Сякаш уморено от слушаната цял ден глъч, слънцето бавно и грациозно потъваше в неповторими залезни багри. Студен и свеж, от гората идеше вечерният ветрец връз напеченото и потънало, сякаш скрито в долината, село. Керемидите, цял ден безжалостно пригаряни от летните парещи лъчи, въздишаха морно в хлада. Пропя петел, залая куче, дочу се мучене на крава и звън от медни звънци - лопатари. Селото заспиваше. 
  Умислен и суров в изгледа си, Стоян "Букът" седеше насред двора връз голям пън и делкаше нещо нервно и припряно с ножа си. Мислите му, обаче, не бяха върху дървената фигурка, що излязаше из дървеното парче изпод пръстите му, а се щураха другаде. В нозете му, притихнал, но бдителен, лежеше Ваклин - големият и верен овчарски пес. Кучето проточи шия, прозя се, после положи глава на лапите си и се унесе.
  Идеше нощта.