Прочетен: 13871 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 31.01.2011 15:10
Събота, 06.11.2010
Внезапно ме сполетя умопомрачената идея да се кача на Витоша. За последно съм го правила на 02. ноември 2008 година и е важно как: с такси до Златните мостове и от там през Кикиш до лифта „Бай Кръстьо”. А после с лифта до Драгалевци. Иначе редовно следя има ли някакво движение по въпроса кога образцовият столичен транспорт ще възстанови автобусната линия 61 (или 261) от Овча купел до Златните мостове. Към момента огворорът е НИКОГА! Тя не била рентабилна. А маршрутка 10, която тръгва от или минава през Руски паметник, е твърде малка, за да поеме всички желаещи. Но не я пускат по-начесто. Сигурно, защото и тя не е рентабилна. И така този подход към планината е отрязан. Реших да пробвам от другата страна: с въжения или кабинковия лифт до Голи връх или Морените. Добре, ама там като се кача имам два варианта: или пак да си сляза по същия начин, или да сляза пеш, което веднага отпада. Подозирам, че има хора,които намират наслада в това да се борят с инерцията по нанадолнищата, но аз не съм от тях. Значи пак ще слизаме с лифт. Хубаво, а какво ще правим горе? В кръг ли ще се въртим? Ами не, ще се качим на Черни връх – не съм го правила от 20 години. Браво! Чудесна идея! И като никога чудесно време в почивните дни! В четвъртък посетих сайта на Центъра за градска мобилност (http://www.sumc.bg/bg/), който приветливо ме посрещна с „Добре дошли”. Понеже знам, че бул. „Черни връх” от Хладилника нагоре е затворен, проучих откъде могат да се хванат автобуси за лифтовете. Колко хубаво! И двата се засичат с много удобен за мен транспорт на сп. „Костенски водопад”! Прекрасно! Проучих разписанията...
Тук искам да направя една вметка: така пътувам в чужбина. Изпечатвам си, например, разписания на интересуващите ме трамваи, автобуси и електрички във Виена, и после ТОЧНО по тях се движа из града с голяма скорост – за да успея за минимум време да видя максимум неща.
Та проучих разписанията на автобусни линии 64, 93, и 122, записах си каквото ми трябваше, отбелязах пътем, че автобус 66, който преди вървеше от Хладилника до Морените, вече не върви (понеже го нямаше в сайта) и доволна предвкусих чудния съботен ден. В четвъртък привечер все пак реших да нямам чак толкова голяма вяра на сайта на градската мобилност и звъннах там да ми потвърдят на живо тези разписания. Отсреща весел женски глас ми съобщи, че това всичкото не е вярно, защото от събота автобусите си тръгват по старите маршрути и разписания. Които в сайта липсват, естествено. Няма лошо. Междувременно тръгнах по нета да видя как стоят нещата с лифтовете. Ами има много интересни сведения от периода 2002 – 2007 година, както за лифтовете, така и за Витоша. Също поучителни неща могат да се прочетат в блога http://nedkov.wordpress.com/2010/09/15/, който, обаче не е заслуга на нито една от отговорните организации.
Тук искам да направя една информационна вметка
На страницата, посветена на Витоша http://vitosha.start.bg/#b_50104 половината от връзките са мъртви.
Това пък е страница на някакви ентусиасти: http://www.obichamvitosha.com/v_planinata.php и оставям на вас да си изградите мнение, желателно след като приключите с моя пост.
А ей това просто ме вбеси: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=586242. Тези от сдружението им, вместо да се чудят как да направят бул. "Черни връх" пешеходна зона (интересно защо някой ще иде да пешеходи по нея, като на двеста метра има Южен парк), да бяха помислили за истинския Черни връх. Препоръчвам статията - надминава всичките ми очаквания за налудничавост.
Както и да е. Доста сайтове избродих. Най-актуалната намерена информация е лятното работно време на въжените линии за тази година на сайта http://www.planinite.info/V_pomosht_na_turista/Liftove/index_liftove.htm. Предполагам, че е на някой запален доброволец. Там знанията са поднесени по следния впечатляващо представителен начин:
Друг е въпросът, че аз не посмях да се обадя на посочените в сайта телефони
Драгалевци: Долна станция: телефон: 02 / 967-11-10,
Междинна станция: телефон: 02 / 967-11-25
и
Симеоново: 0882 / 11-14-80
защото някак си не очаквах от там някой да бъде много дружелюбен с мен, а нямах сили да понеса каквито и да било грапавини в контактите си.
И така, създадох стройна организация с брат си – точно, казах си, да се поразтъпчем, да се видим, да пообщуваме, че не ни се случва често. В девет часа бяхме на Хладилника, където будката за билети изглеждаше крайно изоставена и необитаема, но пък пред прозорчето й имаше чисто нова бележка, която извещаваше, че онази организация, дето я бах проучвала в четвъртък, и дето се била отменяла според лелята от Градската мобилност, не се била отменяла, а била оставала до 11 ноември. Глупаци! Казах и забелязах, че в будката все пак има една самотна и нещастна жена, която ме светна, че автобус 66 до Морените както винаги си вървял от тука. Еми добре, рекох си, ще прескочим удоволствието от безусилното реене нагоре над дървета и поляни. Ще се возим с рейс. Взехме си билети само за отиване, защото все пак смятах да се върнем с лифт. Жената в пустата и тъмна будка се въртеше като обран евреин и се вайкаше, че 66 още го нямало, пък трябвало да дойде преди петнайсет минути. Междувременно се понатрупаха трийсетина човека. Дойде колата. Обичайното и непроменило се през десетилетията паническо блъскане на вратите, този път – без всякакъв смисъл, защото място имаше. И тръгнахме.
Пак искам да направя една вметка. Разбира се, може нещата към днешна дата коренно да са се променили, но когато преди две години ходих на няколкостотин километра от столицата на Чили и на 2-3000 метра нагоре от морското равнище в един природен парк в Андите, който въобще не вярвам да има претенции за толкова развит туризъм, за какъвто се бием ние тука в гърдите, та при това пътуване сменихме три автобуса и словосъчетанието „чакане на автобус” имаше смисъла на „автобусът ни чака да си купим билети”, а не на нещо друго, което е по-близо до нашето столично софийско съзнание. И също така дори в най-раздрънкания автобус ауспухът не беше монтиран в салона!
Знам, че ще ми бъдат веднага подметнати съвети да си пътувам из Виена и из Андите, а не да намирам тука кусури и да се правя на Голямо Добрутро. Съгласна съм. Приемам забележката. Просто по наивност ми се стори крайно безобидно да се кача в невероятно хубавия ноемврийски ден на трийсетина километра от леглото си и да погледам, да подишам, да се заредя с положителна енергия.
Засега задушена в отработените газове гледах злобно колите, които ни задминаваха по пътя и много внимателно следях честотата, с която по пътя след Драгалевци се появяваше чисто нов и изобщо-не-прострелян знак В2 - "Забранено е влизането на пътни превозни средства в двете посоки",
подпрян отдолу с табели „Т1”,
„Т10”
и „Т17” (табела с текст), които ме уведомяваха, че знакът В2 след 1 км, 800 м, 300 м... ще започне да важи в неработни дни от 8:00 до 17:00 часа и после имаше един ситно изпечатан на десетина реда текст, за чието прочитане трябваше да убедя шофьора да паркира на безопасно място. Някак си не го направих, но мернах думите „случаен превоз”, „хора с увреждания” и други, които ме наведоха на мисълта, че личните МПС нямат право да се качват нагоре, освен ако не са пълни с инвалиди. И че тези, които хвърчат край нас, са нахални оправни нарушители, пък аз съм смотана задръстенячка, която не смее да прекрачи закона като всеки нормален шофьор. А тези, посмелите, опушваха чистия ми въздух, не се затрудняваха в нищо и непрестанно ми навираха в очите превъзходството си. И екологичната ми същност и нараненото ми АЗ беснееха. Нали не мислите, че не ми е минавало никога през ума да си ходя с колата из Витоша!
Тъй. Пъплихме един час. Гледах през прозореца синьото небе, жълтите листа и предвкусвах как ще поема и дъх. Мимоходом отбелязах, че от около 40 пътници в автобуса само десет сме жени. Тази тема няма да я разгръщам.
Минахме под Драгалевския лифт и при вида на абсолютно бенадеждно неподвижните му седалки сърцето ми се сви в драматични предчувствия. На Морените на бегом стигнах до станцията на кабинковия лифт – чинно изпринтена бележка, че лифтът работи „до 01.11.2010”. Много интересна перспектива на подаване на информацията.
Някак си не ми дойде на ум веднага да хванем автобуса за обратно. Напротив. Бодро погледнах нещата откъм най-положителната им страна. Господ е с нас, казах си. Ако не бяха станали тези промени и пре-промени в транспорта, можеше да се качим на първия попаднал автобус до долните станции на лифта и да са окумим там. И пак добре, ако е в Драгалевци – щяхме да се разходим поне по пътеката към Железница. Ами какви щяхме да ги дирим в Симеоново? Не, не, Господ определено беше с нас. Черни връх беше наш! Имах само смътно предчувствие за обратния път до София, което гледах да игнорирам.
Спасителите, които хапваха пред ПСС-то, не знаеха работят ли или не лифтовете (понеже аз реших да се пробвам – може пък нещо да не съм разбрала). Не знаеха и кога какви автобуси има. Даже ми се струва, че малко се учудиха на твърдението ми, че има автобуси. Предложиха ми да си сляза пеш, ама според мен не бяха разбрали, че аз първо мисля да се кача на Черни връх. Посмяхме се и се разделихме.
Огледах се ентусиазирано. Както вече казах, Господ беше с нас и всичко вървеше като по вода:
Е, имаше някакъв намек, че не е баш пък съвсем като по вода, но го оцених като пренебрежим.
Опитите ми да проуча вкъщи картата на Витоша не се бяха увенчали ама с никакъв успех, та бях решила да се ориентираме на място. Все пак мислехме да вървим по най-"вървежните" маршрути, по "ларгото". Какви трудности, изненади и неясноти може да има там. А и да има, всеки срещнат ще ни упъти.
Понесени от ентусиазма и невежеството на лаиците, естествено, че налучкахме най-отвесната пътека, директо по Стената. Няма да си играем я! А и не изглеждаше нито толкова страшно, нито толкова дълго:
Ако се вярва на оскъдните информации в нета - под четири километра и се взима за около час и половина. Ха-ха!
Добре че в момент на просветление си бях купила един телескопичен вандерщок (туристическа тояга) предния ден – на него дължа факта, че все още съм с ненакърнен опорно-двигателен апарат. Но и да се управлява такава пръчка не се оказа лесна работа – къде да я подпреш така, че да ти помогне, а не да те препъне, примерно. Как да координираш движението на ръката и крака? Сложна наука си е това за такива пишман-туристи като мен, дето седят по бюрата години наред и нямат никаква двигателна култура. Спогодихме се и закретах нагоре. Край мен като пеперуди от камък на камък пърхаха надолу тънкокраки, стегнати в клинчета мъже, за които земното притегляне не съществуваше. Може и наистина да не е съществувало за тях, защото цялото се беше концентрирало върху мен. А аз се бях концентрирала върху всяка своя крачка. Слънцето ми светеше косо в очите и ми пречеше да си преценявам разстоянието. Едната стъпка – в дълбока дупка между камъните. Следващата не е стъпка, ами е катерене на камъка, както двегодишно дете катери табуретка. Е само че табуретките бяха няколкостотин и под стръмен наклон.
Извадка от Технико - тактическа подготовка в ориентирането на Доц. В. Гърков, доктор
В ориентировъчното бягане е задействана голяма мускулна маса (значително повече от атлетиката например). По време на състезание или тренировка на местността, ориентировачът е принуден непрекъснато да променя биомеханичните характеристики на бягането - дължината и височината на крачката, а също така да променя постоянно положението на тялото си. От това следва постоянна промяна на величината на мускулните усилия, което и отличава ориентировъчното бягане.
Ей това се отнася за мен, само дето отстрани не изглеждаше да бягам.
Просто не можех да повярвам с какво се занимавам.
Брат ми беше някъде далеч напред, ама и до мен да вървеше, пак за никакво общуване не можеше да става дума. Набирах се и гледах нагоре – кога ще свърши това чудо.
Особено ме измъчваше мисълта, че не е възможно това да е единствената пътека. Не си спомням друг път да съм се борила така с терена, а такова нещо не се забравя. Пък и от Голи връх съм виждала съвсем различни мирни картини. И така – бързах да се изкача и да погледна отвисоко, защото ако се окажеше, че единственият обратен път минава пак оттук, и до ден днешен щях да съм си на Черни връх. Каквото бях намерила по форуми и сайтове гласеше, че пътеката е маркирана с колове. Тук ни колове имаше, ни бих нарекла ерозиралия улей, по който се катерехме, пътека. Настигаха ме някакви задъхани и крайно обезкуражени хора, които също се качваха за първи път и също не можеха да повярват, че това е единственият начин. По едно време мярнах други групички, които пак се катереха по Стената, но по някаква по-полегата и витиевата пътека вдясно от мен. Леко се успокоих – все пак имаше известна алтернатива. Но нямах търпение да се кача горе и да видя широкия път към Черни връх. Сигурна бях, че го има!
Сядах от време на време да почивам, но не толкова често, колкото щеше да се случва по-нататък.
Гледах пътя надолу и видях два автобуса, които потеглиха за София, което означава първо, че онзи, с който сме се качили ние, не е бил единстван, което е успокоително, и второ - че много бавно пълзя.
Междувременно ме задминаха морни тийнейджъри, запъхтени и проклинащи факта, че не спортуват. Застигна ме мъж с възрастната си, но не толкова габаритна майка, която подобно на мен пухтеше, че от двайсет години не се е качвала на Черни връх. И други хора ме застигаха и подминаваха, и всички те си говореха неща в смисъл, че не знаят къде са и кога това катерене ще свърши.
Допълзях до някакъв междинен връх. Мога само да подозирам, че това е Малък Резен. Тази гледка никак не ме зарадва. Въобще не е приятно да се чувсташ покорител на такива неща.
Не знам какво е това, но е отчайващо, че има хора,които отиват в планината за да го причинят. Силно извратен ентусиазъм.
По традиция исках да снимам чешмичката, но се наложи да чакам дълго някакъв чаровник да се секне и да храчи около нея. Все повече започна да ми се прокрадва съмнението, че в планината не ходят само чисти и симпатични природолюбители. Тия другите закакво ходят и защо не си седят да си къртят и храчат по Софията не знам.
Поотмих отрицателните мисли с гледка:
По Стената се излиза на 61 стълб. Общо стълбовете са 179 стълба от Голи връх до Черни връх. Оставаха още 60 стълба значи и аз нямах представа, колко много всъщност е това. Понеже разстоянието между два кола е трийсетина метра, а може и по-малко. При това катерене никакви сили за окомер не ми останаха.
Малко детайли от маршрута:
Долу вдясно, там, където са седнали хората, е бродчето, по което се минава водата и после по пътечката, по пътечката...
Палмички в снега:
Тук се вижда ясно, как личният ми диференциал е "дообогатен" с тъп сак, в който си нося якето. Само якето! Никога не съм правила по-глупаво нещо. Не си намерих раницата и в бързината взех това чудо, което, ако го сложиш през гърдите на гърба, се провесва със замах при всяко навеждане напред, като ти бута ръката, с която си се опрял на някоя скала, а ако го запашеш като колан, виси отзад и помага на земното притегляне да те прекатури надолу на задно кълбо.
Тук се вижда, че на Витоша е като на "Витошка".
Илюстрация, че усещането за метеорологичното време е относително и строго индивидуално.
Имаше хора с изморен вид, но с толкова отчаян вид като моя едва ли е имало. Спирах на всеки кол да почивам по няколко минути и да настържа някоя троха воля, за да продължа до следващия. Но нито за миг не ми хрумна, че мога да се обърна и да тръгна надолу, без да съм се изправила горе.
Предполагам, че това е връх Голям Резен:
На това ту му викат ту "другата метеорологична станция", ту "обсерваторията"
На това не знам как му викат:
Малко гледки от върха.
Това, предполагам, е язовир Студена
Оглеждам се в разни посоки:
Колкото по-нагоре се качвахме, толкова повече се засилваше вятърът, който на Алеко абсолютно липсваше. И слънцето уж печеше все така силно, ама не му се усещаше. На самия връх леденият вятър беше на границата на търпимото. Няколко непукисти са прилегнали на завет. Да се надяваме да им е много приятно.
На върха е толкова многолюдно, че въобще не се чувствам покорител на 2290 м.
Направо си е като по НДК:
В заслона нямахме шанс да се заслоним, защото всички, които не бяха на НДК или вън на поляната, чакаха вътре на опашка за шкембе чорба или чай. Шкембето, между другото, беше твърде жилаво. Купихме го да не сме капо и малко да се сгреем, а изчакахме опашката основно за да си сложим печати в книжките.
В преддверието на чайната виси така известната вече в нета табелка "“На върха тоалетна няма!!!. За въпроси и оплаквания - дирекция на природен парк Витоша”.И следват телефоните. Прадполагам, че са тези, понеже снимката ми е лоша
Адрес: 1303 София, ул. “Антим І”№17
Тел.: +359 2 988 58 41
тел./факс: +359 2 989 53 77
e-mail: dppvitosha@dag.bg
URL: http://www.park-vitosha.org/
А от прозореца до табелката можеш да си обозреш подходящо място за коментар:
Хапнахме, поразтъпкахме се петнайсетина минути и тръгнахме да си слизаме. Обаче аз дълго гледах един коловоз, който води до Голям резен, а според мен и до въпросния стълб 61. Просто бях абсолютно сигурна, че можехме да си спестим слизането по заледените камъни, но не посмяхме да рискуваме, защото в 14:30 слънцето вече показва, че иска да си ходи. Попитах млад, загорял мъж с вид на човек, който изобщо не слиза под 2000 метра, дали онези коловози ще ме свалят безопасно до равното. Мъжът през смях ми сподели колко е хубаво тук и че не разбира какво правят онез долу в града, а още по-малко разбира хората, които не карат ски. По моя проблем отговор нямаше. Никога не съм била на място, където никой не знае нищо - нито за път, нито за топонимия. Целия ден си го прекарах в абсолютно неведение, но пък в огромна тарапана.
Това е също на върха и също не знам какво е, но една камбана винаги е очарователна.
Това е до камбаната:
И така, страх не страх, тръгнахме обратно по заледените камъни. Студът беше стегнал междувременно и калта, за да може поледицата да е пълна.
Просто е удивително, как не паднах нито веднъж. Да живеят вандерщокът и брат ми! Към всички екстри се прибавяше и потокът от пъргави хора, които също бързаха по тясната "пътечка". Изпълнявайки правилото "Спри и пропусни колоната" предпазих маса народ от замръзване вследствие на задръстване.
И е толкова прекрасно след като си прекарала деня си със забит в краката поглед, залитаща между камъни и бабуни като пиян сакат морков, да се огледаш, безопасно стъпила на равно, просторно и слънчево място:
Прогнозите ми за царски път се сбъднаха, а когато към три и половина видях в далечината заслона на Ушите, сърцето ми трепна като при вида на родния ми дом. Само дето не се затичах да го целуна. Много е уморително цял ден да вървиш по непознати пътища.
С края на окото си забелязах мъж и жена, които ми изникнаха на 61 стълб отдясно. Разпитах ги. Естествено че идваха от онзи път, по който ние не посмяхме да тръгнем.
Слизането надолу отне общо два часа. (Качването - три, плюс силен физически дискомфорт). Слизайки си мислех колко щеше да е хубаво, ако можеха да се намерят достоверни карти, които да посочват пътеките, а не да изпитват знанията и уменията ми за топографията, азимута и триангулацията. Просто схема с пътеки. Не искам толкова много. Много щях да искам, ако пожелаех и информация коя от тях е по-трудна, коя - по-лека и коя В МОМЕНТА е покрита с вода до над глезените, а не да тръгвам по нея и да хабя последните си сили да се връщам назад след като съм се убедила, че иначе няма да ми се размине плуването в ледени води. Не, не искам това. Само схема с актуалните пътеки. Трите карти, които притежавам и които разгледах отново след като с краката си бях проверила пътя, не ме дариха с повече яснота: ту ми липсваше някоя пътека, ту ми се явяваше някоя в повече... Край пътя от време на време са забити много красиви информационни табла, обаче за да стигнеш до тях, трябва да преминеш някое препятствие от типа на канавка, ров, насип, мочур и да идеш да прочетеш някое вълнуващо описание на околността, флората и фауната. Също така забелязвам, че откак подробните топографски карти не са секретни и достъпни само за българската армия, те мога да се видят на такива информационни табла. Няма лошо. Но първо карта на пътеките и пътищата, ако може (знам че може, виждала съм го на други места). Мисля, че е важно човек да има начин да планира времето и силите си, особено ако разчита ноември месец на градския транспорт.
Еми да се върнем пак на транспорта. Към четири и половина стигнахме Морените, където група нафунели от студения вятър хора излъчваха силна враждебност. Едно момче, което говореше граматически правилен, но фонетически крайно приблизителен български, разказа, че автобусът в четири без пет не дошъл, а някой си в бара на "Морени" казал, че последният е в шест, ама не знаел, дали всъщност минава. Споделихме кой какво мисли за градския транспорт. Междувременно падна вледеняващ полумрак. Надолу заслизаха колите на онези наглеци, дето си се бяха качили с тях (аз все още смятам, че качването с коли на Алеко е забранено или някой да ми каже как се четат онези гроздове от знаци). Една изключително нервна жена започна да вдига палец. Погледнах я съжалително, защото ми се струва изключено някой да ти спре на стоп и то на спирка. Заговорих се с едно семейство, което не повярва, че съм се качила до тук с автобус. Разгледаха билетите ми, за да се уверят, че са истински. Те дошли до тук от Княжево през Златните мостове и мислели да си слизат с лифта. Други слушатели, след като се изсмяха гръмко, споделиха, че на първата станция долу нямало бележка, че лифтът е в профилактика и не възнамерява да работи неизвестно до кога.
Извадих си якето. Вятърът беше станал враждебен и леден. Мракът си личеше много ясно. Тогава забелязахме, че ядно стопиращата жена е успяла да спре една кола. А пред нея, почти до мен, спря мъничка беличка Опел Корса. Момчето зад волана гледаше притеснено в огледалото за задно виждане - вероятно изчакваше онази спряла кола, в която се качваше ядната жена. Предложих на моите събеседници да се примолят на Корсата, но те хукнаха към задната кола. И тогава аз, потъпкала всякаква горделивост и омраза към автомобилистите по Витоша подрасках по стъклото, момичето до шофьора ми отвори и аз плачливо се примолих да ни свалят. Те, естествено, не горяха от ентусиазъм, но ни приеха. А аз направих с чужда пита майчин помен, като поканих и момчето с чуждестранния акцент.
Вметка: Когато преди време тръгнахме да си купуваме кола, веднага си харесах една такава мъничка беличка Опел Корсичка. Седнах зад волана и абсолютно откровенно попитах продавача дали нямат петдесет и шести номер. Понеже този размер ми стиска. А на брат ми волана му се падаше някъде ниско между коленете. Така изоставихме корсата и се ориентирахме към хюндай. И ето че сега корсичката ни показа висш пилотаж на благородство: събра на задната си седалчица над триста кила, защото момчето беше горе-долу с моите габарити, пък брат ми е към метър и деветдесет.
През целия път редях на ум и на глас благодарности към нашите спасители. Желая им да срещат все добри хора и искрено се надявам да не сме им развалили нито края на екскурзията, нито нещо по колата с извънгабаритния си товар.
Към шест без петнайсет влязохме в Драгалевци и НЕ СРЕЩНАХМЕ по пътя си НИКАКЪВ автобус. Което означава, че горе кола не е имало нито в четири, нито в шест часа. Смятам това за безобразие и безотговорно отношение на Столична община към здравето и живота на гражданите. Този ден екологичните движения загубиха един привърженик на повика "Витоша без автомобили!". Приключих с романтизма и идеализма!
На следващия ден се обадих с меден глас в Градската мобилност и ги попитах има ли автобус до Морените. Една жена много френдли ми каза, че да, има. Ама го няма в сайта ви, рекох аз. И тя била забелязала вчера (?), че го няма.
- А качва ли се привечер да вземе туристите? – попитах все така любознателно аз.
- Да, - честно ми отговори тя.
- А защо снощи не дойде?
- Ами вижте сега, ако сега не беше дошъл, щях да ви кажа защо, но за вчера... – енигматично отвърна тя.
- Добре, - подходих делово към въпроса. – Освен да не ходя никога повече на Витоша, какъв друг начин има образцовият столичен градски транспорт да не ме остави да мръзна по нощите из гората?
- ....
Жената не разбра какво я питам, затова преформулирах въпроса:
- Какво да правя, когато автобусите следобед не дойдат?
Не мога да квалифицирам отговора по друг начин, освен като неочакван:
- Трябва да се обадите в Земляне, - каза жената.
Когато предадох този съвет на брат ми, той попита общо взето безстрастно, но съвсем искрено:
- За да дойдат да те вземат ли?
А аз всъщност попитах:
- И какво да... да...?
- За да ви кажат кога ще има кола.
- Нали ви казвам, че кола НЯМАШЕ. И ви питам какво да правя, когато кола НЯМА!
Тук пак спирам, за да вметна една снимка от интернет, която ми предложи моето любимо Изкопаемо
И продължавам:
- Сега ще ви дам телефона, - не спря да е услужлива жената. Чуха се отдалечаващи се стъпки. След малко се върна и ми го продиктува. Ето го:
Земляне - 955 53 99
- Там винаги има хора, - додаде жената. - „Ведепето” му казват.
След това пак по моя молба се отдалечи отново от телефона, върна се задъхана и ми продиктува разписанието. Ето цялата налична информация:
1. Колите, които ходят до Морените сутрин, а следобед – до Хладилника, са ДВЕ.
Бяха ми продиктувани разписанията на ДВЕТЕ коли поотделно.
Първата кола взима пътници от Хладилника както следва:
7:50
10:00
12:15
Втората кола:
8:55
11:05
13:30
Първата кола взима пътници от Морените както следва:
13:35
16:05
Втората:
14:50
18:00
2. Всички други въпроси, които могат да ви хрумнат относно движението на тези коли през останалото време при мен са без отговор.
В сайта на Столичен Автотранспорт ЕАД (http://www.sofiabus.bg/izletni-linii)намерих съвсем различно разписание, но то май е от 2008 година. Нета има вид на място, където всеки слага разни неща и после забравя за тях.
Естествено, при спомена за Алеко Константинов и неговите 300 сподвижници, изкачили Черни връх, тръгвайки от Народния театър, моите тюхкания изглеждат смешни, лигави и жалки. Ама нали сме век и нещо напред. Или да си върна печката на дърва в хола? Няма да го направя. И не съм съгласна така нареченият Национален парк Витоша (сега не ми се обсъжда какво значи "парк") да е недостъпен за хората, които не са тренирали спортно ориентиране, алпинизъм и всякакви други дейности, които биха им помогнали да бродят из Хималаите досами Еверест.
Преди да приключа, искам да дам и своя принос към съветите на ПСС за това, какво трябва да има човек със себе си, когато се качва на Витоша: не едно, а повече фенерчета, в това число и от тези,които се прикрепват на главата - може да се наложи дълго да се прибирате по тъмни доби; добре зареден джиесем с телефоните на Земляне, Центъра за градска мобилност, дирекция на Природен парк Витоша, няколко таксиметрови служби, всички станции на лифтовете и вероятно още много други, за които сега не се сещам. Добре е всички те да са записани и на ламиниран лист с едър шрифт за в случай, че ви се наложи да ги четете на звездна светлина. Най-важното е да си носите леката кола и телефона на пътна помощ.
И така стигнахме до предполагаемия отговор на въпроса на коя точно нация е парк Витоша. Отговорът е: НА НЯКОЯ ВРАЖЕСКА!
Предсказанията на Ванга за 2014 година
Духовната прелест - състояние на духовна...
Не е смешно, безобразно е, но те поздравявам,че въпреки това си запазила чувството си за хумор!
поздрави!
12.11.2010 11:19
В началото се чудех какъв е тоя мазохизъм, а именно: какви са тия сайтове, линкове, разписания, препратки, кабинки, табелки, телефони, спирки, организации, весели женски гласове по телефона и т.н. инструменти на самобичуването, достойни за един таен ватикански последовател на Опус Деи... Въпросът, който не спираше да ме измъчва беше: ЗАЩО го правиш така? До такава степен ме измъчваше, че почти вярвах, как навремето Ори е избрала някой като тебе за прототип на главната героиня в романа си "Историята на О"
После стигнах до частта с върха. Наистина, едва ли има по-всеобхватен и гениално кратък портрет от табелката " На върха тоалетна няма"
Тук, така да се каже, "жестокостта ми се сломи". :-))))
Когато обаче стигнахме до истинския катарзис, а именно сладката смърт на романтизма и идеализма, както и загубата на привърженик на малоумния призив "Витоша без автомобили" вече се чувствах страхотно! Чувствах се "преведен" през безнадежните пущинаци на псевдо-еко-призивите, които, според мен, са човеконенавистни в самата си същност. Какво значи "без автомобили"? Какво значи "парк"? Няма да навлизам във философски разсъждения ( които въобще не са философски), само ще кажа че се почувствах добре.
И автора(ти) не ме излъга! Аз не случайно изживях и мъката от началото и успокоението в средата и радостта в края на това описание!
Черешката на тортата (каква черешка, направо локомотив) с фразата "обадете се в Земляне" направо ме покърти. "Ведепето" е толкова силен символ, че спокойно би могъл да стане заглавие на този текст.
Поздрави!
Очаквам следващ пост, в който да оцениш отрудените лапи на къртицата :)
12.11.2010 11:55
- Леле, Айше...да ти кажа какви неща видях в Париж! Ама то страшна работа! И там да видиш...леле...абе, мани...пък това другото....аууу...ама направо....и какво да ти кажа, ами... с една дума: СИ ЕБАЛО МАЙКАТА!
Айше почнала да плаче.
- Що плачеш, ма, Айше?!
- Е как що, бе, Манго? Радвам се, че си видял такива красоти!
.......
Прочее, като чуя думата "Ведепе" и в моите очи напират сълзите на щастието, чистите сълзи на късметлия, успял да се докосне до тая красота...
15.07.2012 12:47
Витошка катерачка Даниела Тодорова
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. bojil
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela