Из: "Христо Ботйов (Опит за биография)"

Из телеграмите, които се получават в Букурещ по време на априлското въстание:

Бекет – Букурещ, 6 май

Шербан вода № 117 – Ботйов

(депеша) Urgent

Огънят пламнал в нашето отечество, София обградена, Враца гори, боят се продължава. Какво правим?

П. Юрданов*

Бекет – Букурещ, 8 май

(депеша)

Горов – хотел „Теодор“

Пътник ни каза, че сливенци, панагюрци, карловци, калоферци, Sovaai (София – р.) излезли на паша. Бързайте!

Тихов (Н. Обретенов)

Белград – Букурещ, 8 май

(депеша) Urgent

Редакция Знаме

Овде новини (вестници – р.) казват, че търговски ствари много добре. Имало събрани в планина 15 000 юнци. Има ли мющерии?

Иван**

Всеки може да си въобрази какъв е огън пламнал между емигрантите от страшната тая новина, че байраците са развити вече по Стара планина, градове са се превзели от нашите, неприятелски войски са се блокирали, пътища захванати, боят се продължава! Вестниците, които земята ровят за бунтове и различни приключения и които имат тая мания, щото да преувеличават всичко, щом не става върху техния гръб, с масло и с пламък отишли върху пожара. Онова, което се писало само в писма между работниците, в депеши с алегорическо съдържание, скоро станало притежание на цялото общество; а това дало на работата още по-голяма сериозност. Тия вестници писали и повторили, че действително Балканът е вече царство на българските въстаници; че много градове са попаднали в техните ръце, оръжието им печели от ден на ден и пр., и пр. Един български вестник по това време в Румъния, „Български глас“ или „България“, така представил работата, че патриотите от Румъния и да преминат в България, рядко ще да намерят турчин да се смърсят.

От всичките градове хъшовете заявили своето съществувание, събирали се на купове и пеели песни за бой и за отмъщение. Те потърсили съществующите и прочутите тогава войводи да се турят на челото им и да ги поведат към балканите. Естествено, че тия хъшовски демонстрации са били най-много в печатницата на нашия херой, че сам той е горял от мнозина най-много да се види под байряка, да стъпи в България, а още повече в неговата любима Стара планина. Стамболов, Волов, Заимов, Н. Т. Обретенов и други командуват вече цели окръзи, а той, Ботйов, настрана, в бездействие! Това било убийство, срам и позор. Всичко той е правил, но само едно не си е позволявал: да стане войвода и да поведе на борба другите. При съществуването на познатите войводи, на хвърковатия Филипа, за когото той, както видяхме, нарочно ходи в Одеса, дързост би била от негова страна. Той знаел от всички най-много що би значело в България, ако народът чуеше, че Филип Тотю, Панайот Хитов или друг някой техен събрат иде и що – някой си редактор Христо Ботйов, който в България не беше още така познат, щото да влече и води хората.

Но време минува вече, търпението на хъшовете дошло до своята апогея, новините от България валят като град; разпалените врачани чакат на Дунава с талиги да натоварят своите скъпи гости! Но едно бърка още младите и лудите глави, едно ги безпокои и не радва още: где са войводите, где е страшният Тотю, който по онова време значеше нещо като бог? Няма Тотя, няма Желя, не се чува Панайот! Кой ще да води младите и неопитните, кой ще да им показва местата и пътя?

– Аз!... Аз ще да бъда ваш войвода, аз ще да ви поведа! – извикал една вечер нашият херой посред едно множество хъшове, които се били събрали и си пукали главите за войводи.

– Да живее нашият войвода Христо Ботйов! – радостно извикали момчетата. – Гдето умреш ти, там ще да умреме и ние!

Нямало що. Против волята си нашият херой трябвало да става войвода, да вземе такава роля в драмата, която не била за него. Разказват, че той заплакал, когато се научил, че водителите войводи изменили на делото и оставили на поляната младите и неопитни патриоти. Тогава се той решил. Самото време, обстоятелствата и събитията венчали за войвода оня, който за войводство, за хайдушки епос, за байряк и за Стара планина живот, младини, талант и кариера убил.