8.10.2016
Merkat de Santa Catalina и Старият град 

И така, Алмундайна (Palacio Real de La Almudaina) не беше в днешните ни планове, а в бъдещите присъстваше, но отпадна. Пред завирането в поредните зали и разглеждането на предмети, смятащи се за доказателство за величие (часто от които - много изтъркани и захабени килими и гоблени), предпочетохме да посветим времето си на ходене по улиците и наслаждаване на слънцето и архитектурата на стария град.
Първо се насочихме обаче към Merkat de Santa Catalina, пазар, който си бях набелязала като цел, разглеждайки разни онлайн предложения преди пътуването. Хора, посещавали пазара, разказваха, че там можело да се опитат "невероятно вкусни, топящи се в устата"  рибни ястия. Имало някакво място, наречено "Ca s"Ostra", където можели да ни приготвят техни си ястия или пък нещо,което сме си купили от отсрещните щандове. Звучеше доста съблазнително, но и без тази екстра искахме да видим местен пазар.
Спуснахме се по стълбата между двореца Алмундайна и La Fundaciуn Bartolomй  March.
 

Тази фондация, включваща най-малкото библиотека, концертна зала и музей, също си струва да се посети. Не знаех за съществуването й, просто съм снимала:


Някой е успял да направи снимка по-отвисоко:


Определено е красиво, но (не съм сигурна, че ме е срам да го кажа) ние отивахме на пазара.

След слизането по стълбите се оказахме в кралските градини (Jardines de S"Hort del Rei).
Кралските градини принадлежали на краля до 1880 година, когато той поради финансови причини ги продал на частно лице. Не знам какви финансови причини могат да са по-важни от такава красота. През 1967 правителството си връща (не разбрах как) територията, възстановява градините и сега там човек, който не бърза за такива прозаични неща, като пазарите, може да се наслади на множество фонтани в арабски стил, както и на съвременни скулптури.

Колкото повече мисля, толкова повече стигам до извода, че аз не съм видяла градините (изненадах ли ви?). Снимките са правени от брат ми:



И вижте, като увеличих, какво забелязах:


Някой, който е бил там през по-зимни месеци, не е имал затруднение в забелязването на цитрусите:


След известно бродене по улиците, попаднахме на съвременно изкуство:



Очевидно - на цял музей на съвременно изкуство:


И се казва:


Въпреки вече ръждивите ламарини, музеят Ес Балуард е основан през 2004 година. Съдържа произведения на творци от Балеарските острови или на такива, по някакъв начин свързани с тях.

Разположен е в старинния бастион Sant Pere, построен през ХVІ век. Тук се е намирало известно време и едно от най-престижните артилерийски училища в Европа.

Средата на миналия век бастионът бил купен от частни лица, които пожелали да го сринат и при взривовете повредили стената. Обаче жителите на Палма протестирали и Sant Pere е обявен за исторически паметник, реконструиран е и сега играе важна роля в развитиието на културния туризъм. Който се интересува от Пикасо, Миро, Гоген, а не от пазари... Аз лично се интересувам (дано не звучи като оправдание), но не всичко е в мои ръце, когато имаш много малко време и брат-готвач . Определено нямаше да понеса скучаещата му физиономия в тази зали, лишени от тигани:

Продължихме си по пътя.
В Палма, естествено!, има река: Torrent de sa Riera.

До ХVІІ век реката имала друго русло и разполовявала града на Горен и Долен. Двете части се развивали независимо една от друга, като съответно имало съперничество и сериозни стълкновения.
Въпреки че в момента прилича на някоя малко по-голяма сестра на Перловец, реката някога причинявала опустошителни наводнения. Разказва се за едно от 1403 година, което отнело няколко хиляди живота и разрушило големи части от Долния град. В крайна сметка, след само някакви си два века, през 1623 година, жителите изменили руслото на реката, а на старото й място изградили улица-бижу. Интересно при тези стълкновения и разправии как са се споразумели и дали е имало процедури на отчуждаване. Препоръчвам на столична община да проучи въпроса.

Улицата-бижу, която сега минава по бившето русло на реката сега се нарича El Paseo del Borne (Passeig del Born на каталунски). Доколкото разбирам, още преди да стане улица, още докато е пресъхнало и от време на време наводняващо се русло на река, там са се провеждали панаири и рицарски турнири (със заоблени за безопасност върхове на копията). Прищевките на водата правели провеждането на тържествата доста несигурно, ама все пак някак трябвало да се заслужи ръката на поредната принцеса. Имам предположението, че думата "борн" е свързана с вида на копията, но не мога да се закълна в испанския си.

През 1833, след смъртта на крал Фернандо VІІ, улицата била наречена Salуn de la Princesa  в чест на бъдещата кралица Изабел ІІ, за която ще спомена в следващ пост.
После пак е преименували на El Paseo del Borne или пък точно тогава за първи път я кръстили така... Нямам представа. 
За мен е важно, че е изключително очарователна улица.

Когато включвах името й  в списъка си от забележителности, нямах грам представа какво е - музей, площад, заведение?



Наистина е невероятно красиво чувството, когато се разхождаш под короните на платаните - като в жива катедрала:

Това си е баш Главната улица на града - тук преминават демонстрациите, манифестациите, това е "стъргалото"...
Ако някой се интересува от най-модните магазини и барове - също да ги търси тук.
На мен лично ми стига, че прилича на горната част на бургаската Главна - както щеше да изглежда, ако я бяха направили като хората.

Понеже съм сигурна, че майоркинците силно се интересуват от мнението ми, ще им кажа, че единственото, което не ми харесва, са така наречените "лъвици на Борн", тези 4 сфинкса (по два във всеки край на улицата), приличащи на бутафорен оперен реквизит:

Автор на скулптурите е Jacint Mateu, който ги изработил през 1833 година, а в края на века при някаква реконструкция на улицата, гърдите на "лъвиците" били намалени с няколко сантиметра, защото били сметнати от тогавашния епископ за много провокативни. Сложили им и римски шлемове на главите (не си представям как е станало това технически).

Долната снимка е от 1920 година и ми е трудно да преценя на какъв етап е процесът на естетическите корекции.

На Passeig del Born видях и друго, по-съвременно изкуство:


Бих казала, че този ден ми вървеше на ръждиви ламарини, но истината е, че на прекрасната улица се бяхме оказали два дена по-рано.

А сега междувременно стигнахме до пазара:

Много щеше да е от значение да бяхме съобразили, че е събота. Както и да знаехме работното време:



Часът минаваше два, но все пак имаше доста отворени щандове:

Изобилие. Месата не ме интересуват, както ще спомена и друг път, обаче сирената...!!!


И понеже повечето хора се вълнуват от цени, ще отбележа с прискърбие, че кашкавалите, онези, които там са сирена, са поне с 30% по-евтини от подобните тук. Но подобните тук не са така божествено вкусни.



Сега да видим плодовете и зеленчуците:


Все пак е октомври. Обаче искам да обърна внимание на цената на гъбите-рижики:


Най-прости рижики, с които едно време беше пълно в драгалевската гора, и в боровите горички край Созопол...
Е, има и по-ниски цени:







Има и красота:


И има и много риба, много неизкупена към този час риба по незатворените до този час щандове. Някои приличат на извънземни:



Други - на скариди:


А това е малко като от филм на ужасите:


Всъщност тази риба, когато е в цветущо здраве, изглежда така:

Това е риба-въдичар или още - някакъв вид морски дявол. И ми възникна тежка драма.

Помните ли това:
                                    Може би чули сте,
                                    може би чели сте,
                                    за страшния Хрили
                                    с ужасните челюсти?
                                    Той няма роднини 
                                    и няма приятели,
                                    а каквито е имал,
                                    до един са изпатили.

Ако го помните, веднага ми кажете, защото съм в паника. Да не излезе, че съм си го измислила сама. Понеже в момента в  "Пук" на Валери Петров пише:

                            -Аз съм страшният Хрили
                            с ужасните челюсти,
                            тъй че ти не разчитай
                            на своите прелести!
                            Виж ми зъбите само! Като скръцна със тях,
                            Всички живо тук долу си умира от страх,
                            Х-р-р-ц!
                            Аз нямам приятелки
                            И нямам приятели
                            И каквито съм имал,
                            От мене са патили.
                            Тъй че бързо готви се, безразсъдно дете,
                            Във очите на Хрили твойта смърт се чете,
                            Х-р-р-ц!

Ще трябва да си изровя първото издание...

Роднините на Хрили тук изглеждат така:

Колкото до  "Ca s"Ostra", това се оказа щанд на пазара, а не заведение наблизо, както си представях. Бях пренебрегнала предупреждението на блогърите, че там има големи опашки и се чака дълго. И въобще не съобразих, че е събота.



Празно хале и 60-70 човека пред "Ca s"Ostra". Не чакахме дълго на опашка. Въобще не видяхме опашка, на която да чакаме. Имаше групи от по 5-10 човека, двама-трима от всяка група седяха на столчета пред чаши с бяло вино и чиния с няколко стриди, другите стояха прави, скупчени около тях и говореха-говореха-говореха... викаха-викаха-викаха...



До щанда изобщо не можеше да се стигне, никой от говорещите не ни отразяваше, за да ни направи място, продаващите от другата страна пък ни най-малко нямаха вид на продаващи или въобще на по някакъв начин интересуващи се от клиенти...


Сякаш се бяхме натресли на чуждо парти.
Ами - тръгнахме си. Не гладни, но с незаситено любопитство.

И заскитахме по улиците на центъра.

Старият град е бил ограден с защитни стени през ХV век - много естествено, при мераците на турците към цялото Средиземноморие. През ХVІІ век се взима решение стената да се събори, за да може градът да се разширява. Сега откъм морето, накъдето градът не може да расте, са останали стенни части, край които минахме още сутринта:

Мисля, че се казва  Baluarte del Prнncipe (Твърдината на принца) и това е свързано с принц Филип, бъдещия крал Филип II (1556-1589) 

Така е изглеждало мястото преди да започне реконструкцията:
 

Така изглежда трийсет години по-късно:



Бих казала, че извън стените на стария град архитектурата е доста соц:



Гледка от "нашия" балкон.


Направихме снимката от умиление към надписа "Октоберфест",


                                     
обаче се вижда и характерният подход към калкана след събаряне на сграда - без излишни усилия за изравняване на стената, но добре измазано.
А това е паркът, в който ще завършим деня си довечера. И блоковете в далечината.


Погледнато в обратната посока, също не се забелязва впечатляваща архитектура, но пък не се вижда и кой работи по строежа вляво. За голямо съжаление. Да ги наречем афромайоркинци: весели силни мъже, които не спираха да въртят мистриите и маламашките. И никаква музика! Даже никакво подсвиркване с уста!



А в старата част уличките приличат на обречен лабиринт:


Много са тесни, а сградите са високи и още след втория завой вече съм изгубила всякакъв ориентир. Аз трябва винаги да знам къде е морето, в краен случай - къде е Витоша. Иначе ми се завива свят


Нямах грам представа накъде вървим, усещането ми беше, че се въртим в кръг, въртим се, въртим се ...



Следвах най-покорно брат си, който успяваше с удивителна точност да предвиди къде ще излезем след завоя - защото излизахме на място, на което вече сме били. От друга страна въобще не знаехме къде искаме да отидем. Нямахме конкретна цел. Мисля, че Чеширският котарак ще ми помогне да обясня ситуацията: "Ако не знаеш къде отиваш, всеки път ще те отведе там." 

 Нещата малко се усложняват, ако те болят краката...
 

Натъртвам, че, ако имахме цел, щеше да е много лесно да я постигнем, защото на всеки ъгъл има плоча с името на улицата, а над всяка врата - с номера на къщата.

И оставаше само брат ми да ми разреши да си извадя картата. Само че да се ориентираш по карта е твърде целенасочено, а ние искахме да се шляем. Така че я вадех само в моментите, когато изпадах в паника - колкото да се успокоя, че не сме в друго измерение и винаги щом пожелаем, можем да се измъкнем от лабиринта и да си отидем вкъщи. Често изпадах в паника...

Ясно е, че в София табели няма. Сега обаче се сещам за една история от Бургас. Това лято трябваше да получа пратка от офис на ЕКОНТ на улица "Патриарх Евтимий" да речем №45. Тръгнах по улицата, вървях, вървях, номера, разбира се няма, стигнах до някъде, за където знам, че по-нататък няма смисъл да вървя, върнах се обратно, вървях, вървях, пък се обадих на ЕКОНТ. И ми казаха, че Офисът се казва "Патриарх Евтимий"№45, но се намира на "Пробуда", на моята улица, демек. Върнах се. И сега тука имаше някаква разправия със сгрешен номер на кооперацията, но тъй като номера така и така няма - намерих офиса, макар и с доста ходене. И после, като се прибирах, спира до мен на кръстовището (това са малки павирани улици) една пернишка жигула с двама изморени, потни, прашни мъже вътре, с карта на коленете:
- Абе да знаете тук някъде да има офис на Еконт на "Пробуда"?
Късметлии!!! Радостно им соча надолу по улицата.
- Защо няма табели по тези улици, бе? - отчаяно се чудят мъжете.
Обаче аз вдигам ръка и гордо посочвам табелата, която си стои на ъгловата кооперация откак се помня.
- Ама това е улица "Теохар Бакърджиев"! - мъжете почти изпадат в паника.
- Да, - много спокойно се съгласявам аз. - Това е старото име на "Пробуда".
И за да ги доуспокоя, ги информирах:
- А преди това беше новото име на "Пробуда". 
Така ги успокоих.

Да се върнем в Палма, където улиците имат оповестени на всеки ъгъл имена, а къщите - номера.

Срещнахме една сграда, която повече подхожда на темата за сувенирите:


Ето какво имам предвид:

  
Въпреки теснотията кривях врат, за да се оглеждам и бях възнаградена.

Забелязала съм, че често в католическия свят могат да се видят такива мъже, измушващи се от някъде и носещи на плещите си нещо тежко. Не знам каква е етимологията на тези фигури.

И сега загадка: защо долният мъж е толкова нещастен:

Ами вижте какво крепи:
                                

Аз лично не мога да откъсна очи от тази фигура и смехът в мен напира неудържимо. Кончита Вурст определено има още много да работи над себе си.
Ето го целият прозорец, за да е пълно недоумението:



Предполагам, че къщата е на тази улица (за който иска да й се наслади лично):


А ето една уличка, която отваря темата за модернизма в архитектурата на Палма:


Модернистичната треска дошла на Майорка от Барселона в началото на ХХ век. Особено популярен станал модернизмът (югендщил, ар-нуво) след като през 1902 година решили да съборят някаква останала част от градската стена и районът започнал активно да се развива. Богатите граждани на Палма се стараели да не изостават от модата и канели най-видните каталунски архитекти да им строят домовете. Така били създадени истински шедьоври.
Най-голямо влияние над облика на града имал приятелят на Гауди  Луис  Доменек-и-Монтанер, който е издигнал много сгради на острова, вдъхновил е създаването на още повече и в частност през 1902 - 1903 е изградил мегалуксозния за времето си Gran Hotel, който аз не съм забелязала и снимала:

Това е първата модернистска сграда в Палма, резултат на убеждението, че туризмът ще бъде водещ отрасъл в развитието на острова. В хотела са били внедрени някои от технологичните достижения на времето: асансьор, тоалетни в стаите, отопление, електричество, телефони.
Днес сградата, напълно реставрирана след множество премеждия, е седалище на културната фондация La Caixa.



Обожавам този стил и ще си позволя да цитирам откъс от изказване на Салвадор Дали (в онази му част, в която ми отърва): "и в най-дребния орнамент на който и да е обект, създаден около 1900 година, се крие повече тайна, поезия, еротика, величие ...(отколкото във всичко, създадено в средата на ХХ век) " аз бих добавила "и слънце, светлина" и бих разширила времевия интервал до наши дни. Сградите в стил ар-нуво или повлияни от него "разреждат" строгите хилядотонни линии на Стария град на Палма..
Ето някои от красотите, които съм забелязала лично:













Мога да им се наслаждавам с часове.
И да не пропуснем да отбележим, че някак някой е успял да принуди майоркинците, несъмнено против желанието им, да боядисат всички капаци на прозорци в един и същи цвят, в един и същи нюанс на единия и същи цвят.

Когато мярнах в нета двете сгради, наречени Can Casasayas (1908-1910)  и Pensiуn Menorquina (1909-1911), си рекох: Сигурна съм, че бях на този площад, ясно помня спирката, как така не съм видяла сградите?". Видяла съм ги била и съм ги била снимала, оказа се, още на 6.10.:



Двете сгради ми приличат на близнаци и дори аз забелязвам приликата им със Саграда Фамилия. Ще рече - личи си влиянието на Гауди. Всъщност, имало идея двете сгради да станат сиамски близнаци - да бъдат свързани с мост. И май общината е тази, която така и не се организирала да го изгради, но може и да не съм разбрала правилно.

Има хора, които са направили по-хубави снимки:

Сградата Can Barcelу:

Керамични сцени от ежедневието, от света на изкуството, науката или текстилните занаяти.

Can Forteza-Rey                   и                                         El Бguila (1908)

По-добра снимка от нета:

Двете сгради имат общ партерен етаж. Вдясно е Ел Агила (Орелът). Сградата е строена за магазини. За лявата не съм издирира още никаква информация. Но е много красива!
Добре, че някой се е сетил да мръдне няколко крачки встрани и да снима от там:



По-отблизо:



А нашият ден още не е свършил. След онзиденшния проливен дъжд се изплаших, че ако ми се намокрят и маратонките (сандалите вече трети ден не можеха да изсъхнат), оставам боса и безпомощна. Ася ни заведе в Декатлон, където имало маратонки по осем евро.

Точно насреща, като влезеш - цяла стена с маратонки от по 8 евро. Харесах едни, втори - няма моят номер. Най-после попаднах на едни - доста грозни, малко подобни на галоши, но, казах си, нали ми трябват за дъжд. Взех ги. Брат ми през това време, а и през следващия час, изпробваше търпението ни, като анализираше магазина артикул по артикул. Накрая се появи, влачейки една кошница, пълна с маратонки. Те може да са били само 4 чифта, но когато са 46 номер, кошницата определено изглеждаше претрупана, та затрупана. Плюс едни джапанки. Плюс мойте маратонки, плюс още едни мои маратонки, защото се изкуших и аз да си взема като митковите. Ами само по 12 евро бяха.
И отиваме на касата: чат-чат-чат-пиу! 126,99 евро.
Плащам, щастлива, че най-после си тръгваме. Обаче Ася, като същински булдог, захпва:
- Какво сте купили, че е толкова скъпо?
И гледа изпитателно кошницата.
- Еми... много маратонки, - показвам очевидното аз.
- Не, - отсича Ася и продължава да иска да знае, кое е толкова скъпо. 
Разглеждаме бележката. Аз искам да се махаме. Обаче - не! Броим аратикулите. 11 броя. Броим на бележката: 11 броя + 2 торбички. Айде, казвам, всичко е ОК, да тръгваме. Ася продължава да пита, кое е толкова скъпо. Забучва пръст в нещо, което струва 26,99 евро. Ами сигурно нещо на Митко.
- Митко, кое е това нещо? - пита Ася неотстъпчиво.
Брат ми заявява, че няма такова нещо. Аз съм отчаяна. Искам да си ходим. Ася взима бележката и отива на касата. Скъпото нещо били моите маратонки. Не били 8 евро. 26,99 били. Решавам да ги върнем - много са грозни за повече от 8 евро.
Опитвали ли сте се да върнете нещо в български магазин? 

Сега мога да ви разкажа днешна случка от Лидъл. Опашка. Тарапана. Час пик. Идва моят ред на касата и тогава отпред застава жена, която мъкне кутия с нещо като парен чук или канго и казва, че го е купила неправилно и иска да го върне. Защо изобщо си е мислила, че такова нещо точно тя може да го купи правилно? Както и да е. На мен ми призлява. На продавачката очевидно също. Въздиша няколко пъти, върти се безпомощно, оглежда се и накрая, сто процента за да отложи мъката, казва:
- Ами... да... можете да го върнете... обаче... трябва да се наредите на опашка...
Демонстративно се оглежда и казва с някаква подкупваща интонация, с която се говори на малки деца, когато искаш да ги наведеш на някаква мисъл, без да предизвикаш отпор:
- Можете да се наредите на която и да е от опашките... НА КОЯТО СИ ИЗБЕРЕТЕ!..

Какво, мислите, се случи в Декатлон, в тарапаната, когато пожелахме да върнем маратонките? НИЩО. Нищо не се случи. Дадохме обувките, взехме си парите и си тръгнахме.

И отидохме в парка, където момчета поиграха тенис:

А момичетата се събраха двайсетина години след абитуриентския бал на някои от тях. Светът е малък, а радостта е голяма.