Четвъртък, 2009, Април 23 Ние с Чили 6   16.02.2009 La Moneda

Тази сутрин, какво да си кривя душата, се понаспахме. Е, не до обяд, както би ми се искало, но... И пак, защо да си кривя душата, една от най-големите ми благодарности към Мира е, че с твърда ръка не ни остави да си проспим щастието. А ние сто процента щяхме да го направим. Извличаше ни всяка сутрин с желязна захапка и вечер, от немай къде, ни прибираше по тъмно. Само от немай къде. Е, и защото нейният шалтер към полунощ също изключваше и тя заспиваше като внезапно застреляна.

Та закусихме ние с онези плодове от пазара, в това число и с tuna, която туна расте по кактусите, и е пълна с не много ситни и твърди като сачми семки, които крайно усложняват процеса. Но пък плодът е изключително вкусен. Ей така, значи, си седим в една слънчева кухня на трийсетина градуса на шестнайсти февруари, и си хапваме диня, туна, пъпеш, пепино (което също има вкус на пъпеш) и каквито там други вкусни, сладки и ароматни чудесии имаше в чиниите ни. Плодова салата, демек.

Към разказа си за градския транспорт не мога да не прибавя и метрото.
Първо, ето ви един вход (след като си се спуснал с ескалатора надолу):



 
Има каси, на които си зареждаш електронната карта. Издават ти касова бележка с внесената сума и наличността в картата.
А това е пак там - изложба на ученици от местното (в района на метростанцията) училище на тема "Пикасо"

 
Това не е мол, а етажите в станцията:


 
Станциите на метрото са забележителни с това, че са художествено усвоени. Както и много други пространства в Чили.
Ето, например станцията Universidad de Chile.



Стенописите са на Марио Торал, и това си го пише на табелка, а на различни места, в зависимост от това, какво се вижда от конкретното място, има табели, които обясняват картините – за такива като мен, които не са запознати с чилийската история и култура. Стенописите са много въздействащи, много индиански, много екзистенциални, много свързани с нацията.

Това, разбира се, е свързано с медодобива:


Това – също: Намирам го много стилно, много сдържано, много гордо и без „съветски” патос.

Това е, да речем, звездно небе:

  Съжалявам залошата снимка, ама...
Това са огромни платна, нарисувани от чилийски художник, който, доколкото си спомням, много отдавна не живее в Чили, но е дошъл и две години е обикалял страната, за да ги създаде.
Картините са много, но, за съжаление, както и при станцията Universidad de Chilе, липсва подходящо осветление.

А това, струва ми се, е интересно.



 
Точно така, вагоните са с гуми.

А това какво е?

Да, най-горещото място в Сантяго е метрото. И след като няколко човека починали от топлината, сложили вентилатори. Вентилаторите периодично започват да пръскат вода, затова не е чудно, че хората, особено мъжете и особено високите мъже се събират да чакат влака под водата.

Вижда се, как пръска водата и че хора има чак под другия вентилатор - там също се вижда мъгла.   Тука е моментът да кажа, че чакането в метрото е минимално, минута-две.   А това е Библио-Метро. Библиотека в метрото. Срещу такса от три долара (само не помня месечно или годишно) си взимаш пътем книжки.
 

  Може да е много смешно, но разглеждането на метрото и четенето на табелките ни отне цял ден. То си е като посещение в картинна галерия.

Преди да кажа още нещо за метрото, ще спомена нещо друго. То изникна в реплика на Мира, която, докато говорехме за това, колко много се работи, каза абсолютно спокойно:

- Аз, например, никога не си тръгвам в осемнайсет и трийсет и шест.

Възприех го като вид художествен образ. Обаче все пак попитах, защо точно в осемнайсет и трийсет и шест.

- Защото в договора работното ми време е от осем и трийсет и шест до осемнайсет и трийсет и шест.

Външният й вид не издаваше да се шегува. По-парадоксалното е, че не издаваше и да вижда нещо странно в такова работно време (нямам предвид десетчасовия работен ден).

Това го казвам по повод на метрото, което има линии 1, 2, 4 и 5. Трета линия запланували, обаче не построили. Ама няма пък сега да сменят номерата на останалите, я. На тях тия номера са им от природата дадени. Обусловени са обективно, така да се каже.

И така, чак към три излязохме на Plaza de la Moneda , където е и Palacio de la Moneda – официалното седалище на чилийското правителство. Тук на 11 септември 1973 г. около 14 часа загива демократично избраният президент на Чили Салвадор Алиенде. Никой не го е забравил.
  Като начало, всеки се снима пред паметника му.

Това е панорама на площада, която направихме след каратко обсъждане как да стане. Аз предложих да клекнем, а Мира да се завърти в кръг с фотоапарата. Митко, за когото клякането е едно от-най-неприятните неща на света и целият му живот е посветен натова да го избягва, предложи много кротко, но непреклонно (и преносно и буквално):
- Ние ще застанем зад Мира и ще се въртим с нея.
Така и направихме в пълно мълчание (аз, Ремо и Митко), като дългите Миткови ръце ни прибираха старателно , за да не влезем в кадър. Отстрани, мисля, е било забележителна гледка. Не че ако бяхме клекнали щеше да е по-малко интересно.




Помотахме се малко по площада.
Едно от любимите ни неща за ядене - mote:


 
Студен компот от сушени праскови, сипан върху нежно варено жито. Продава се навсякъде от колички:


Много засища, разхлажда, създава добро настроение, а и има полезен вид. Хапнахме го докато почиваме.

Ето една снимка на... кучета.
 
Тези вдясно са с „военна” униформа. Имам предвид кучетата.

За да влезем да разгледаме Ла Монеда трябваше не само да си дадем паспортите, но и да ни претърсят. Това, с чакането на опашката, отне 15-20 минути. Запълнихме времето, като снимахме военните – според мен, много красиви мъже ...


...и жени.

И нямат нищо против да бъдат снимани. Не трепват.

После влязохме в двора и... стана ясно, че трябва веднага да излезем, защото вече затварят. Тази организация няма да я коментирам. Щракнахме набързо нещо, за да си го разглеждаме после и изскочихме от другата страна.


 
Пред двореца има огромна водна площ площ
 
Сияйни фонтани (в тази безводна страна), чистота, топлина... Прекрасно.

 
Тук съм клекнала за да покажа, че част от „пода” на площада е стъклен. Отдолу се намира Еl Centro Cultural Palacio La Moneda – изложбени зали и магазин за произведения на занаятчийските изкуства - Tienda de artesania.


Слизаме покрай фонтаните надолу край стена, по която се стича вода, към галериите.

Слязохме. С малко търпение Митко снима крачета по стъкления - сега - „таван”.
 

Вътре (което, всъщност е и долу, защото е под равнището на площада) изглежда така:


във фоайето
има изложени керамични произведения на индианската култура. Митко все така търпеливо ги снима едно по едно. Ето един глинен древен спортист с кожени очила (не помня какъв е спортът, нито си представям функцията на тези очила), но пък видът му е толкова доволен и толкова прилича на един мой колега, учител по керамика, че не мога да не го покажа:

 
В Tienda de artesania, който също сам по себе си е изложбена зала, срещнахме трима успани българи по раздърпани тениски и къси гащи, които едва гледаха и едва се държаха на краката си, а външният им вид беше на слизащи поне от Черни връх. Като ни чуха, че сме българи, се втурнаха при нас с въпроса:

- Какво в Сантяго си струва да се разгледа, че сме тук за цял ден?

Понеже на мен това ми беше едва третия ден, още не можех да си представя, колко е абсурден въпросът им. Ами ВСИЧКО си струва да се разгледа – всяка улица, къща, кюше и керемидка.

После влязохме и в залите с картини на мексиканските художници Фрида Кало и Диего Ривера – две отделни изложби с една идея: „Frida y Diego, Vidas Compartidas”

Фрида Кало е била една много обременена от болестта си и невъзможността да има деца жена и на тази изложба бяха показани кошмарни неща.

  Все пак е била пределно честна, щом без всякакви превземки се е рисувала непрекъснато и без да си крие сключените вежди и мустаците.

Порових се из интернет да видя и други нейни картини, които, извинявам се за нахалния израз, стават, ама малко. Ако ги е рисувала тя, без чужда помощ.

Когато след това влезеш при Диего Ривера, оценяваш (като внезапен удар в гърдите) големия художник.

Снимките са от интернет, защото вътре снимането беше забранено. За съжаление картината, която абсолютно влезе в сърцето ми, седнало мексиканско момиче, очевидно не е впечатлила никой друг (спътниците ми също), защото не мога да я намеря.

Там отношенията между мъжете-творци (пък и комунисти) и жените са доста особени, както ще видя и при Пабло Неруда. Ама щом са се харесвали и са живели заедно – няма лошо.

Интересен е опитът да се приближи изкуството до масите чрез разни интерактивни закачки.

Ако в резултат на разглеждането на изложбата много ти се дорисува, или, да вметна злобно аз, се убедиш, че можеш да рисуваш поне колкото Фрида Кало, късаш от тука амбалажна хартия и започваш:
Честно казано, не знам, дали това не профанизира изкуството. Ама, от друга страна, не го усещам така (пък вече съм решила да се водя повече от усещанията си, отколкото от теории), а и щом това е начинът да заинтересуваш някого... Залите бяха пълни с млади хора и малки, много малки деца. Не че съм ходила много по галерии в София, но, където съм била, не съм виждала такова нещо.

Тук също дойде време да затварят и ние, щем не щем, излязохме. Тръгнахме към един мол и неговия Patio de Comidas (етажа, където разни чилийски, китайски, италиански, американски и пр. фирми предлагат бързо хранене).

Пътьом, разбира се – класическата сграда la Borsa de Comercio, която снимат всички.

 
И една „топла връзка” над улицата.

Ето го патиото.Ето го етажа с щандовете за храни:


Разбира се, че искахме да снимаме витрините. И тогава дойде една униформена пазачка и не ни арестува, но ни забрани да правим снимки. А един униформен пазач дойде да се увери, че сме разбрали идеята. Аз лично не я разбрах. Цял ден снимах военни и те нямаха нищо против това. А тука някакви си торти се оказаха от национална важност. Чилийска им работа. Между другото, доста снимки направихме, преди да ни хванат.

Като стана дума за военни, да кажа от сега: военните ми дойдоха малко вповече. Техни снимки няма да слагам, но ето една кола, спряла почти на площада, в която прибират хора по различни поводи:




Наричат я carnicero (месарка), което е достатъчна информация.

От друга страна, ако това е цената на чистотата, реда, липсата на графити...

Та мушнахме ние с Мира и Митко по една пица, а Ремо – сандивич, но не от Мак Доналдс, защото той е против всичко американско! И зачакахме Хуан и Ара, които се срещнали някъде по пътя и тръгнали към нас. Пристигнаха в девет часа, когато започнаха да гасят лампите по етажа и някои от щандовете бяха затворили вече. Работеше само Мак Доналдс. Отидоха да си купят нещо от там. Зоркият поглед на Мира забеляза, че става нещо и хукна към Хуан. Отдалече забелязахме само, че двамата държат таблата от двете страни и я дърпат всеки към себе си. После Мира и Ара се върнаха, Ара – много разстроена, направо зла, а до нас достигаха гневни Хуанови викове. Изясни се, че дошла охраната и му казала, че това, дето си го е купил, не може да го яде тук, защото вече затварят. Последвалият скандал (защо ми го продавате, като няма да мога да го изям?!) завърши с това, че Хуан написа жалба срещу Мак Доналдс, отказа да вземе храната за вкъщи, с което обрече Ара на глад в следващия час. Това много изнерви семейната атмосфера, но все пак се прибрахме без да се сбием (шега). Във секи случай, гореше тежък спор дали трябва да си вземеш яденето и да се наядеш на тротоара (Ара), или да пишеш жалби за гражданските си права (Хуан). Краят на тази история е, че на другата сутрин от Мак Доналдс се обадили на Хуан да му се извинят. Можеха да го компенсират с една вечеря за цялото семейство (и прилежащите му гости), ама нейсе. А обяснението е, че имало било в Чили някаква комисия (може би нещо като нашата Агенция за защита на потребителите), която, обаче, за разлика от нашата, всявала страховит респект у всички, които не задоволяват потребителите. Особено ме впечатлиха в тази връзка думите на Хуан за човека, гражданина, достойнството, правата, задълженията и държавата. Едни такива изрази, които дори не мога да повторя, защото ги няма в активния ми речник.
И накрая искам да покажа, как се събира боклука в Сантяго:
  Три пъти седмично си изнасяш чувала. Можеш просто да го сложиш до дървото, но пред повечето къщи има такива стойки - да е по-подредено.
  Вкъщи гладните се нахраниха и видимо подобряха, а морните вдигнаха пламнали крачета в хладните завивки.

 

http://www.snimka.bg/album.php?album_id=298628


http://www.snimka.bg/album.php?album_id=295883


Щом за Сантяго пишеш така ентусиазирано, представям си какво ще е, ако (като ;) ) идеш във Валпарайсо или Пунта Аренас... или Чиу-Чиу например :)

Пласа дел Армас има запазено място в сърцето ми, този площад води свой живот - неповторим и очарователен :)

да имах повече мозък в главата си и по-добър фотоапарат в ръцете си преди 1,5 г., когато ходих в Бразилия. Явно Ю. Америка е място, което ние, българите чувстваме разбираемо и разбира се, :))) ужасно силно притегаемо, :))) Прекрасен постинг!