07.04.2012

Селото може и да е възникнало през Х-ХІ век, обаче аз го открих в първата пета на ХХІ. Е, предполагам, че не бих могла да го открия много по-рано, ако приемем половин век за пренебрежим от историческа гледна точка.

Събудих се с много добра новина, тя въздигна духа ми, отворих една попаднала ми карта на България с картинки на забележителности

и бучнах с пръст - отиваме в Бе... Белчин... Това съм го чувала като "Белчин баня" и го свързвам с минерална вода. Там има... Какво има... 526 и 527... Има църква, има крепост... Добре де, отиваме да видим какво има, а и до Самоков не сме ходили отдавна.
Пътят през Бистрица и Железница е неочаквано много добър. И много спокоен. След 45 минути влизаме в Белчин. Забелязвам извисена камбанария и естествено тръгваме натам.

Виждам стълби и врата:


Изкачвам се:

Това май е грешка, а не забележителност. Звучи ми като секретен обект и очаквам някой да стреля без предупреждение.
Една жена от високото ни упътва, продължаваме по уличката

и стигаме до

Пак има много застрашителни и заранителни табели.



Посреща ни охраната, успокоява ни, че не е страшно, пък и билетчето е само един лев. Посочва нагоре в планината и казва, че крепостта е нагоре, ама пътеката е мнооого стръмна, а не сме облечени подходящо. Тъй като аз с това облекло съм се катерила и по други планини, разчетох в тона му по-скоро силно съмнение, че мога да се справя със стръмнината. Обаче самият охранител направо си ми беше батко по бруто регистър тонове, така че не приех думите му съвсем безкритично.
Уредникът е един от малцината (трябва специално да се поровя, за да се сетя за друг), който ни пое с желание да ни разкрие очарованието на Белчин и хората му.

Музеят е малък. Първият етаж е свързан с историческите находки:


Има и заличка с книги, но там снимането не е разрешено. Струва си да се "чуе" любовта, с която уредникът разказва за белчинци, които били "необразовани, но грамотни хора с чудно отношение към книгата".
1469 Презвитер Йоан от Белчин бил един от малобройната свита, която пренася мощите на Свети Йоан Рилски (свети Иван) от Велико Търново в Рилския манастир. Разказът за пренасянето на мощите е на Владислав Граматик, има го в нета. Там могат да се намерят и множество варианти на песента "Цар Мурад Мари думаше". Не бих ги търсила и чела, ако не беше вдъхновеният разказ на уредника.
Малко от етнографската сбирка, събирана от къщите в селото ("Хвахаме последния влак" каза уредникът):

На верандата (как се казваше това по нашему?).
А това виси отгоре:

Боринарник.
Слагали на него запалени борини. Естествено, къщите не са били с дюшеме, а с пръстен под, така че и да е имало пожари, не е бил боринарникът причината.
Е, както би рекъл Булгаков: "Уютнейшая вещь керосиновая лампа, но я за электричество!". Обаче е любопитно и интересно.

Малко отвътре:





Тук малко по-внимателно:

Е това е...

Дори не е проходилка, както се вижда, защото има дъно. И няма колелца. Просто майката слага бебето вътре, да не е все легнало. Забележително!
А тук уредникът разказа живописно за някогашните мъже, насядали край мангала, сложили по края му чашките (това никога не си го бях представяла), как разговарят, как се смеят, как се обръщат един към друг, спазвайки уважението към възрастта и чина.

Това е от серията "Търси се". Търси се инструкцията за ползване на тази сметачна машина.

Тези плазове на двора носят хубавото българско название "сани"

Селскостопански инвентар:

Просто снимка:



Рубачка (роначка). За царевица.

Катранница (мога и подробно да опиша кое се сваля и кое се маже с катран)

Мъналка.

Истината е, че не помня как уредникът нарече горния инструмент за получаване на конопени и ленени влакна. Другата истина е, че аз, като човек, който от няколко поколения си няма село, знам как се нарича това на руски и на немски (и да ме пита човек защо) та намерих "мъналка" в речника. Ама и онова, дето го каза уредникът, започваше с "м".
Извън двора на музея има възстановка на не можах да разбера "поя" или "егрек", ама е лятно обиталище на овцете.


Това плетеното се мести из полето след прибирането на реколтата и така се наторявали нивите.



Тук овчарите работели:

и въобще си прекарвали деня:






И сега се чудя дали да пусна загадка в кое от двете спи овчарят, а в кое кучето:


Нагоре по пътеката продължаваме към църквата "Света Петка". Става дума за стотина метра.
Кръстовете в двора са ценни от историческа гледна точка.



Камбанарията е отделно.


Чешмата, естествено:


Белчинци от векове приемали Света Петка за своя закрилница. Църквата е  гробищна, изписана (което също е ценно), построена  през 17 в. върху основите на храм от 13-14 в. Действала е до 80-те години на миналия век, когато се е срутила:

Снимката е от интернет. Според уредника белчинци спасяват книгиТЕ и икониТЕ. Според сайта - не всички. Но все пак има запазени икони, които предшестват работите на майсторите от прочутата Самоковска художествена школа.
Така изглежда църквата "Света Петка" сега и това е благодарение на шефа на "Главболгарстрой", който е белчинец.

Не съм снимала вътре! Това е от календар:



След църквата погледнах колебливо към пътеката, набедена не само от охраната, но и от уредника и от жената в църквата за много стръмна, макар и около 360-метрова.

В началото й има две табели: "Към крепостта стръмна пътека" и "Към крепостта полегата пътека". Поколебахме се само от гледна точка на това, че прокапа, но си избрахме стръмната:


Честите почивки оправдавах със снимки:



В един момент благодатните парапети изчезнаха, а стръмността не намаля:

Пролет!



Крепостта на хълма "Свети Спас":

Девет декара. Явно се работи. Обещават до две години да построят деветметрови кули-възстановки по вече спечелен проект и благодарение пак на същия благодетел. Впрочем, капките от началото на качването ни бяха спрели още там.

Малко неудобно положение на европейското знаме:


Това само на пръв поглед е безлична снимка.


Ето това е обещаната еклектика:

А над бараката има странен надпис.

А във бараката - странен шкаф

А в шкафа - странни книги:



А под шкафа:

Чудя се, дали между боклуците не се търкалят ценните находки, които после ще се окажат в музея?

И малко просто разходка:


От долната снимка става очевидно, че традициите не са това, което бяха. Понеже никой не наднича от дупката. Само аз останах инфантилно вярна на обичая, но едно, че не бях насърчена, направо бях обезсърчена, и второ, че дупката не ми беше съвсем по мярка.








Тишина, красота, спокойствие...
И прозвучаха в ушите ми ентусиазираните думи на уредника, че до две години не само крепостта (носеща името Цари мали град) ще е реставрирана, ами и ще има влакче, което да качва туристите до горе. Ще бъде АТРАКЦИЯ.


Това ми напомни една също толкова многообещаваща табела на Червен, където бях преди две години. Май трябва да намина и да видя какво е станало там. Привиждат ми се опаковки от снаксове...  ох, да не влизам в подробности, но лоши работи ми се привиждат по божествения хълм на Червен. Та и тук.
Улесняването на достъпа (моля да ме простят дружествата, защитаващи правата на инвалидите), намалява ценността. Триста и шейсет метра, които на мен ми изкараха въздуха, ама после, като се качих горе... Не е като да слезеш от влакчето и да хрупаш чипс с кроасани, подритвайки бутилка от кока кола. И миризма на кебапчета.
То на подарен кон зъбите че не се гледат, не се гледат, ама и зъболекар едва ли ще му докараш.
За лесния достъп говоря. А за Атракциите няма да обеля и дума, защото все ще е бийп.

А сега малко птича тема на тръгване.
Предполагам - щастливи кокошки, макар че не им видях пиличките за нокти.

В Белчин и наоколо е пълно с щъркели:


Вдясно е църквата "Св. Апостоли Петър и Павел",


а вляво е това:

А това е училището:



Ама дето се вика - първо църквите, после къщите, пък после и до училището може да дойде ред.
Още щъркове, дано свършат работа на тези с мартениците:




А това е чешмата на входа на селото, пак дело на шефа на "Главболгарстрой" С. Пешов, многократно споменаван и от уредника на музея във връзка с църквата, музея и крепостта.


Инфо за водата:

Два чучура, две води. Тая буковата е много вкусна. Другата да се надяваме, че е много, много полезна.
И малка сладка алейка. Когато идвахме, беше пълно с деца.


Не е баш "Направи добро и..."



Абе чудя се, никой ли не е роден в София?
Както и да е. На изпроводяк още една снимка от Белчин:


Апропо, Белчин е в списъка на стоте туристически обекта. Още не съм проверила за сметка на кой друг. Защото, нали, обектите трябва да са сто. Повече не е симетрично некак си.

кой е дядката в горните снимки

Господинът от горната снимка е уредникът на музея в с. Белчин.

Впечатлена съм. Жалко, че моето домочадие ще бойкотира поне с 2:2 посещението на Белчин. Така явствено си го описала и оснимала обаче, че все едно и аз там съм била. Не разбрах колко души живеят там днес, някак създава впечатлението за заглъхнало място, а явно не е. Щастливи кокошки, щастливи щъркели... интересно колко щастливи люде... хм, нищо де, не ми обръщай внимание на потока на съзнанието, той се лее може би и затова, защото знам коя година е основана българската държава, което беше изискването, за да мога да постна отговор. А уредникът на музея има много духовно излъчване, да е жив и здрав.

домочадието да остане вкъщи и да измие подовете, а другите двама да отивате да дишате, щото то не е само гледане, а и други сетива. Около 340 са жителите в момента. 1946-та са били над две хиляди.А в Главболгарстройската градинка имаше много млади хора с детенца, но може и да са от минералните бани. Обаче има бъдеще там, особено ако световната икономика въпреки кризата продължи да се развива в посока на забавленията, а не на производството.

Имали сте късмет, че сте налетели на бай Митко (така се казва уредникът на музея), та сте разбрали за какво иде реч. Че можеше да изтеглите късата клечка с едно девойче, което хич не е в час. А Белчин бани си е отделно и е в обратната посока от разклона за Белчин - то се е обособило като курортно селище отдавна, но санаториумите и банята силно са западнали и сега там ходят на големия открит басейн (новото Belchin Garden Spa-последният-да-затвори-вратата не е за простосмъртни).
Що се отнася до 100-те обекта - те отдавна не са 100. В новите книжки са добавени опционални обекти - например Белчин и Самоковският исторически музей делят едно число - така че печатът и на едното, и на другото важат за съответното число.
А ето и моята гледна точка - макар и по-старичка:
http://photonik.blog.bg/regionalni/2011/11/29/belchin-shtyrkeli-spa-i-spas.858733
http://photonik.blog.bg/regionalni/2011/08/29/belchinskite-deca-ili-za-svetlinata-v-tunela.810465

Ех, Иво Ников, доживяхме да си говорим на Вие!...

Ами, гражданко Колчакова, пътеписът ви е в първо лице множествено число и аз, който така рядко използвам мозъка си, предположих, че сте били цяла глутница жадни за приключения пътешественици :-)

А коментарът е много "отстранен" и звучи като на "вие".
Що се отнася до 100-те обекта, това, подозирам, е една голяяяма сага, разгръщаща интереси и користи по включването и изключването на разните обекти. Някои се появяват, други изчезват... Така човек никога не може да ги направи сто!!! Всъщност може, ако ги обиколи за един месец. Ама и това е рисковано.