Постинг
06.07.2010 17:46 -
Автоспринт 7. Ден пети: Плиска, Мадара, Шумен, Преслав,
11.06.2010
Предвид на рождения ми ден започнахме рано сутринта с малка тортичка, купена тайно предния ден от супера. Духнах си свещичката, обсъдихме пандишпана, намазан със суха смес и конфитюр и решихме, че може и да не е торта, но все ще ни заслади по пътя. От това цялото брат ми чул само, че не е торта. Някъде преди Плиска стана ясно, че я е оставил на хазайката. Това адски ме ядоса, не толкова заради пропусната възможност да погълна няколко хиляди калории, колкото че се яви поредно доказателство за крайно лоша комуникация.
Но това печално преживяване предстоеше.
Като начало си изпихме кафетата на бялата тераса с изглед към морето, в летен утринен хлад, натоварихме се на колата и тръгнахме. Повече от час употребихме, за да минем по околовръстното на Варна, което е много по-зле от часовете пик по Люлинското околовръстно, като изглед в това число.
Ориентирахме се някак в Плиска, но по едно време ни се стори, че пак сме объркали пътя (един такъв великолепен, тесен, асфалтиран, празен, в равното, с дървета, които му правят гъста сянка...). Не щеш ли, насреща ни върви човек. Брат ми казва: "Сега ще попитаме онова момченце... а, то май не е момченце, жена ли е?..." Така пътят към първата българска столица ни беше показан от облечена в защитнен цвят дрехи, с брезентова шапка-идиотка, ръкавици и тъмни очила японка. Сигурна съм, че беше японка. Различавам японците от китайците и виетнамците. Разговорът ни протече така:
- Ааа... (понеже видяхме, че не е българка)... Ъъъъ... Плиска?
- Ааа ...(понеже е предположила, че не знаем английски) ... Ааа... Плиска-Плиска!
И махане с ръка по посока на движението ни.
Като изключим една-две уреднички, една чистачка и един мъж, вероятно поддръжка, други хора на това вълшебно място не срещнахме. То това е и част от вълшебството, де.
Спряхме на паркинка, купихме си билети и ограмотителни книжки и влязохме да се разхождаме.
Портата:
Алеята:
Характерните очертани с камъни правоъгълници.
Някои не толкова правоъгълни останки:
Вижда се, че има табели.
Аз това за табелите се каня да го зачекна още от Червен. Толкова ли е трудно да напишеш и нарисуваш нещо, което действително да е интересно не само на потомствените археолози?
Ето например този правоъгълник:
До него има табела:
Кое тук е изключително интересното. Ами само това, че боляринът е имал жилище със "значителна големина" 16 на 12 метра. Аз, понеже никъде не съм прочела другите жилища с какви размери са, намирам една площ от 192 квадрата за крайно недостатъчна за цял болярин. От друга страна това, което се вижда на снимката, според мен изобщо нямаше такива размери, ами беше поне наполовина по-късо и тясно. Което може и да е оптическа измама, но все пак породи в мен известно съмнение, че или са сбъркали надписа, или не са изровили всичко. Та така, кое му е интригуващото на този надпис. Той е точно като всички останали, които видяхме по музеите - пълен с думи, които само привидно знам какво означават, но всъщност не ми говорят нищо. Толкова ли е трудно някъде в някое кюшенце да се направи една възстановчица на болярска и/или каквато и да е друга къща. Малко да се подпомогне въображението и уважението ни. С риск да стана банална, мога да предложа на органите, от които това зависи, да погледнат какво се прави в Чили. Предлагам Чили, понеже не съм ходила на много места по света. Пък и, с извинение към Чили, имаме повече какво да покажем, струва ми се.
А засега: кладенец:
Това и не запомних какво е:
А това е музеят. За музеите ще говоря, когато стигна Шумен.
Разгледахме каквото разбрахме и тръгнахме обратно по друга алея край крепостната стена. Още от началото разговорът ни беше заглушен от страшни птичи крясъци. Бих казало дори не-птичи.
Вдясно дърветата са череши,
но по тях няма нито една череша
и като приближа кадъра се вижда защо:
Тия птици (гарвани? врани?) са стотици, и при нашето приближаване излитаха с кански шум от черешовите дървета и
отиваха да кацнат отвън. Без да спрат да крещят като свадливи циганки.
За да пестим време палнахме колата и отидохме с нея до Голямата Базилика.
"Много е хубава", ни беше казала жената на бариерата. "Там са турили сега едни теракотни плочки такива..."
Наистина е много хубава. Най-голямата ми горчилка е, че след като повече от час правих снимки от всякакви ракурси и съм сигурна, че щяха да са единствените, с които да се гордея, картата в апарата ми се прецака и всичко отиде по дяволите. В крайна сметка извадих тази от телефона си и вече при запалена за потегляне кола изтичах и нащраках ей така - да има. Само че и слънцето си беше сменило положението, и никой нямаше да ме чака да се гъзурча пак... Нейсе.
Качвам много снимки, ама е толкова хубаво там, че просто не знам от коя да се лиша:
Много има да се мисли за Борис І.
На тръгване от Плиска снимахме щъркелите - естествено.
Нямахме намерение да ходим до Мадара. Аз въобще имам предубеждения към Мадарския конник и не разбирам защо трябва да ми се явява герб, обратна страна на монетите и символ на България конник, за който не се знае абсолютно нищо - нито кой е, нито кога е направен, нито кой го е изсякъл, нито дали убива лъва или ловува с него, нито какво точно пише около него и за какво се отнася... Едни дълги спорове кога са се появили цепнатините... Обаче, нали бяхме предприели патриотична обиколка, решихме да кривнем и до там. И слава богу!
Купихме си схема, посетихме музея, изкатерихме стълбите...
Не е мръднал конникът, откакто го гледах преди трийсет и кусур години.
Нямам спомен тогава да са ни водили някъде другаде, освен до него. А и да са ни водили - явно не е трабвало, не сме били дорасли. Сега видяхме по картата, че има и други забележителности наоколо. Вече изоставахме с два часа от графика си на движение, та решихме да изтичаме само до онази пещера, дето се била намирала на 200 метра.
По пътеката:
От пътеката:
Там горе има крепост, до която не стигнахме.
Пак от пътеката:
Пак по пътеката:
Една от любимите ми врати:
Пътеката взе да се стеснява:
Скалите се приближиха:
Появиха се пещери:
И ние се появихме в пещерите:
И взехме да надничаме навън:
Изключително беше приятно, спокойно и доброжелателно.
Стигнахме до един параклис.
Тук осъзнах, че май не сме сами. Нямам предвид жената, която седеше на пейка пред параклиса и си четеше книжка, а в краката й имаше найлонова торбичка тип "БИЛА". Не знам тази жена към параклиса ли работи, или просто идва на тази пейка да си чете. Обаче когато чух идващи неизвестно откъде, като че от небето, детски гласове, попитах притеснено, къде ли може да са тези деца. Жената с разсеяна усмивка отговори нещо в смисъл че акустиката, паркинга, децата крещят... Останах с впечатление, че децата са на паркинга още, тоест имаме половин час преднина. Обаче гласовете им бяха във въздуха и в ушите ни, което много ни разстрои. Преди това тишината беше космическа, и от небето валяха, пак поради акустиката, такива пронизителни птичи песни, че просто не могат да бъдат описани.
Забързахме по пътя си. Тези огромни скални късове се държат само на стоманените въжета. Дано се държат по-дълго време.
А после стигнахме до Голямата пещера. Аз лично бих си я взела нея за символ на всичко, но няма начин. Разбирам защо не мога да намеря снимка, която да покаже нейната прекрасност, извънмерност и всичкост. Не 3-D, ами никакво D не може да я обхване и да я покаже. Това е началото:
Това е 2-3 метра след началото:
А това дребно нещо там съм аз по средата й.
Естествено, може с по-добър апарат да се направи много -добра снимка. Но от нито една снимка няма да се усети пространството, въздуха, звука, температурата, аромата... нищо няма да се усети. И с 10-D не може да се стигне до всички човешки сетива, които участват във възприемането на това място. И затова ще си имаме за емблема Мадарския конник, а Голямата пещера ще я знаят много малко хора, ако и да има ежегодни музикални празници тук. Защото няма техническо средство, с което да се предаде усещането да си в това 30 метра високо парче от сфера. И слава богу, бих казала. След минута получихме доказателство, че децата се движат със скорост, по-голяма от тази на звука и ехото му. Нахлуха в това обиталище на мъдростта и веднага го превърнаха в площадка за вършене на глупости. Учителката вървеше уморено и си дуднеше под носа (и само на него): "Това е било тракийско светилище... оброчни плочки... тракийски богове..." И други такива страшно неангажиращи вниманието и въображението на дечицата словосъчетания. Е, един отворко чу, че водата, която се стича там на едно място била лековита и с викове "Идвайте да пием от тая вода, щото е лечебна!" поведе шейсетината хуни да се блъскат над локвичката с протегнати муцунки. Учителката остана сама и облегчено млъкна. А ние хукнахме надолу с надеждата да чуем някъде пак тишината и неистовите птици.
По този повод да вметна, че вероятно са изключително малко снимките на света, които да значат едно и също нещо за автора си и за гледащите ги. Обикновено е скучно да се гледат чужди снимки. Съжалявам за което.
Снимка на тръгване:
По пътя имаше и други накакви останки от древен живот:
И един крайно озадачаващ ме рак. Мисля, че тези раци са само морски. Какво правеше тук не мога да си обясня. Освен ако хуните не идваха от Варна и не са го изръсили от нечий джоб на това безнадеждно разстояние от спасителното море. Ще му се наложи спешно да еволюира в речен рак.
В Шумен искахме да отметнем само Тамбул джамия и Историческия музей, защото време за друго нямаше. Тази джамия внесе голям смут в душата ми.
Може би първо трябва да покажа какво е около нея:
Тук в далечината се вижда комплексът „Създатели на българската държава"който реших да пропуснем. За съжаление, защото сега четох, че нещо се разпадал. Спомените ми от едно време са за много силен и студен вятър там горе. Но предполагам, че все пак е интересен, когато не си 5-6 клас.
Още с влизането в двора на джамията ме обхвана необясним страх и още по-силно неудобство. Нахълтвах в нечий чужд свят и въобще не се чувствах поканена там.
Предложих просто да сложим печати в книжките и да се махаме, обаче ламаринената будка, в която предполагахме, че е печатът, беше заключена. В двора жени продаваха тъкАни килими, чорапи и прочее много шарени неща. Попитахме ги и те с доста осъдителен (или на мен така ми се стори) поглед ни отвърнаха, че момчето е вътре на молитва и да го изчакаме. Седнахме да чакаме.
Гледахме към тавана:
Тук през прозорчето се вижда магазинчето:
След половин час отвътре започнаха да излизат мъже, които никак не излъчваха гостоприемство, но може да е просто поради затворения им саможив характер. Излезе и едно снажно, високо, изключително красиво момче, с риза и елегантен черен панталон, което се оказа хранителят на печата. Аз, понеже бях чела по други места бележки от типа на "Може да не разглеждате музея, но който иска печат в книжката, трябва да си купи билет", не посмях да не купя билети, след като се бяхме сдобили с печати. Пък момчето, нали сме си купили билети, ни поведе към джамията, където аз ама никак не исках да влизам. Обаче не посмях да му го кажа. Вътре молитвата продължаваше. Събухме се между другите обувки и се качихме на втория етаж, където, оказа се, е мястото за жените. Може да ми се искаше да потъна в земята от срам, ама срам-не срам, направих няколко снимки, което, естествено, се оказа забранено.
Като блясна светкавицата, защото иначе снимки не излизаха, някой вдигна глава и аз почти клекнах зад перилата.
Вече без светкавица - с това се подпира прозореца.
Молитвата свърши и ни поканиха да разгледаме и долу, ама ние не посмяхме. Е, щракнах пак:
Момчето разказа, че реставрират от години, капят пари от разни проекти и спонсори и малко по малко оправят нещата. Много деликатно, сдържано и симпатично момче беше.
С облегчение се изнесох от там и отидохме в музея.
И този го отвориха заради нас и запалиха лампите. Сега искам да кажа две-три думи по въпроса. Аз разбирам, че музеите са основно складове за научните работници. Там трябва да се събира всичко, да се подрежда и класифицира. Но не мисля, че редовите, полуграмотни посетители като мен трябва да виждат всичко това. Изключително ми е притеснено, когато си вървим из музея и по нас ходи някоя служителка. Аз не искам да разглеждам всичко, защото почти сто процента не ми е ясно какво виждам. Предпочитам да претичам и ако видя нещо, което да ми грабне вниманието, да се спра и да го поизуча. Обаче как да тичаш пред погледа на служителката. Която също тъне в досада, прочее, но не би одобрила едно такова неуважително отношение към старините ни. И така стоя пред някоя витрина с 99 каменни остриета от късния енеолит и ги гледам, като че ли разбирам нещо от тях. А аз нищо не разбирам и няма и да разбера, защото нашите музеи не са направени да обясняват нещо, а просто да демонстрират част от фондовете си.
Дали пък не могат да правят някакви тематични експозиции с налични и гостуващи експонати, от типа на " Оръжието по българските земи", или "Копчетата и коланите по българските земи" или каквото и да било друго, което да ме ограмоти и обогати, да бъде интересно и най-вече да ми стане ясно защо въпросната халколитна находка е толкова ценна и важна за някого.
Ама не! Услужливо ми отварят трезора си, вътре - хиляда монети (трийсе по трийсет еднакви), подредени една до друга, да ти се премрежат очите и единствената ти мисъл е да не пипнеш нещо, да не се наведеш много над витрината, че да се разсвири алармата, че да дотичат от ГДБОП и да те тръшнат на земята. Щото трезорите са истински, с дебели врати, с онези кръгли врътки като по централните водопроводи, без прозорци, а във Велики Преслав и момъкът, който ни отвори, беше с абсолютно излъчване на бодигард и със същото каменно лице.
Велики Преслав, за разлика от Плиска, е в планината. Първо посетихме музея, който освен с трезора си ме впечатли и с летящите вътре пеперуди, с разхождащите се гущерчета... Има какво да се види в музея и извън придошлата фауна, разбира се.
Видяхме в далечината една черква и аз в неграмотността си реших, че това е тя, Кръглата черква. Опитът ни да стигнем до нея ни прекара през разни пътища и алеи (понеже основният път бил в ремонт) и накрая пак се озовахме при музея, обаче от горната му страна и не го познахме. После намерихме друг път, и стигнахме до място, което ни подсказа, че е важно, но не беше видяната от мен черква. Всъщност, това беше Кръглата (Златната) църква.
Много моля реставриралите я архитекти да ме извинят, но прилича на бутафорна стиропорена софия-лендска постройка. Те да ме извинят, ама аз въобще не ги извинявам.
Също ми прилича на торта от "Неделя" - тесто и мазен крем (вазелин + захар).
Попитах една жена, която седеше там съвсем сама в планината в една къщичка, вероятно нещо като уредничка, защо тези стени са така наплескани с бяло. А тя ми каза, че според виждането на архитектите първо били наплескани с жълто, защото нали била "златна" църква. Жената се опита да опише първоначания жълт цвят без да използва думата "лайняно". Всъщност, тя отговори на въпроса защо църквата е пренаплескана с бяло, а мен по-скоро ме интересува защо въобще е наплескана с нещо.
За разлика от Плиска, където теренът е равен, тук руините се откриват по-трудно във високата трева. Но с повече въображение човек може да си представи купища интересни работи за Първото българско царство.
Да се върнем на по-простите неща:
На тръгване от Преслав:
След толкова преживявания естествено бяхме изморени, а ни чакаха още няколко часа път до Трявна. Мисля да я оставя за следващия път.
Предвид на рождения ми ден започнахме рано сутринта с малка тортичка, купена тайно предния ден от супера. Духнах си свещичката, обсъдихме пандишпана, намазан със суха смес и конфитюр и решихме, че може и да не е торта, но все ще ни заслади по пътя. От това цялото брат ми чул само, че не е торта. Някъде преди Плиска стана ясно, че я е оставил на хазайката. Това адски ме ядоса, не толкова заради пропусната възможност да погълна няколко хиляди калории, колкото че се яви поредно доказателство за крайно лоша комуникация.
Но това печално преживяване предстоеше.
Като начало си изпихме кафетата на бялата тераса с изглед към морето, в летен утринен хлад, натоварихме се на колата и тръгнахме. Повече от час употребихме, за да минем по околовръстното на Варна, което е много по-зле от часовете пик по Люлинското околовръстно, като изглед в това число.
Ориентирахме се някак в Плиска, но по едно време ни се стори, че пак сме объркали пътя (един такъв великолепен, тесен, асфалтиран, празен, в равното, с дървета, които му правят гъста сянка...). Не щеш ли, насреща ни върви човек. Брат ми казва: "Сега ще попитаме онова момченце... а, то май не е момченце, жена ли е?..." Така пътят към първата българска столица ни беше показан от облечена в защитнен цвят дрехи, с брезентова шапка-идиотка, ръкавици и тъмни очила японка. Сигурна съм, че беше японка. Различавам японците от китайците и виетнамците. Разговорът ни протече така:
- Ааа... (понеже видяхме, че не е българка)... Ъъъъ... Плиска?
- Ааа ...(понеже е предположила, че не знаем английски) ... Ааа... Плиска-Плиска!
И махане с ръка по посока на движението ни.
Като изключим една-две уреднички, една чистачка и един мъж, вероятно поддръжка, други хора на това вълшебно място не срещнахме. То това е и част от вълшебството, де.
Спряхме на паркинка, купихме си билети и ограмотителни книжки и влязохме да се разхождаме.
Портата:
Алеята:
Характерните очертани с камъни правоъгълници.
Някои не толкова правоъгълни останки:
Вижда се, че има табели.
Аз това за табелите се каня да го зачекна още от Червен. Толкова ли е трудно да напишеш и нарисуваш нещо, което действително да е интересно не само на потомствените археолози?
Ето например този правоъгълник:
До него има табела:
Кое тук е изключително интересното. Ами само това, че боляринът е имал жилище със "значителна големина" 16 на 12 метра. Аз, понеже никъде не съм прочела другите жилища с какви размери са, намирам една площ от 192 квадрата за крайно недостатъчна за цял болярин. От друга страна това, което се вижда на снимката, според мен изобщо нямаше такива размери, ами беше поне наполовина по-късо и тясно. Което може и да е оптическа измама, но все пак породи в мен известно съмнение, че или са сбъркали надписа, или не са изровили всичко. Та така, кое му е интригуващото на този надпис. Той е точно като всички останали, които видяхме по музеите - пълен с думи, които само привидно знам какво означават, но всъщност не ми говорят нищо. Толкова ли е трудно някъде в някое кюшенце да се направи една възстановчица на болярска и/или каквато и да е друга къща. Малко да се подпомогне въображението и уважението ни. С риск да стана банална, мога да предложа на органите, от които това зависи, да погледнат какво се прави в Чили. Предлагам Чили, понеже не съм ходила на много места по света. Пък и, с извинение към Чили, имаме повече какво да покажем, струва ми се.
А засега: кладенец:
Това и не запомних какво е:
А това е музеят. За музеите ще говоря, когато стигна Шумен.
Разгледахме каквото разбрахме и тръгнахме обратно по друга алея край крепостната стена. Още от началото разговорът ни беше заглушен от страшни птичи крясъци. Бих казало дори не-птичи.
Вдясно дърветата са череши,
но по тях няма нито една череша
и като приближа кадъра се вижда защо:
Тия птици (гарвани? врани?) са стотици, и при нашето приближаване излитаха с кански шум от черешовите дървета и
отиваха да кацнат отвън. Без да спрат да крещят като свадливи циганки.
За да пестим време палнахме колата и отидохме с нея до Голямата Базилика.
"Много е хубава", ни беше казала жената на бариерата. "Там са турили сега едни теракотни плочки такива..."
Наистина е много хубава. Най-голямата ми горчилка е, че след като повече от час правих снимки от всякакви ракурси и съм сигурна, че щяха да са единствените, с които да се гордея, картата в апарата ми се прецака и всичко отиде по дяволите. В крайна сметка извадих тази от телефона си и вече при запалена за потегляне кола изтичах и нащраках ей така - да има. Само че и слънцето си беше сменило положението, и никой нямаше да ме чака да се гъзурча пак... Нейсе.
Качвам много снимки, ама е толкова хубаво там, че просто не знам от коя да се лиша:
Много има да се мисли за Борис І.
На тръгване от Плиска снимахме щъркелите - естествено.
Нямахме намерение да ходим до Мадара. Аз въобще имам предубеждения към Мадарския конник и не разбирам защо трябва да ми се явява герб, обратна страна на монетите и символ на България конник, за който не се знае абсолютно нищо - нито кой е, нито кога е направен, нито кой го е изсякъл, нито дали убива лъва или ловува с него, нито какво точно пише около него и за какво се отнася... Едни дълги спорове кога са се появили цепнатините... Обаче, нали бяхме предприели патриотична обиколка, решихме да кривнем и до там. И слава богу!
Купихме си схема, посетихме музея, изкатерихме стълбите...
Не е мръднал конникът, откакто го гледах преди трийсет и кусур години.
Нямам спомен тогава да са ни водили някъде другаде, освен до него. А и да са ни водили - явно не е трабвало, не сме били дорасли. Сега видяхме по картата, че има и други забележителности наоколо. Вече изоставахме с два часа от графика си на движение, та решихме да изтичаме само до онази пещера, дето се била намирала на 200 метра.
По пътеката:
От пътеката:
Там горе има крепост, до която не стигнахме.
Пак от пътеката:
Пак по пътеката:
Една от любимите ми врати:
Пътеката взе да се стеснява:
Скалите се приближиха:
Появиха се пещери:
И ние се появихме в пещерите:
И взехме да надничаме навън:
Изключително беше приятно, спокойно и доброжелателно.
Стигнахме до един параклис.
Тук осъзнах, че май не сме сами. Нямам предвид жената, която седеше на пейка пред параклиса и си четеше книжка, а в краката й имаше найлонова торбичка тип "БИЛА". Не знам тази жена към параклиса ли работи, или просто идва на тази пейка да си чете. Обаче когато чух идващи неизвестно откъде, като че от небето, детски гласове, попитах притеснено, къде ли може да са тези деца. Жената с разсеяна усмивка отговори нещо в смисъл че акустиката, паркинга, децата крещят... Останах с впечатление, че децата са на паркинга още, тоест имаме половин час преднина. Обаче гласовете им бяха във въздуха и в ушите ни, което много ни разстрои. Преди това тишината беше космическа, и от небето валяха, пак поради акустиката, такива пронизителни птичи песни, че просто не могат да бъдат описани.
Забързахме по пътя си. Тези огромни скални късове се държат само на стоманените въжета. Дано се държат по-дълго време.
А после стигнахме до Голямата пещера. Аз лично бих си я взела нея за символ на всичко, но няма начин. Разбирам защо не мога да намеря снимка, която да покаже нейната прекрасност, извънмерност и всичкост. Не 3-D, ами никакво D не може да я обхване и да я покаже. Това е началото:
Това е 2-3 метра след началото:
А това дребно нещо там съм аз по средата й.
Естествено, може с по-добър апарат да се направи много -добра снимка. Но от нито една снимка няма да се усети пространството, въздуха, звука, температурата, аромата... нищо няма да се усети. И с 10-D не може да се стигне до всички човешки сетива, които участват във възприемането на това място. И затова ще си имаме за емблема Мадарския конник, а Голямата пещера ще я знаят много малко хора, ако и да има ежегодни музикални празници тук. Защото няма техническо средство, с което да се предаде усещането да си в това 30 метра високо парче от сфера. И слава богу, бих казала. След минута получихме доказателство, че децата се движат със скорост, по-голяма от тази на звука и ехото му. Нахлуха в това обиталище на мъдростта и веднага го превърнаха в площадка за вършене на глупости. Учителката вървеше уморено и си дуднеше под носа (и само на него): "Това е било тракийско светилище... оброчни плочки... тракийски богове..." И други такива страшно неангажиращи вниманието и въображението на дечицата словосъчетания. Е, един отворко чу, че водата, която се стича там на едно място била лековита и с викове "Идвайте да пием от тая вода, щото е лечебна!" поведе шейсетината хуни да се блъскат над локвичката с протегнати муцунки. Учителката остана сама и облегчено млъкна. А ние хукнахме надолу с надеждата да чуем някъде пак тишината и неистовите птици.
По този повод да вметна, че вероятно са изключително малко снимките на света, които да значат едно и също нещо за автора си и за гледащите ги. Обикновено е скучно да се гледат чужди снимки. Съжалявам за което.
Снимка на тръгване:
По пътя имаше и други накакви останки от древен живот:
И един крайно озадачаващ ме рак. Мисля, че тези раци са само морски. Какво правеше тук не мога да си обясня. Освен ако хуните не идваха от Варна и не са го изръсили от нечий джоб на това безнадеждно разстояние от спасителното море. Ще му се наложи спешно да еволюира в речен рак.
В Шумен искахме да отметнем само Тамбул джамия и Историческия музей, защото време за друго нямаше. Тази джамия внесе голям смут в душата ми.
Може би първо трябва да покажа какво е около нея:
Тук в далечината се вижда комплексът „Създатели на българската държава"който реших да пропуснем. За съжаление, защото сега четох, че нещо се разпадал. Спомените ми от едно време са за много силен и студен вятър там горе. Но предполагам, че все пак е интересен, когато не си 5-6 клас.
Още с влизането в двора на джамията ме обхвана необясним страх и още по-силно неудобство. Нахълтвах в нечий чужд свят и въобще не се чувствах поканена там.
Предложих просто да сложим печати в книжките и да се махаме, обаче ламаринената будка, в която предполагахме, че е печатът, беше заключена. В двора жени продаваха тъкАни килими, чорапи и прочее много шарени неща. Попитахме ги и те с доста осъдителен (или на мен така ми се стори) поглед ни отвърнаха, че момчето е вътре на молитва и да го изчакаме. Седнахме да чакаме.
Гледахме към тавана:
Тук през прозорчето се вижда магазинчето:
След половин час отвътре започнаха да излизат мъже, които никак не излъчваха гостоприемство, но може да е просто поради затворения им саможив характер. Излезе и едно снажно, високо, изключително красиво момче, с риза и елегантен черен панталон, което се оказа хранителят на печата. Аз, понеже бях чела по други места бележки от типа на "Може да не разглеждате музея, но който иска печат в книжката, трябва да си купи билет", не посмях да не купя билети, след като се бяхме сдобили с печати. Пък момчето, нали сме си купили билети, ни поведе към джамията, където аз ама никак не исках да влизам. Обаче не посмях да му го кажа. Вътре молитвата продължаваше. Събухме се между другите обувки и се качихме на втория етаж, където, оказа се, е мястото за жените. Може да ми се искаше да потъна в земята от срам, ама срам-не срам, направих няколко снимки, което, естествено, се оказа забранено.
Като блясна светкавицата, защото иначе снимки не излизаха, някой вдигна глава и аз почти клекнах зад перилата.
Вече без светкавица - с това се подпира прозореца.
Молитвата свърши и ни поканиха да разгледаме и долу, ама ние не посмяхме. Е, щракнах пак:
Момчето разказа, че реставрират от години, капят пари от разни проекти и спонсори и малко по малко оправят нещата. Много деликатно, сдържано и симпатично момче беше.
С облегчение се изнесох от там и отидохме в музея.
И този го отвориха заради нас и запалиха лампите. Сега искам да кажа две-три думи по въпроса. Аз разбирам, че музеите са основно складове за научните работници. Там трябва да се събира всичко, да се подрежда и класифицира. Но не мисля, че редовите, полуграмотни посетители като мен трябва да виждат всичко това. Изключително ми е притеснено, когато си вървим из музея и по нас ходи някоя служителка. Аз не искам да разглеждам всичко, защото почти сто процента не ми е ясно какво виждам. Предпочитам да претичам и ако видя нещо, което да ми грабне вниманието, да се спра и да го поизуча. Обаче как да тичаш пред погледа на служителката. Която също тъне в досада, прочее, но не би одобрила едно такова неуважително отношение към старините ни. И така стоя пред някоя витрина с 99 каменни остриета от късния енеолит и ги гледам, като че ли разбирам нещо от тях. А аз нищо не разбирам и няма и да разбера, защото нашите музеи не са направени да обясняват нещо, а просто да демонстрират част от фондовете си.
Дали пък не могат да правят някакви тематични експозиции с налични и гостуващи експонати, от типа на " Оръжието по българските земи", или "Копчетата и коланите по българските земи" или каквото и да било друго, което да ме ограмоти и обогати, да бъде интересно и най-вече да ми стане ясно защо въпросната халколитна находка е толкова ценна и важна за някого.
Ама не! Услужливо ми отварят трезора си, вътре - хиляда монети (трийсе по трийсет еднакви), подредени една до друга, да ти се премрежат очите и единствената ти мисъл е да не пипнеш нещо, да не се наведеш много над витрината, че да се разсвири алармата, че да дотичат от ГДБОП и да те тръшнат на земята. Щото трезорите са истински, с дебели врати, с онези кръгли врътки като по централните водопроводи, без прозорци, а във Велики Преслав и момъкът, който ни отвори, беше с абсолютно излъчване на бодигард и със същото каменно лице.
Велики Преслав, за разлика от Плиска, е в планината. Първо посетихме музея, който освен с трезора си ме впечатли и с летящите вътре пеперуди, с разхождащите се гущерчета... Има какво да се види в музея и извън придошлата фауна, разбира се.
Видяхме в далечината една черква и аз в неграмотността си реших, че това е тя, Кръглата черква. Опитът ни да стигнем до нея ни прекара през разни пътища и алеи (понеже основният път бил в ремонт) и накрая пак се озовахме при музея, обаче от горната му страна и не го познахме. После намерихме друг път, и стигнахме до място, което ни подсказа, че е важно, но не беше видяната от мен черква. Всъщност, това беше Кръглата (Златната) църква.
Много моля реставриралите я архитекти да ме извинят, но прилича на бутафорна стиропорена софия-лендска постройка. Те да ме извинят, ама аз въобще не ги извинявам.
Също ми прилича на торта от "Неделя" - тесто и мазен крем (вазелин + захар).
Попитах една жена, която седеше там съвсем сама в планината в една къщичка, вероятно нещо като уредничка, защо тези стени са така наплескани с бяло. А тя ми каза, че според виждането на архитектите първо били наплескани с жълто, защото нали била "златна" църква. Жената се опита да опише първоначания жълт цвят без да използва думата "лайняно". Всъщност, тя отговори на въпроса защо църквата е пренаплескана с бяло, а мен по-скоро ме интересува защо въобще е наплескана с нещо.
За разлика от Плиска, където теренът е равен, тук руините се откриват по-трудно във високата трева. Но с повече въображение човек може да си представи купища интересни работи за Първото българско царство.
Да се върнем на по-простите неща:
На тръгване от Преслав:
След толкова преживявания естествено бяхме изморени, а ни чакаха още няколко часа път до Трявна. Мисля да я оставя за следващия път.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
Най-четени
1. cchery
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. bojil
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. bojil
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
Най-активни
1. sarang
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
За този блог
Гласове: 1493