монтирам по една тръба на стените - да има хората за какво да се набират по стълбите. Но пък може някой да ме забележи и да ме осъдят за нещо криминално. Всъщност, първо си помислих, че мога да попитам някой, който се занимава с базата на болницата. Някой мениджър ли, що ли... Обаче тогава сигурно ще възникне въпросът с  ОБЩЕСТВЕНИТЕ ПОРЪЧКИ. Защото ние сме една европейска страна и всичко трябва да се прави по европейски!

Нека 151 СОУ да се премести в сградата на Александровска, а Александровската болница да отиде в сградите на Вашето училище. Въпросното 151-во, на което сте помощник-директор.

които ще изпикаят не една кофа газ, когато разберат, че съм помощник-директор на 151-во СОУ. Жалко, че тук няма смайлове на търкалящи се от смях човечета.
Имам предложение, Добронамерен, наминете през блога ми в края на април - може да видите нещо интересно.