Последна извадка от  "Христо Ботйов (Опит за биография)"  на З. Стоянов


     – Цял ден синя мъгла се мъдреше на Милин камък, под която пукаха пушки – разказват жителите на най-ближното село Мраморен.

Боят все продължава ... на 30–40 крачки се приближавали някои отчаяни черкези. Конете с припасите и със спицерията, като по-високи, били избити, убили най-после и коня на войвода­та, не останал ни един кон здрав...; а слънцето далеч още, икиндия няма.

В това време във Враца, към която били обърнато погле­дите, дигнал се някакъв си дим, а после из пътя към Баница, т.е. към Милин камък, подигнало се прах, като когато вървят много хора. Видели това явление мнозина, видял го и сам войводата. Той погледнал през своя бинокъл и радостно извикал:

– Помощ, момчета! Напред, братия, Враца гори, много народ излезе из града и ни иде на помощ! Напред, ние не сме сами! Удряйте душманите!...

– Да живей България! Да живей войводата! Смърт на тираните! Напред! – се изтръгнали радостни възклицания из гърдите на всичките изгорели от жегата борци.

Досега отчаяни и уморени те рипнали като лъвове из своите позиции и налетели към неприятеля. ... Малко по малко излезли от Враца хора, т.е. помощта се приближавала към Милин камък, по праха, който се дигал по пътя, се познавал и определял ходът им.

 Непознатите пътници, се виждало работата, че твърде много бързат, което още повече радвало нашите юнаци, че те изненадейно ще удрят неприятеля откъм гърба.

Най-после помощта се подала през позициите на Милин камък, дошла лице срещу лице с дружината.

– Това е турски аскер! – се чули много гласове измежду нашите, които преминали покрай ушите на всекиго като тръпки.

Да, турски аскер била помощта, която излезе от Враца, както видяхме, която се чакаше с такова нетърпение. Да тържествуваш преди малко до апогея, че делото ти е блестящо, че Враца е в разположението ти, че тя ти изпраща помощ да си отвориш път, а изведнаж да ти се представят червените фесове, войска царска, за която ти си мислил, че е пропъдена, унищожена вече, такива две противоположни смени в късо време – това е безбожно отравяние на цялата душа, това е нож в сърцето на ония хора, които имат за господар не студения разум и разсъдък, но хвърковатите чувства и идеала.

Като китка над всичко това байрактарят Куруто бил ударен с куршум в корема, паднал на мястото си и извикал. Тая загуба повлияла на Ботйовата поетическа душа твърде силно. Той дал заповед да отковат вече знамето, казал, че от него няма нужда.

– Няма войводата, какво стана с него? Где е той отишел? – се чули гласове измежду момчетата, при всичко че Ботйов липсвал едвам преди десетина минути.

Потърсили го тук-там, обадили някои, които го видели, че той слязъл в усоето, долу под върха. Под самия връх на Милин камък откъм северна страна виси голяма канара, през която може да се слезе долу почти пълзешком. В дъното на тая канара, 5–6 метра на ниско, има пещера, около която растат липови дървета. В тая пещера намерили Ботйова М. Цветков, Апостолов, Обретенов и други, които нарочно отишли да го търсят. И можете ли да си представите какво е търсил тук нашият херой? Облегнат на едната си ръка и замислен, очите му били пълни със сълзи, мрачен и отчаян гледал той в гъстата гора, която се захващала от краката му. Посетителите, които споменахме по-горе, предстъпили към него твърде смутено. Той нито помислил да си скрие от тях чувствата, да им не показва сълзите си. Напротив, като ги видял, още повече заплакал.

– А бе, господин Ботйов, какво е това? – запитали те, при всичко, че добре знаели причините. – Момчетата се оглеждат и питат за вас, страшно е да не напуснат позициите!

Ботйов мълчи и не отговаря, криво и сърдито изглежда Апостолова и Обретенова, бивши апостоли в тая страна.

– И ние сме дошли народ да освобождаваме! – казал той. – Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Где е Заимов, где е тоя лъжец със зъби да го разкъсам? Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два деня бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение!... Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости... По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор – как българският народ е стадо говеда!

Апостолов се опитал да възрази нещо и да даде надежда, но Ботйов го преварил:

– Махвайте се от очите ми и вие, идиоти с идиоти! Помните ли, като лъжехме във Влашко, че народът ще да ни посрещне на Дунава? Ние не сме друго нищо за тоя народ сега освен разбойници!...

Всички мълчели пред тия думи, защото нямало що да възразят. Ботйов си отрил очите и излязъл на позицията с гола сабля, да командува, престорил се на весел, но нима е било възможно да си скрие той истинските чувства? Всички, които го погледнали в лицето, познали го.