Не знам дали съм ви разправяла тук защо толкова обичам криминалните сериали. Е, разбира се – защото справедливостта възтържествува за 43 минути, то е ясно! Престъпникът – предаден на правосъдието, екипът – като семейство, и така нататък…

И защото, само като зърнеш светкавично примигващите финални надписи, мигом разбираш, че Монтгомъри и Кауфман, Уайт и Родригес, О`Райли, Спинети и Хамамото нямат никакъв проблем да работят заедно. Това – в кръга на шегата. И не съвсем.

Ала най-ценното, което тези поредици „промотират“, продуктът, който „продават“, се нарича общност. Нарича се свързаност. Съпричастие. „Ние сме тук, за да ви помогнем“, казва държавата (в лицето на полицая, пожарникаря, агента) на пострадалите. „Нуждаем се помощта ви“ – пак държавата (властта, правоприлагащите структури) към жертвата, но и към закононарушителя. И не на последно място: „Вие не сте виновен“ – държавата към жертвата, към потърпевшия, който се разкъсва от чувство за вина, задето е направил или не е направил или казал нещо.

Ако някоя от тия три реплики чуете в общуването си с нашата държава – елате ми се похвалете.
Приятно гледане.

*
Това – понеже тия дни пак някой беше избухнал медийно, че Америка не била Америка от филмите. „Столичани в повече“ за тебе forever!