22.02.2009 Cerro de Santa Lucia Когато се прибирахме предната вечер, знаех, че ще заварим вкъщи 10-12 състуденти на Ара, които имали обичая от време на време да се събират там и да гледат по цяла нощ филми.Това тихо ми беше изправило косата – 12 двайсетгодишни телета цяла нощ в къщата! Приготвих се за безкрайна и безсънна нощ. Това – щото идвам от София. Обаче! Нищо подобно! Нощта мина безшумно. Нищо не се чу. Нищо не се разбра. Нямаше крясъци, вой на недоклани нерези, павиански смях, тропане, гонене и трошене на мебели, блъскане на врати... Нямаше и екшън-трясъци и блясъци от телевизора, волумето му изобщо не беше на мах... Тези хора са гледали филми, яли са, спали са и никой не пострада от това. А сутринта холът беше като нещо, което скоро не е било обитавано от нито един младеж. Нямаше разхвърляни бутилки с напъхани вътре пуканки, нямаше мазни кутии от пица, настъпан салам по килима, нямаше смрад на бъчва и фасове... Нищо нямаше. А Ара беше отишла да кара колело. Представяте ли си какво ми беше на мен, дето съм била двайсетина години учител, да осмисля всичко това?
  Всъщност, този ден се полагаше да се качим на 3000 метра до едни термални извори, където можело да се изкъпем. Сутринта в просъница аз с ужас поглеждах джиесема и чаках да засворо алармата. Нямах вече абсолютно никакви физически и психически сили. Отчаяно ми се ревеше. В един момент, тъй като къщата беше абсолютно безшумна (това - със студентите вътре!), взех подло решение, изключих предварително алармата и си казах : като ме събудят – ще го мисля. Явно Мира също е била напълно изтощена от изминалата бурна седмица. От митковата стая пък направо лъхаше на забрава.
  Дойдох в съзнание към десет. Понадигнах се и чух бодро тропане в кухнята. Надникнах гузно, обаче Мира вече беше преминала на план D от само себе си. Най-обичам спокойна закуска, кафе и за никъде да не се бърза. Най-малко – за термални извори. Затова бавно и с удоволствие тръгнахме къмМузея за предколумбово изкуство(Museo Chileno de Arte Precolombino).

  Първо - още няколко снимки от тяхната улица:Ако това агаве изглежда дребно (в смисъл: и ние си имаме на прозореца един такъв столетник в саксията)то това е заблуда:В една от станциите на метрото (ах, тези станции на метрото в Сантяго!) имаше изложба, посветена на пожарната команда.Пожарната команда в Чили е на особена почит. Може би поради високите температури и дървените постройки. Не че българската пожарна не е била в началото доброволна (струва ми се). Но тази продължава да е такава. И Ара и Ремо са пожарникари (чудех се как да го кажа: работят там? числят се? членуват?). Да си пожарникар означава: да изкараш курсове по разни неща (Ремо, например, точно ходеше на курс по стълби, каквото и да означава това); да си купиш униформата; да си купиш радиостанция; да си плащаш редовно членския внос; да дежуриш нощем по една седмица, като за целта си занесеш и постелното бельо. Срещу това получаваш удоволствието ако стане пожар, да хукнеш да го гасиш. Докато имали кола, Хуан редовно ги карал нощем по пожари. Научих тези неща още преди две години, когато Ара беше дошла в България (пътем за Германия). Бях толкова впечатлена! Попитах я, защо й трябва да прави всичко това, а тя ме погледна с абсолютно неописуем поглед на човек, който никак не е озадачен от въпроса ти и затова ще ти обясни сбито: „Защото, ако стане пожар, той трябва да се изгаси”. А като й казах, че при нас за пожарникар се учи пет години, а тя вече беше посетила софийската пожарна, получих широка усмивка и отговор, че ако нашата държава била давала по-малко пари за обучение и повече – за техника, нещата щели да бъдат по-добри.

Към момента на пребиваването ни Ара страдаше и протестираше, че вече било забранено на жените да дават нощни дежурства. А към края на гостуването ни се изясни, че някой от двамата забравил да внесе някаква част от таксата си и от пожарната го заплашили, че няма да му разрешат да дежури и да гаси пожари. Всички бяха разстроени.




























В музея, естествено, не можеше да се снима. Само на стълбището:И така, разгледахме хиляди експонати (все пак – сто века са това) отпреди Колумб да свърши тая хубава работа и да открие Америка, като една впечатляваща част бяха свързани с това да ти облегчат поемането на наркотични вещества. Като гледам тази земя, мисля, че разбирам необходимостта от утешение. Имаше и едно нещо, чиято табелка Мира ми прочете (Мира ни изчете де що надписи имаше), но аз не повярвах, тя го повтори, аз пак не повярвах и в резултат в тефтерчето ми се появи собственоръчно от нея написан текст: teonanacatl – водно момченце – малко човече, което ти решава проблемите (халюцинация след гъби). Тук потърсих в нета нещо по въпроса, но намерих само, че теонанакатл е халюциногенна гъба и какво следва от това, обаче никъде не пишеше, че ти се явява момченце, което ти решава проблемите. Жалко.
   Експозициите освен много богати, са и интерактивни. Така можеш да изгледаш подробно (компютърно, за съжаление) филмче за това, как се балсамира труп. Много подробно е показано как се омотава във водорасли и се „опакова” в пръчки. И какво се прави с черепа също ти обясняват. Въобще – веща съм вече в заниманията с трупове.
  При експозицията за морски обитатели, освен илюстриращите звуци, в обособено с черни паравани затъмнено помещение течеше документално филмче за мъж, който гази покрай брега и вади с едно изкривено арматурно желязо октоподи изпод скалите, след което ги бие със същото арматурно желязо докато побелеят и ги пъха в една парцалива торба. Като се сетя, колко студена е водата, напрягам се да си спомня, дали беше с ботуши или обуваше на бос крак едни неща като рунтави терлици от вълна, за да не се пързаля. Освен торбата за октоподите, друга не носеше. В смисъл, че не си беше взел „храна за из път”, защото, щом прегладнееше, вадеше по някой морски таралеж (от онези, които накупих от Исла Негра, и които, след като се почистят, стават лилави), строшаваше го с ръце и изсмукваше молюската или както там се нарича това лигаво тяло.
  Така синтерактивността в музея. Припомням и за интерактивността в изложбените зали.
  След това се отправихме, най-после!, на оня хълм, дето си го бях набелязала още първите дни - Cerro de Santa Lucia. Тук е започнал Сантяго. 1541 година испанският конкистадор Педро де Валдивия (онзи с коня без юзда от Пласа де Армас) се възхитил на долината, качен на този хълм (тук признавам, че представите ми за обект на възхищение са свързани с повече хлад и тучност) и заповядал да се построят на него две крепости и църква на Свети Яков (откъдето идва и името на града). Казват, че всеки ден по обед от хълма се раздава залп, но аз не съм го чула. Сега тук е многоетажен парк. Малко флора: Не само у нас се пише невсякъде: По-добре е човек да не гледа какво му предстои: Засега сме само на входа: Започва се с Терасата на Нептун, за да не ни липсва Европата: И понеже беше жега и слънцето се беше провряло цялото през онази дупка, огромната част от снимките ми е с вода: И после - нагоре, към крепостта: Тази страна е едно непрекъснато катерене: И на най-пъргавите от време на време им е трудно:
  Направо може да им е тясно: Но пък целта си струва: макар и да е много изморително: Няколко погледа и надолу:
 
Както казах, когато говорех за Пласа де Армас, тези огледални сгради са бижута. Тука ударението е върху отблясъците отсреща:
  Местните индианци мапуче които първо приели „гостите” си топло и радушно (това е да не си покварен от цивилизацията!), после се осъзнали и, казват, били много по-доблестни съперници от ацтеките и инките, или всички онези северноамерикански племена, за които, обаче, са се намерили писатели, които да ги възпеят. Това е бронзов Кауполикан - вождът на мапуче (наричат ги още араукани)за борба със завоевателите. Арауканите създали кавалерия от типа на испанската (защото един друг техен предводител – Лаутаро – работил като коняр при Педро де Валдивия и усвоил тънкостите). Лаутаро загива в битка, а Каополикан е заловен пет години по-късно и убит по онзи мил начин, когато те разкъсват между четири коня. В известен смисъл утешително е (зависи кой как гледа на завоевателите, разбира се), че самият Педро де Валдивия е заловен десет години по-рано и шаманът изтръгнал сърцето му, за да го изяде.Някъде в този момент му отрязали и главата. Това определено много помага при общуването с всеки произволно избран бог. Както и да е, мапуче се съпротивлявали до средата на деветнайсти век. Други племена май не са удържали толкова много, но не го твърдя със сигурност, защото не съм положила усилия да намеря някъде дълбоко и на неизвестно място скритата единствена в България книга, в която пише подробно за историята на Латинска Америка. Всъщност, мисля, че такава книга не съществува. Виж, за египетските пирамиди има стотици. Ама къде ще се мери Южна Америка с Египет! На всичкото отгоре, когато била сложена скулптурата на Кауполикан, имало маса недоволни, че антропологически това въобще не бил мапуче. Въпреки това, да му се порадваме:
  Това не е най-горната площадка:
 
  Панорама от бойниците:
 
  Ако някой не е разгледал добре предишната снимка, ето един приближен, макар и размазан, за което се извинявам, детайл: На слизане поседяхме в едно от паркчетата:
 
  И пак минахме край Терасата на Нептун.Явно, много сме били жадни: Разходихме се из центъра. Край операта: И по-нататък:
 
  И, честно казано, абсолютно не си спомням, какво сме правили след това. Не е възможно, да сме се прибрали по светло - това не се случи нито веднъж. А да сме седяли до тъмно в Jumbo, супера, също ми се струва невъзможно.
  Но други данни от деня няма.
 

Том Сойер с оградата е нефелна конкуренция.

както и безпримерния подвиг и туристически ентусиазъм в жегата. направо ми се прииска да отскоча до Чили да проверя вярно ли е толкова горещо.

спира ме само приятелското ти предупреждение за условията на пътуване със самолет.