6 октомври 2006 г. - Пристигане

Голям страх брах два месеца преди да се кача на самолета. Точно по това време, като напук, заваляха новини за катастрофирали самолети. Много ободряващо. Честно казано, оставих някои неприятни и търпящи отлагане задължения (например миенето на прозорци) за след като се върна. В смисъл, ако самолетът падне, язък за труда и за времето дето съм си мила прозорците. Качих се на самолета. Само приличието ме спря да се простя с всичките си близки и приятели подобаващо на убеждението ми, че повече няма да се видим.

На летището видях как момчето преди мен си свали всички железа, в т.ч. и колана и ги сложи в едно легенче да минат през скенера. Помислих си, че го чака голямо загащване след „рамката” Свалих и аз пръстени, часовник, но „изпищях”. Върнах се, проверих си джобовете – всичко съм изпразнила. Минавам – пак пищя. Връщам се. Вече ме гледат не толкова подозрително, колкото с отвращение. Мацето казва на едно друго с кимване: „Виж я”. Другата казва – свалете си очилата. Свалям ги. Минавам, пак пищя. Идва другата с една палка, доближава я до мен – пищи ми кръстът. Ами да – защото и аз съм с колан. Бях забравила за него, защото си го сложих в последния момент. Вече всички ме гледат с отвращение. Такива едни тъпотии докато вляза в самолета.

Седях до крилото, което периодично се тресеше и аз го чаках всеки миг да се откъсне. Не се откъсна. Единственият проблем в самолета беше много тясното разстояние между седалките, та ми се набиха капачките на коленете. Също така падащата масичка не можеше да се пусне хоризонтално, а ми се подпираше на шкембето, което исках да подпълня с пореден сандвич, без да изсипя кафето отгоре си. В един момент ми заглъхнаха ушите и останаха така до вечерта на следващия ден. Много помага когато си на съвсем непознато място и наоколо говорят невъзможни езици, и да не чуваш добре.

На летището, както и на българското, се оправих почти, абе направо без проблеми, благодарение на безкрайно точните инструкции, които бях получила от Весела. На нея мога да й благодаря на всяко изречение.

Посрещна ме тя. Отиваме на някакво тъмно (защото вече е тъмно) място, много неуютно и пусто, до сградата на летището. Чувствам се като на автогара на края на света. Все едно няма друг човек на земята. Затова пък вали. Бързам да кажа – Брюксел не мирише на нищо. И звуците му са никакви. И цветовете – също, което е куриоз, като се имат предвид витрините и туристическите панаири. Но така ми изглеждаше всичко – никакви особени дразнители не докосваха сензорите ми и така възприятията ми бяха особено бедни. Това може и да не е вина на Брюксел.

Идва автобусът. Тук ще разкажа за автобусите.

АВТОБУСИТЕ

Това беше крайна спирка и автобусът спря. Но иначе няма да спре, ако някой на спирката не вдигне ръка (като за такси) или някой вътре не натисне бутона. Вдигането на ръка не ми е навик, та многократно щях да си изпусна автобусите, ако не ги спираше някой друг. Колкото до натискането на бутона – ами като не знам къде са спирките и на коя трябва да сляза, как да натискам бутона? Доста е изнервящо. Но пък като спре, се качваш само от първата врата. Бавно. Не бързаш. Никой не те натиска отзад. Никой не ти пръхти във врата. Казваш „Бонжур” на шофьора, който също не бърза, показваш му картата си или си „перфорираш” билета пред него и отиваш назад. Билетите са с магнитни ленти и на тях се отбелязва датата и часът. Можеш един час да пътуваш по различни превозни средства с този билет. Все е €1,50 или малко по-малко, ако билетът ти е за 10 пътувания. Автобусите са празни, макар че минават много нарядко, няма блъсканица. Вътре можеш много удобно да се облегнеш на „колелото”

Карат бавно, но спират така рязко, че непременно трява да си се хванал с две ръце. Рязкото спиране им е принцип и на тях и на трамваите. Тролеи няма. Не знам как успяват да спрат така рязко, като карат толкова бавно. Въпрос на професионализъм, вероятно. Вътре е чисто, няма надраскано, няма съдрани седалки. Много културно. На електронно табло се изписва следващата спирка. Добре де, да не се прехласваме! На таблото не може много да му се вярва. По някой път се изписва предната спирка, така че за такива, дето не знаят къде са, като мен, не им върши работа. И на другите не им върши, защото не им трябва.

По спирките има разписания, които се спазват в границите на ±5 минути. От тях се вижда, че към 20 и нещо минава последният автобус. После и без друго е много неуютно да си на улицата.

На ъглите има табелки, които сочат накъде продължава автобусът със съответния номер.

Така че ми беше лесно да вървя пеш по линията на някое превозно средство. Което в следващите дни и предпочитах да правя, защото с крака по-лесно се опознава градът.

 И така, пътуваме ние с автобуса, който е от летището и съответно цената на билета е различна от тази в града, после слизаме, вървим край онези брюкселски европейски сгради, (Абе, къде съм бе? Сутринта бях в Овча купел! Ами къде, в центъра на Брюксел.) дето ги дават по телевизора, когато говорят как ни се решава съдбата в Брюксел, с решетката пред цялата фасада, с алпакяни дувари и насядали по тях фигурки, крачим, крачим и стигаме под един мост, под който ще чакаме друг автобус. Е все едно се намирах в подлеза на НДК в най-зловещите му среднощни периоди – тъмно, мръсно!!!, страшно. Абе, къде съм бе? Ами къде, в центъра на Брюксел. Дойде автобусът, качихме се – прозорците запотени и на капки от дъжда, нищо не се вижда навън, но колкото се вижда – все едно съм по тесните улички на София. Весела казва: „Не си права, нищо общо няма със София, съвсем друга е архитектурата”. Ами доколкото виждам – не е друга. Изключвам катедралите и площада. Не че съм архитект де. Обаче:

Това е белгийският кралски дворец. 


А това е царският ни дворец (снимката е от интернет и не е в необходимия ми ракурс). 

Подбрах доста снимки за съпоставки, но към момента не мога да ги намеря.

Погледнато от високо, а и от ниско, небето над Брюксел е пронизано от десетки строителни кранове. Само на тази снимка при внимателно вглеждане се виждат 6. Строи се много, но не видях характерната кал и мръсотия, свързани със строежи.

И така, стигнахме „вкъщи”.Хубаво жилище – мечта. Само че не го виждам да живее в него семейство. На времето си земята се продавала не на квадрат, а на линеен метър от улицата. Затова всички къщи са залепени една за друга и тесни (прозорец и врата, 2 прозореца и врата, 3,  максимум 4 прозореца и по средата врата) и дълбоки. Тъй като и улиците са тесни, в резултат на което всички живеят с пуснати дебели пердета, в къщите е среднощен мрак и посред бял ден.

Отделно че времето е предимно мрачно, а облаците слизат толкова ниско, та ми спират чак в диафрагмата. Аз дръпнах пердетата: който не го е страх – да гледа. Има някакви измислени и крайно недружелюбни вътрешни дворчета. Направо са си цигански, както се вижда:

 
БИТОВИ НЕЩА

Всичко е на газ – отопление и топла вода де, осветлението не. Бойлерът е в една ниша с врата, и от време навреме „буфва” със съскане – пали се. Това е доста напрягащо за човек, на когото му е гърмяла газова бутилка.

Крановете в банята на душа са два – един за пускане и един за температура на водата. На пода, естествено!, няма канал, така че мий си банята както си искаш и си я подсушавай до безкрай. Затова пък има постелки, които на снимки в каталозите изглеждат много уютно. Иначе са постоянно мокри.

БОКЛУКЪТ е толкова специална тема, че просто си е отделна. В понеделник и четвъртък вечер си изнасяш чувала пред вратата на улицата. Сепаратно си събираш някъде из къщи пластмасови шишета, кутийки от кока-кола и пр. и хартия. Ако в общия ти боклук има такива неща и съседите или тези, които минават с камиона ги видят, пишат жалба в общината и ти се съставя акт. Това дебнене от страна на съседите е много родно, ако се върнем през петдесетте си години и го свържем с идеологията. Също така съм убедена, че помага за добросъседските отношения. От друга страна, може и наистина да помага. И така, няколко дни си държиш боклука в кухнята. Представете си, ако това са субпродукти, рибни остатъци или мидени черупки, кори от диня и да не изброявам. А сега си представете, че боклукът го прави цяло многодетно семейство. Балкони по правило няма. Боклуците в Брюксел са като в София. Само че правят по-голямо впечатление, защото фонът, улиците и градинките, са чисти и спретнати. Само при маймуните и при циганите съм виждала това, което видях при северноевропейците – да вървиш, да си лапнеш последната хапка от вафлата и да продължиш да вървиш, като просто разтвориш пръсти и обелката падне на земята. Няма дори жест да я хвърлиш настрани. По същия начин си хвърляш и празната кутия от цигари. Всеки свини, но има и кой да чисти. Доста често – веднага. Поне в центъра. Улични кучета не видях. В една чиста спретната градинка, мъъъничка – петдесетина квадрата, дойде един достолепен чичо и отвисоко изтръска до дървото един найлонов плик юфка. Или попара. Или спагети. Така се същисах, че не помня какво направи със самата торбичка. Та като няма улични кучета, не знам кой ще яде помията. За какво я изтръска там?

И така, хем е много чисто, хем е много мръсно. В смисъл – по чистите градинки и улици има купища боклуци.


Включително и счупена техника, мебели, завивки и постелки.

Когато разказах, колко е мръсно, никой в София не ми повярва. Всеки възкликваше: „Не може да бъде!”, като че ли основната ми цел е да очерня столицата на Европа. Аз, обаче, без снимки не говоря!

Защо тези столове висят там – не знам. Вероятно е изкуство. Или реклама. Обаче това оттдолу си е боклук.

Ако пък имаш стъклени бутилки, които не можеш да върнеш в магазина,си ги носиш в дамската чанта (това го видях с очите си), докато срещнеш ей такива контейнери.


Съответно за тъмно и бяло стъкло. Те не се срещат хич начесто. Там изхвърляш. Боже, не искам да живея като в Брюксел! По отношение на боклука.