5.03.2011

Вторият ни празничен поход ни заведе на Новото гробище на Сливница. Естествено, предварително звъннах там в общината да попитам кое как е и що е, но получих отговор - елате и тук на място ще ви обясним, щото то така по телефона не става. Факт. Не се виждат ръцете и не се разбират указателните местоимения.
Избрахме целта от книжката „Опознай България - 100 национални туристически обекта“ . Този избор се оказа случаен, тъй като в две от купените едновременно преди няколко години книжки "Новото гробище над Сливница" го има, а в две - не. Разбрахме го на място, като слагахме печатите. Някои обекти явно пулсират - ту са наша гордост, ту не са. Както и да е. Информирах се за новото гробище и за паметника в Алдомировци, но в бързината пропуснах сайта  на общината, който, между другото, не е за пренебрегване: http://history.slivnitsa.com/. Ако го бях посетила, щях да знам овреме, че в района има още какво да се посети (снимките са от сайта):

Паметниците на капитан Васил Данаджиев и подпоручик Иван Бобев (до оградата на храма “Св. св. Кuрuл u Meтoдий” )






Паметник-костница (в църковния двор)


Паметник на капитаните в Сливница (в бившето военно поделение; във форума пише, че до него не може да се стигна, което е малко успокоение)


“Паметник на пътя Е80 – Сливница” (Изобщо не го срещнахме)

Пантеон в с. Гургулят.


Тръгнахме.

Миналото лято пратих поздрави на министър Плевнелиев за добрите пътища в североизточна България. Сливница не е там.

Бих започнала отново със странната информативност на табелите по Е80, но с времето все повече се убеждавам, че имаме някакво силно разминаване при декодирането им: аз и останалите участници в движението. Тъй че проблемът си е мой. Очаквам, например, когато цъфне синя стрелка надясно, с надпис "Сливница", пътят, който се появява вдясно след 500 м. да води за Сливница, въпреки че е осмостепенен, кален и на него има табела за хотел. Добре че срещнахме една малка пъргава количка по баирите, и жената вътре каза "Карайте след мен". По-коректната инструкция би била: "Летете след мен". Тая как отфуча по Е80... Няма за нея Правилник и максимални скорости. Ама за мене има. Само схванах идеята - да си карам направо.

Влязохме в Сливница. Все пак ми се иска да прехвърля част от отговорността за видяното на независещи от българите причини. Въпреки прогнозата денят да е слънчев, той не беше баш такъв, което допринесе за не особено ободряващия характер на гледките.

Паркингът зад общината:



Хубавото му е, че просто свиваш и паркираш, а не обикаляш половин час нервно вперил поглед напред и вдясно. Другото хубаво е този надпис, какъвто не съм срещала от години:


В общината, както вече знаех, имаше дежурен. Човекът ни упъти както можа с уговорката, че никога не е ходил на този паметник, както и на другия в Алдомировци. Може да не местен. Но пак част от безпочвените ми очаквания е (както и предния ден в Бояна), като ти дойдат гости, да им кажеш: ей там е това, дето го търсите, но има още и такъв паметник, и такъв пантеон... Това сигурно ми е от неврозата.

Първо обиколихме площада.




Срещу общината е Гранитният монумент “Героите на Сливница”. Странно е, че не разбрах, къде му е лицето на този паметник, но може така да е замислен. От тази страна има свеж венец, оръдията гледат насам... В смисъл - натам, към Сърбия...


... но малко като мръднеш, забелязваш някакви обезглавени, обаче изправени тела...


... само че по-добре не можеш да ги видиш, защото тези дървета пречат...


...отделно, че за да го направиш, трябва да нагазиш в градинката, или да застанеш насред кръстовището, на което има много повече коли,отколкото пешеходци из целия град. В смисъл, че е рисковано  да стоиш на платното. Ползвам случая да отбележа, че в Сливница преобладават мерцедесите.



Като нагазиш в калта под дърветата, виждах фигурите, но явно, тази гледна точка не е предвидена, иначе защо ще е толкова кално.


Замисълът е живият войник да докладва в София, че са победили. Гледа към София. Отдолу има костница. Празна. По-скоро пълна с паяжини и счупени стъкла, които се виждат през изключително мръсните здрави стъкла. Може и да не е костница. За да съм ясна - нямам възражения към паметника, а към околното пространство. И стъклата.




А това е хотел. Носи името на побратимен град. Дограмата му е алуминиева. Както трябва да се очаква, не изглежда обитаем.


Тръгнахме по описанието на дежурния в общината по един мост, после надясно... Още тук ще кажа, че Новата Сливнишка героиня е колата. Тя понесе стоически нашите патриотични пориви и с много страдания помогна за реализирането им. Ако зависеше от мен, не бих я подложила на такова нещо. Поздрави от Сливница, г-н Плевнелиев! И на министъра на на туризма Трайков! Ама какво е едно гробище пред Белене и магистралите!


Карането по такива пътища превръща времето във вечност. По едно време бях сигурна, че сме на края на света и никакъв паметник няма да намерим. Както и никаква жива душа да ни го посочи. Само най в покрайнините, където е ясно кой и в какво живее, едни страшни на вид мъже се мотаха около спрените си по отбивките коли с ръце в джобовете. Проследяваха ни с погледи, които никак не ме насърчаваха да спрем да се информираме.




Случайно съм направила тази снимка, но тя не предава цялата пустош край пътя в ни най-малка степен, даже точно обратното - доказва наличието на трудова дейност някъде във времето:


Само за разнообразие, разтуха и почивка искам да пусна три снимки от миналата седмица от най-най-южния край на Германия - един междуСЕЛСКИ път, какво се вижда край него и какво се вижда в края му.







Излязохме от ГРАД Сливница. Покарахме още в неведение. Не щеш ли - надпис:


Добре че не шофирах аз, никога нямаше да посмея да тръгна по този "път". Мъжете са безсърдечи към колите. Това го снимах, след като го преминахме:



И все по "пътя"...



... а той внезапно стана червен, но пък му се видя краят:



Ще ми се да пробвам да не издавам емоции, а само да съобщя очевидното:

Този кръст е излят от бетон:


Бетонът не е загладен, има шупли и е неравномерно боядисан с латекс. Една ръка.


До кръста има морена с надпис:


Пейките са боядисани с цветовете на българското знаме.


Върнахме се по същия път и продължихме към Алдомировци. Там в началото на селото също има оръдие. От магазина за хранителни стоки ни насочиха към войнишкия паметник. Жената описваше с ръка, която на два пъти се изправи почти перпендикулярно на пода, илюстрирайки наклоните, по които трябва да се спуснем и да се изкачим.



Общината:


Отново самотни пътища към неизвестното...



Неочаквано срещнахме едно момиче, коeто ни върна от грешния път и ни насочи по правилния.

Паметникът е построен преди повече от сто години, не е от бетон и не е боядисан с фасадна боя.



Това е първият войнишки паметник в България - осветен е 1891 година. Венецът не е от тогава, но май не е и тазгодишен.


Пейките не са боядисани с цветовете на българското знаме. Има здрави кошчета за боклук.



На леко наклонено назад метално табло е закачена информация за създаването на паметника:



Ксерокопията са леко прогизнали, въпреки ламината.


Безпогрешно и от първия път установихме коя е единствената незакрепена топка на паметника. Без лоши последствия за никого.


Паметникът се намира в действащото гробище на селото.


Един ненужен кръст, подпрян на изсъхнало дърво.


Равносметка от двата дни:
Вероятно съм в дупка и търся нещо да ме подкрепи духовно. И не го намирам. Стоейки над Сливница си мислех, че Вазов не е просто гений, просто титан, формирал българския родолюбив дух  за век напред. Пише "Епопея на забравените". Когато някой е забравен, той може да бъде извикан отново в паметта, защото има памет... Какво да правим сега? Кой и за кого да напише "Епопея на забравилите себе си" ?