Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.06.2009 13:50 - Ние с Чили 14
Автор: kolchakova Категория: Туризъм   
Прочетен: 3118 Коментари: 3 Гласове:
0



26.02.2009 Това е!
Имам много силна съпротива да пиша за последния си ден в Сантяго. Сякаш ако не го напиша, няма да си тръгна от там. Това беше нашето последно „отъркване” о града. Като котки. Хрумна ми, че дори и да си оставя за себе си всичките морски таралежи, пала де агуа и хитри индианци, това няма да ми е достатъчно. И си спомних за шала, който бях мярнала в Музея на предколумбовото изкуство – ултрасин, от алпАка. И толкова скъп, колкото пари не съм давала май за никаква дреха, като се изключат едни уж ортопедични дамски обувки от Шол (които се оказаха точно обратното на ортопедични, ама сега не се сещам как се казваха онези уреди за мъчение на испанската инквизиция). За да ти дойде на ум да се загърнеш в нещо при трийсет и пет градусова жега, трябва наистина да ти е много тъжно, мисля.
Тези крака четиридесет и шести номер след малко ще тръгнат да събират тен по улиците на Сантяго.
image Излязохме с точно начертан план по кои улици да се скитаме без посока. Така се пишат номерата по къщите на „нашта” улица: image image Струни, самосиндикалният член на семейството

image тръгна да ни придружава и нищо не беше в състояние да го върне обратно. Спирахме, пъдихме го, крихме се, мушкахме се в подлези – винаги ни откриваше. Накрая, слава богу, се загуби преди един голям булевард и ние успяхме да слезем в метрото. Погадахме извастно време дали изобщо ще го видим пак, дали ще го премажат колите, почувствахме се в известна степен гузни пред семейство Гутиересови, но в крайна сметка – какво можехме да направим. Купихме шала от извънредно слънчевите продавачи в Музея на предколумбовото изкуство, като си пообщувахме изключително на езици, които не знаехме. И тъй като ни беше на път (а и да не ни беше), неизбежно отидохме да се сбогуваме с Пласа де армас. image imageimageimageimageЧешмички.
Много е хитро да има стъпалца за по-ниските. И още по-хитро щеше да е ако имаше и за какво да се качват по тях.

image После се отправихме към Barrio bellavista, казват - най-красивия квартал на Сантяго. Ей така да се паркира си е майсторлък. Мисля, че червената е спряла втора, все пак, но тротоарът й е до гумите. image Малки улички с имена „Лондон”, „Париж”. image Не съм била нито в Лондон, нито в Париж – не знам дали по нещо им приличат.
Малки уютни площадчета:
imageimageimageimageimageБалкончета:
imageПри тази тотална липса на графити, ясно е защо тука има червена боя:
imageА тази сграда по времето на Пиночет била нещо като чилийската Лубянка - вкарвали вътре хора и те изчезвали. Какво мислят съвременниците по въпроса и колко повече са те от онези, които мислят нещо за сградата са социалистите си личи по графитите.
imageВодоливници (поздрав за четящите Пратчет!)
image После по разни пеши маршрути се отправихме към парка със скулптурите.

image Чешмичка image Ще покажа няколко произведения на изкуството. imageimageimageimageimageimageimageimage Бик не може да няма, много ясно. Доста време ми отне да го снимам без да излезе, че воайорствам. image И всичките скулптури бях показала, пак нямаше да има огромни каменни, лъскави женски задници и безръки бюстове, с каквито са пълни нашите паркове. Не знам защо българските скулптори имат само задници в главите си. Е, наскоро се разхождах из морската градина в Бургас, там пък храстите са пълни с четвъртити голи мъже с паралелепипеднипровиснали „глупости”, както биха се изразили децата от детската градина (поне едновремешните деца). Което не променя много съдържанието на скулпторовите глави. imageimage Хората си седят по тревата, говорят си тихо. Дори тази група младежи, до която като зла и подозрителна пенсионерка се приближих,image си говореше тихо и около тях нямаше разхвърляни бирени бутилки, цигарени кутии и всякакви опаковки от снаксове. В целия парк владееше красота и спокойствие. Без никакви неочаквани изненади. image Удивително е колко меко излъчване имат чилийците, колко са стегнати, сдържани, работливи и тихи. Дори чилийските мъже говорят с почти алтови гласове. Военните им – също. Гледах ги и се чудех как така тези хора са се оказали способни на зверствата, които са извършили при преврата на 11 август 1973 година. А подразбрах, че преди век и нещо са имали война с Перу за разширяване на териториите. Странно е да се използва думата „разширяване” за Чили. По-скоро: война за удължаване на територията. Та за там се разказват страшни неща, свързани с ножове и разпорени перуанци. Не мога да разбера, как се маскира така агресията, че никой да не подозира за нея (ако не знае история). Продължавам да търся обяснението, макар да знам, че начинанието ми е обречено на неуспех. Аз живея 44 години в България, изчетох сума книги и пак не знам нито „какви сме ние”, нито „защо сме такива”, ако използвам заглавията на две от прочетените книги. Какво остава да проумея какви са чилийците за 15 дни, в които не съм имала контакт с тях. И при почти пълна липса на достъп до информация за размишление. Събирам разни трохи от тук от там. И за Чили и за България. По този повод един цитат: „Съветвам гостите да не подлагат на съмнение чудесата, които могат да чуят за нашите страна, вино и жени, защото на чужденеца не му е позволено да критикува, за това са ........ местните, които го правят непрестанно”. Мислите ли, че съм взела това от Иван Хаджийски? Ами не. Това е Исабел Алиенде, „Моята измислена страна”. Намерих тази книга в забележителната книжарница „Нисим”, където продавачите (сигурно единствени в София) освен това се и читатели. Влязох вътре и казах: „Имате ли някоя книга, на която да не пише „Тайните на египетските пирамиди”, да не пише „Париж”, да не пише дори „Мексико”, а да пише „Чили”?” Момчето се подсмихна и каза „Ами тука има една... не е точно история или забележителности...” и ми изрови тази. Аз, понеже нямам никаква представа от Исабел Алиенде, казах надменно: „Не е баш същото”, с което справедливо подразних момчето. Все пак я купих (като няма риба, и ракът е риба). Прочетете тази книга. Тя е повече от риба. Освен всичко друго е и много смешна. Много ми се иска да я преразкажа, но, естествено, няма да го направя. Подбрах само няколко цитата: „Ненавиждаме факта, че наш сънародник се издига над останалите, освен когато го прави в друга страна – в подобен случай щастливецът се превръща в нещо като национален герой. Триумфът на местна почва обаче въобще не ни се нрави; веднага възниква негласно споразумение за подрязванена крилата”. „Имаме лоша памет за престъпленията на държавата, но никога не забравяме малките грехове на ближния” „В Чили съществува институцията „майстор”, така наричаме всеки индивид, който разполага с клещи и тел”. „В общи линии чилийците са в лошо настроение и не разменят погледи по улицата”. „...хората..., които винаги очакват да се случи най-лошото”. „Ако се срещнеха двама чилийци в една стая, със сигурност се оказваше, че има три политически партии”. Ясно е, защо подбрах тези цитати. Но в книгата намерих и потвърждение на усещанията си за други национални чилийски черти: за приятелството, съпричастността, търпеливостта, работливостта, гостоприемството, срамежливостта, гордостта; за стриктността, при спазване на законите и бюрокрацията; за всеотдайните майки, които работят без да спират в името на семейството си ... Общо взето голяма част от написаното от И.А. мога да подкрепя с личните си, макар и оскъдни, преживявания. За да успокоя скептиците – в книгата пише и лоши неща. Прочетете я. И понеже се притеснявам, че все някой няма да вземе присърце призива ми, ще сложа още един цитат във връзка с религиозните чувства на чилийците и поверията: „ Говори се, че....дълго време е съществувало правителство от вещери, което се събирало нощем в пещери. Пазителите на тези пещери били „имбунче” – страховити създания, хранещи се с кръв, на които вещерите били потрошили костите и зашили клепачите и ануса. Чилийското въображение за жестокост винахи ме е ужасявало”. Дали да се върнем на Пиночет? По-добре – не. По-добре да спомена нещо за аржентинците: казаха ми, че са по-самовлюбени от американците и руснаците взети заедно, че се чувстват най-великите (а имат обща граница с Чили). И как така сега едните са скромни, гледат да не бият на очи, говорят тихо, мълчат в транспорта(!), а другите крещят в изстъпление заради предстоящия мач и то на чужда територия (спомнете си Меркадо сентрал) и не знам дали имат „имбунче” в митологията си, но пък си имат iglesia maradoniana. Това е снимка , imageа как изглежда на практика може да се види от този клип: http://www.youtube.com/watch?v=b6wOHFGl3BU И така, поседяхме в парка, порадвахме се на светлината, чистотата и спокойствието. Взехме си довиждане с първата араукария, която бяхме видели от таксито на идване.image imageИ с една мъничка до нея. image Довиждане на Мапочо. Казват, че тя не винаги е такава, но колкото и да е пълноводна, не вярвам да е по-малко кална, съдейки по почвите наоколо.image Тръгнахме пак пеш по улиците до най-далечната станция на метрото, достатъчно далечна, за да походим дълго из града, и все пак не толкова, за да ни впишат като рекорд по пешо ходене. image imageТова цветното не е мрежа - стъклата са такива:
imageЧешмичка. И графити на централната улица!
imageНа копчето ти припомнят, че трябва да изчакаш зелената светлина. image Един лъв между два лъва. image Тази сграда изглежда така image А от тук, колкото и снимки да й правех, изглеждаше все така. image А тази снимка ми харесва особено много, без да мога да обясня защо. image Понякога апаратът ми вижда нещата в синьо. image Тези младежи в жълтите фанелки се появяват винаги в часовете пик по спирките и в метрото.
  image Тъй като в автобусите се влиза само от предната врата, хората са преценили, че ако в час пик всеки започне да си „валидизира” картата при качването (само от първата врата), imageтова ще отнеме много време. Затова спирките се ограждат със сиджимки, слагат се валидизатори на входа, всеки влиза в ограденото, „чеква” се и си чака автобуса. imageimageЖълтите тениски следят процеса. А в метрото пък следят тълпата да не прекрачи начертанаталиния и да се хвърли на релсите. Там се образуват своеобразни опашки на около метър от коловоза, като има хора, които, щом видят, че няма да имат шанс да седнат, чакат следващото влакче. Припомням, че влакчетата са едно след друго, през минута-две. По повод на „валидизаторите” си помислих, че,дори да си турист, няма друг начин да се возиш в градския транспорт, освен неизвестно как да разузнаеш, че трябва да си купиш електронна карта и да я заредиш. Това доста би затруднило туристите, които не знаят езика. Само за сравнение да спомена, че ако се интересуваш как да пътуваш из Виена, можеш да си наточиш стотици страници информация, в това число и снимки на различните видове билети и карти за пътуване, схеми на транспортите и разписанията им, така че да си организираш придвиждавенето по минути. Това ми навява мисълта, че туризмът не им е приоритет в Чили, макар че има наченки, ако съдим по вече показаните в другите постове табели на чужди езици (тук се замислих кое да сложа в кавички – „езици”, или „чужди”, или и двете). Ако имаш приятели в Чили – по добре туризмът им да не емного развит. Ако нямаш неизбежно трябва да ходиш с фирма, а това не е същото, като да поживееш свободно. Ако пък туризмът е много развит, лудницата ще отнеме очарованието. Вкъщи започна едно стягане на багаж – безброй бурканчета с палмов мед и разни конфитюри с „плод от пустинята”, пакети манхар, пакетчета с не знам какво, сладкарските книги, които тежат колкото градската библиотека...Въобще, всякакви неща, без които един сладкар не може да се прибере вкъщи. Като прибавим шишетата с писко, с вино, няколко пала де агуа, хитрите индианци... Това всичкото го изброявам защото, абсолютно непонятно за мен, мнозина изказаха недоверие, когато обяснявах, че багажът ни е бил сто тона. 27.02.2009. Такси. Летище. Премерихме куфара и саковете и се оказа, че куфарът е с няколко кила по-тежкък от 20 кг. Изкарахме това-онова, разпределихме го в саковете (всичко това на опашката за чекирането) и закръглихме навсякъде килограмите на позволените (според слуховете) двайсет и десет за ръчния багаж. Мира ни маха: image В самолета този път имахме двойна седалка до прозореца, а зад нас беше... тоалетната. Седнахме, посегнахме към вестника в джоба. Огромна снимка на катастрофирал самолет, счупен през средата. Много оптимистично начало на полета. Все с такива вестници да си зареждат полетите. Наивно мислехме, че в Сао Паоло ще си седим в самолета, както беше на идване. Сега , обаче, престоят бил не час и половина, а цели два часа и това било твърде дълго време, затова трябвало да си вземем всичко и да слезем. Аз, все така наивно, реших, че ще си оставя безценните списания, които си носех още от Цюрих и все не намирах време да прочета, в джоба на предната седалка. Иначе събрахме саковете, торбите със зимните дрехи и тръгнахме да излизаме. И така стояхме между седалките едно 20 минути докато се изнижат всички отпред. Взех и едно шишенце с вино от обяда – да го изпием в чакалнята. След ръкава обаче веднага попаднахме на опашка пред скенера за влизане обратно. Където си прекарахме още към час. Първото нещо, което ми взеха, беше виното. Не, първото беше шишето с водата. После ми взеха запечатаното самолетно вино, изнесено от самолета, в който пак щях да вляза. Това – още преди скенера. А на скенера ми откриха шампоана. Нали в последния момент преместих някои неща от куфара – преместила съм и несесера за баня. Така половин кило Хед енд Шоудърс отиде под тъжния ми поглед в коша зад злия кльощав бразилец. Най ме доядя, че всъщност въобще не мислех да го взимам този шампоан. Пъхнала съм го в несесера в бързината. Чилийците не го видяха, но зорките бразилци... Имахме петнайсетина минути в чакалнята – колкото да пръснем още някой лев за сувенири и се наредихме на опашката да влезем в самолета. Където, първо, едни малоумници ни бяха седнали на седалките и трябваше с железен английски, максимално близък донемския, да ги натиря на седалките отпред, където си им бяха местата от самото начало, и, второ, - списанията ми, естествено, ги нямаше! Големи чистници са това бразилците! И така, обезводнена, обезвинена, обезшампуанена и обезпресена се тръшнах на седалката си (добре че поне нея успях да си върна!). Почти, защото катилите отпред веднага опитаха да си пуснат облегалките хоризонтално положение и доста добре се справиха. По този начин ни лишиха не само от пространство, но и от възможност да си гледаме добре индивидуалните телевизорчета. Много загуби за малко време. Като добавя и мекото напомняне, че брат ми е горе-долу метър и деветдесет, и доста над осемдесет кила и голямата част от всичко това също беше върху мен... Плюс мен самата... Абе тесничко ми беше. Но все пак – нищо общо с кошмара на отиването. Съвсем приличен полет.Никакви тоалетнозависими пикльовци! Вярно, че не спах цяла нощ. Гледах филми, играх на игри, слушах аудиокниги... А основно много зорко следях на екрана си как самолетчето се мести бавно (ама мноого бавно) над Атлантическия океан. От време на време затварях очи и, когато решах, че е минало вече достатъчно време, ги отварях пак с надеждата да видя колко много сме напреднали. Ами колко можеш да напреднеш за петнайсет секунди, дори и да се движиш с 1000 километра в час на 11 000 км. над водата. (Тези спомени на фона на скорошната авиокатастрофа направо ме разболяват). Не малка част от времето си прекарах и в опити да разбера колко часа все пак пътуваме. Доста сложна задача, като се има предвид, че от Сантяго сме с 5 часа напред (по лятното време), от Сао Паоло – с четири, а от Цюрих – с един. Както и да го пресмятах – отиването ни беше за 24 часа, връщането – за 23. Разликата идва от различните престои в Сао Паоло и в Цюрих. Много ми беше трудно да извършвам всичките тези превръщания на ум послед нощ на единайсет километра над океана. Когато самолетчето излезе от тъмносинята зона и полетя над по-светлосинята, отдъхнах си. Като че ли имаше някакво значение за безопасността ни. Ама все пак – по-плитичко. А за полета Цюрих-София да не говорим. Все едно се бях качила на тролей петица в неделя в ранния следобед. Сияе едно умопомрачително слънце. Салонът полупразен. Простор! Светлина! Отдолу едни Алпи се назъбили, ама целите в сняг и ти е по-пухкаво. Едни разбираеми градчета и селца... Вкъщи сме си!   P.S. Нещата, които забравих да напиша на съответните места: 1. И най-евтината тоалетна хартия в Чили върши работа (Киско). 2. На два-три пъти вечер, като сядахме да вечеряме, Мира дотичваше от кухнята с кафяна чинийка, в която беше нарязала тънко на ленти една зелена пиперка, и казваше напористо: „Има чушка! Яжте чушка! Яжте чушка!”. Ама аз всеки път я гледах индиферентно тази пиперка, защото не е от нещата, без които съвсем не мога. Само бегло ми минаваше през главата, че на масата сме пет-шест човека и какво можем тогава да правим с една чушка. А когато разбрах, че пиперките (да припомня, че произхождат от Южна Америка) струват по няколко долара бройката, съвсем ми се отщя да ги ям. И сега гледам с огромно уважение тукашните пиперки и мине не мине седмица – купувам. Не за друго, ами защото някъде са дефицит. Нека ценим това, което ни е дадено. 3. Марулите, преди да се направят на салата, задължително и продължително се мият с белина. Имало някакви екстри във водата, с която ги поливали, които екстри можели да ти осигурят продължителни разтърсващи стомашни страдания. 4. Ранната съботна сутрин, когато бяхме тръгнали за влака на виното, в автобуса се качи мъж, който дълго и напоително заразказва на пътниците, колко ще е прекрасно да си купят точно тези елегантни пилички за нокти. Превъзнасяше си стоката с плам и вътрешно убеждение, че всеки трябва да слезе от рейса с пиличка в ръка. Само дето по това време освен нас четиримата в автобуса имаше само тежки бачкатори със съответните празни погледи – недоспали и махмурлии, които даже и да са знаели някога какво е това „пиличка за нокти”, точно сега не бяха в състояние да си го спомнят. 5. Може би не е станало съвсем ясно, колко съм благодарна на Мира за огромното търпение, с което ни четеше всички възможни табели и надписи (и колко виновна се чувствам, че вече не помня нищо!). А още повече съм й благодарна за стоицизма, с койтопревеждаше и обясняваше на Митко предназначението на всяка лъжичка, ножче, тавичка и не знам още какви приспособления в магазините за сладкарски принадлежности. Мисля, че само човек с нейната доброжелателност може да устои на митковата флегматична липса на усещане за нервите на околните. 6. Забравих да поставя тази загадка: Какво е това?image Това е морков. Специфично изгризан. Защо е на прага между коридора и кухнята? Защото там си го яде Ниехо. Ниехо живее на този вестник до вратата на кухнята. imageОт време на време бил вилнеел и з цялата къща (това не съм го забелязала, но то аз и колко ли съм пребивавала в тази къща в будно състояние). Вилнеел и прегризвал де що кабел видел. Така че освен миенето на зъбите всяка вечер лягането се предхождаше от оглед на стаите и вдигане на всички кабели на високо. Когато се върнах от Чили и се срещнах с майката на Мира, тя изрично и с погнуса ме разпита за заека, като не таеше, а явнеше определени надежди. Мира я подозирала, че го рита тайно, докато те са на работа, но не ми стана ясно дали подозренията са оправдани. Накратко, Мира била сигурна, че майка й го ненавижда, което си е самата истина, без да съм разбрала защо. Може би вече съм успяла да създам впечатление за Мира като за човек, от когото не може да се очаква незабавна реакция на стимули от типа на „отговори ми на писмото” и прочее. В тази връзка майка й посветила доста време на това да отправя молби за някакви снимки на децата. Накрая получила въжделеното CD – изключително със снимки на Ниехо. Да си го гледа в София. Залагам си главата, че това не е проява на специфично чувство за хумор от страна на дъщеря й. 7. След връщането си получих отговор на въпроса, какво ме е спирало да си купя хубав фотоапарат или не особено хубава камера. Ако го бях направила, нямаше да имам пари да си купя хладилник. И щях да си държа продуктите на балкона, защото старият се беше развалил и не подаваше никакви признаци на живот. Послеслов Благодаря на всички, които ми оказаха уважението да прочетат „Ние с Чили”. Написах го: първо - за да не го забравя. Второ - за да не го забрави брат ми. Трето - защото много малко хора биха имали търпението да изслушат многочасов разказ (което си има психологическо обяснение). Четвърто, защото много от това, което съм написала (и както съм го написала) не бих могла да го кажа (специфика на жанра). Пето – обратното на четвърто (съответно не е по темата тук, но все пак да го отбележа). Шесто – защото много искам все пак да го поднеса на повече хора – да спрат за малко да се занимават с дивотиите на ежедневието и да се порадват на себе си, да позаплакнат душата си. Ужасно се подтискам, когато се опитвам да разкажа нещо хубаво на някого, а той видимо скучае. А така : аз разказвам, който иска – чете, който не – отива да нищи политиката, заплатите, болестите си... каквото си иска. И аз не съм подтисната. Седмо – защото по този начин всеки сам си избира времето, в което да се поразходи и не е нужно с години да се стиковаме. Осмо – защото Чили заслужава да влезе в сърцата на повече хора. Бих била много щастлива, ако светлината му е стигнала до вас. Е, наистина, има един Анонимен, който от цялото ми старание разбрал само (толкова е проницателен!), че съм дебела. И непрекъснато държеше да ме светва по въпроса. Ако не беше анонимен, щях да опитам да му дам повече. Във всеки случай – дано всеки е намерил по нещо. Какво да кажа накрая? Идете в Чили! А най-вече: ходете там, където имате приятели!


Тагове:   Чили,


Гласувай:
0
0



1. анонимен - благодаря
19.06.2009 23:28
Благодаря за разходката до Чили, с нетърпение чаках всеки следващ разказ. Надявам се някога и аз да стигна до там, твоята увлекателна история затвърди това ми намерение. За съжаление нямам приятели в тази страна, а единствения чилиец, който познавам, живее от доста време в Мадрид. Надявам се тази страна да стане по-популярна за пътувания. От думите ти останах с впечатление, че трудно се комуникира на други езици освен испански. Но табелките на руски в онова далеееечно място за мен са светлина, че са се ориентирали към нарастване на чуждите туристи.
И накрая нещо за Чили, което малко се знае- най-големият басейн в света е в Чили / http://www.dailymail.co.uk/news/article-509718/Try-making-splash-worlds-largest-swimming-pool--1-000-yards-long.html /, с дължина около километър това си е направо изкуствено езеро. След като в студената океанска вода малко хора се осмеляват да плуват, хората са измислили други начини за плажуване.
цитирай
2. coffeen - ами шалът
04.07.2009 00:23
няма ли го някъде сниман да го видим и него тази прелест отвъдокеанска
много ги харесах тези разкази, страхотна страна, мечтая си да отида там.. мечтая си; големи сте късметлии с брат ти, сигурно ви се иска пак да сте там
цитирай
3. анонимен - Аничка, днес пак си прочетох целия ...
02.03.2011 21:32
Аничка, днес пак си прочетох целия пътепис.Виждам че си добавила нови неща.Ние за тези две години открихме още много интересни места така че ще ги включим в програмата като дойдеш пак.Даже можем да мислим за вариант Боливия и Перу.Ремо и Арантха бродиха из Боливия миналата година,а сега Ремо пътува из Перу и Боливия отново.Така че вече имам маршрутите. Много обичам да си препрочитам пътеписите ти.Хем ми е познато ,хем ми е приятно.
besos
Mira
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kolchakova
Категория: Туризъм
Прочетен: 1445806
Постинги: 441
Коментари: 1051
Гласове: 1422
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930