Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.04.2019 11:04 - Мамо!
Автор: kolchakova Категория: Поезия   
Прочетен: 1412 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 03.05.2019 14:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

* * * 

Мамо!

Както винаги –

припряна преди тръгване.

Нетърпелива пред задачите –

до лекомислие.

Наивна –

довери частица

от световното Добро

на късмета –

на (авто)механици-

(електро)техници,

на технократи,

на техничари-отличници.

Те не съветват.

Решават конкретни

задачи:

карат там нещо да диша,

(това несъмнено

ги прави доволни);

нещо – да е бъбреци,

(това ги прави могъщи

безспорно);

нещо да тупа...

Те са вътре –

зад дебели врати с карти за достъп –

като врати на трезори.

Там е моето съкровище.

Белите престилки са дружелюбни,

но строги.

Не пускат.

Владетели на тайни –

биохимически.

Био-шамани.

Работят с апарати,

не знаят, че работят с душите ни.

Не са научени.

Млади и самоуверени.

Коя съм аз, та да ме забележат?

Низша неграмотница –

ще ме смажат с термини.

 

А аз питам само:

„Добре ли е?“

Пълзя наоколо,

отдавна не гледам часовника:

„Пуснете ме! –

хленча. – По законите

на кръвта,

по законите

на душата

имам право да зная

какво става с мама,

какво стана с мама!

Имам право да бъда при нея!“

Такива едни думи

ретро-човешки...

 

Накрая

се смиляват:

„Влезте“.

 

Бодряци бутат

легла с евентуални трупове.

Разместват ги.

Безучастните лежат – предали се.

Само ти –

сърдита,

че не си безукорна.

Веждите – сбърчени.

Воин.

Стараеш се да съдействаш

на всичките тези маркучи,

създаващи видимост за живеене.

А под тях, в ъгълчето

на устата – кръв.

Отдавна засъхнала.

Моята кръв.

Не си разрешаваш покорство.

Бориш се.

Стараеш се да ме опазиш:

ако последните ти сили свършат,

между мен и смъртта кой ще застане?

 

Моля те, мамо!

Моля те!

Само още веднъж!

Само още една Коледа!

Само още един април!

Само още едно лято

(никога не съм имала

рожден ден без тебе)!

Заради изрязаните статии,

грижовно подредени,

които не прочетох.

Заради безбройните вечѐри,

на които не дойдох.

Заради пропуснатите позвънявания.

Задето позволявах

да бъда уморена

до надменност...

 

Махам се от шибаното време!

Никакви задължения!

Освен тебе!

 

Моля ти се, мамо!

Само...

 

Нещо става с апаратите,

запращяват, запищяват,

мигат...

Чу ли ме?

Ние сме във филм.

В Холивуд.

Обучени

са белите престилки – делови,

експедитивни и нахакани –

да превключат,

да натиснат...

Да е тихо.

 

И няма филм!

Има чакане.

„Колегите се справиха

отлично!“

Звучат оптимистично.

(Защото са млади?

Защото са нагли?

Или уплашени?

Защото нямат майки?

Защото майките им

това заслужават?)

 

„Достатъчно“.

Вратата...

Колко е сам човек пред вратата!

(Трябва да го кажа на децата).

 

Белите престилки не звънят през нощта:

„И ние сме хора“ ми казват

тактично.

Грижат се за съня ми.

„Звъним сутрин след осем“.

Щадят ме.

Белите престилки вярват, че спя.

Какво друго да правя нощем?

 

Мамо!

Нека е спокойна душата ти.

Ти извърши всичко както трябва.

Не – колкото можеше.

Не – колкото ти беше дадено.

Повече.

Не поиска помощ.

Не се издаде.

Сама!

Всичко – сама!

Да не ни притесняваш.

Колко е сам човек във умирането!..

Да ме изпратиш,

да направиш кафе на съседката,

да оставиш сготвено:

колкото можеш – да бъдеш полезна.

Да приготвиш пак оня куфар –

за бездната,

не, че не вярваш в късмета си,

не, че признаваш такива неща като смърт.

 

Но...

Не си взе книга.

За първи път.

 

В преддверието на реанимацията

(Боже, какви сме стерилни,

обути и опасани

с калцуни и престилки,

образцови!),

като пред някоя транжорна,

като в отдела за месо

на МЕТRО,

като приемчик,

върху долапа с препарати –

сякаш върху купчина палета,

разписах всичко, дето ми посочиха, че трябва.

„Болест, непосредствено довела до смъртта“:

драсканици.

Край на комуникацията.

 

Мамо,

наистина се справи,

никого не затрудни:

да не е работен ден –

да са свободни приятелите.

(мамо, приятелите са винаги свободни –

по това си личат).

Да не вали.

Да е слънчево.

В средата на декември –

единственият топъл ден – за тях!

Ти се справи.

Аз не можах.

 



Тагове:   мама,


Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. martiniki - до сълзи..
13.04.2019 17:54
Да бъде спокойна душата и!
цитирай
2. rummi - справила си се, Ани,
03.11.2019 18:29
и още как.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kolchakova
Категория: Туризъм
Прочетен: 1814707
Постинги: 457
Коментари: 1104
Гласове: 1493
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031