08. 06.2010.  Иваново и Басарбово

На влизане предния ден в Червен спряхме на площада да питаме как да си намерим къщата. Изпод една дебела сянка към нас бодро се засили як мъж, чиято лява ръка беше омотана с пешкир и пристегната с нещо като колан. Ръкостиснахме се и човекът се представи като кмет, избран от еди коя си партия и попита: "Какво ви води в това затънтено място?". Обаче ние, нали бяхме спрели на високото преди да се спуснем към селото, вече знаехме, че е неземно красиво, та го оспорихме енергично. Кметът разказа,  че като се виждал тия дни с лидера си, го поканил да дойде. Като знам лидера, сигурно ще отиде. Надявам се да не възприеме евентуалните мечти на кмета да превърнат мястото във филиал на Син Сити. Не че знам какви са му мечтите, де. Упъти ни кметът, като използваше "репери" от типа на "остър завой", "огледало", "огледало", "остър завой" и дори поиска да качи един човек при нас да ни води, ама в тая малка кола четвъртото място се заемаше от кошницата с храна. Та се самоориентирахме по огледалата, които са сложени удобно на острите 180-градусови завои. За довиждане кметът ни сподели, че е починал чичо му. Изказахме съболезнования.

Та сега, когато си тръгвахме от Червен, видяхме погребална процесия. Всички бяха с омотани хавлиени кърпи по ръцете - това вероятно е някакъв обичай. А аз, да ми бъде простено невежеството, мислех, че компрес си е направил кметът.

Още от предния ден пътуването след  Бяла протече с известен елемент на ориентировъчен дисонанс, в смисъл, че първоначално се появи кафява табела с надпис "Червен 28 км" (примерно),  и повече за Червен не стана дума. След това обаче дойде табела "Иваново 22 км" и тази тема също се закри, но дойде ред на табелата "Басарбовски манастир 15 км". Километрите са примерни. Въпросът е, че когато след "Червен" се появи "Иваново" останах с впечатлението, че Червен вече сме го подминали без да го забележим. После така "подминахме" и Иваново... Доста е объркващо. Но все пак е супер, че в този край на България има табели към забележителностите и ако не се паникьосваш предварително и хванеш логиката на поставящите ги - получаваш за награда точно желаната забележителност.
Като добавим хубавото време, хубавия, без дупки, с великолепна видимост прав път, по който само в изключителен случай срещаш МПС - шофирането е удоволствие.

В Иваново има хубава черква:


В края на селото се свива за скалните манастири. Достъпна от петте запазени е само черквата "Света Богородица". Тази площадка там горе, на 38 метранад главите ни, е нейния "балкон".







Изкачването не е трудно, има си стълби. Веднага се метнахме на балкона:





Някой ще каже: не ти ли писна да снимаш само такива неща! Не. Не ми писна. Мащабите на този простор са извънземни. Това е свръхусещане, за което съм ненаситна.



Някак си не можах да снимам колко е страшно да погледнеш надолу, ама е наистина много страшно. 38 метра не звучи като бездна, но изглежда точно така.



Преди църквата има друга пещера, в която не можехме да не влезем:



И да излезем.



В самата църква, за наше нещастие, имаше двама много възрастни и доста любопитни англичани или поне английскоговорещи с техния млад екскурзовод и с местния уредник, който разказваше разни интересни неща, та и ние се ограмотихме, защото из интернет тези работи не ги пише. Не мисля, че англичаните слушаха много внимателно. По-скоро изключително не им хареса фактът, че не е разрешено да се снима. Аз не бях видяла забранителната картинка, и попитах. Още преди да ми отговори уредникът, преводачът се развика, че ако на мен ми се разрешало, какво щели били да направят англичаните, дето непрекъснато им се втълпявало, че в тоя паметник на Юнеско не бива да се снима... Те наистина имаха вид на фото-чакали, които само малко да ги отпуснеш, и ще оглозгат стените с фотоапаратите си.
Аз направих една тайна снимка:




но другите две ги взех от интернет, защото не съм толкова силна, че да обуздавам развилнели се англичани.



"Тайната вечеря" - поздрав към Леонардо век и половина отпреди това.



Край тези стенописи не трябва да се минава информативно. Когато англичаните най-после хукнаха с бастуните си нагоре по скалите, ние останахме насаме с църквата и търпеливия уредник, който ни беше само в помощ. Като си представи човек как преди 6-7 века тук са "живеели" триста монашески килии и 40 черкви... И не вярвам целогодишно да е лято и все 35 градуса на сянка. Живеели са хората, мълчали са и са доказвали вярата си, и са търсели Бога...
Нанасяли са върху влажната мазилка боите, а горящите свещи са консервирали създаденото през вековете. Има толкова много живот в тези стенописи, толкова изразителност, а не знам нищо за авторите. Сигурно не са завършили рисувачески школи в Италия, но тогава откъде са узнали толкова много за света и за тайните на живописването. Монаси, живеещи в скалите.
Вгледайте се колко е изразително:



Човек трябва да се сеща за тези стенописи, когато си въобрази, че е първооткривател на каквото и да било.

Да се върнем към прозата - информационните материали на място са твърде, твърде неприлично скъпи. Включително и картички, издадени преди 20 години, с поомачкани ъгълчета, с характерната за времето си полиграфия, струват няколко лева.
Уредникът, едър и гологлав, говореше с дълбок глас, натъртено и ни гледаше втренчено - някъде на милиметър преди границата на дидактическата агресивност, но въпреки това беше симпатичен. Все пак в мен остана убеждението за известна предпазливост в отношенията ни. Единственото обяснение, което можах да измисля е, че не отчита никъде билетите, макар че,от друга страна, кой щеше да му даде ключ да отвори църквата, ако не е при служебните са задължения. Пък и бадж си имаше. Това показва, че дори Ивановските скални манастири не могат да ме възвисят достатъчно и да ми върнат вярата в доброто и в човека. Грях ми на душата.

Ама и други не са се поддали на безвъзвратно извисяване, съдейки по надрасканите надписи. Тук е време да кажа, че някак си и графитите са оскотели с времето. Сигурно, защото образованието е поголовно, но крайно повърхностно, от което следват само вреди.

Ето един надпис от началото на 14 век в църквата "Архангелите" (една от църквите в комплекса), с който надпис винаги върви определението "много известен", но никога не се цитира и аз едва го открих: “Аз, Иво граматик писах тези слова когато погина цар Георги. Дойдох от Романя и то не поради какво и да е премеждие. И поради това побягнах в Арахангелите и бях в голяма печал…“

Даже и да не казва кой знае какво, превъзхожда по форма и внушение значителна част от художествената ни литература. Безочливите драсканици върху стенописите няма да цитирам.

Поглед към тавана (всъщност, не си спомням към къде):




Уредникът натърти няколко пъти, че трябва да държим лявата пътека, за да минем по един обиколен път, а да не се връщаме по стълбите, които катерихме на идване. Това ни причини голямо объркване, защото друга пътека всъщност нямаше. И така, заслизахме по поредния вълшебен път:


Снимахме, ахкахме, дишахме, въздишахме оглушени от птиците...





Кеф ти сини водни кончета:


Кеф ти зелени:


Тези червени плодчета ме изтормозиха много, защото на снимките излизаха само и единствено бели. Това е голяма загадка - виждаш ги ярко червени, а на снимките - бели до бледо оранжеви. Половин час се въртях около тях и пак не разбрах къде е тайната. Може би виждам нещата не каквито са, за разлика от апарата ми?



А когато стигнахме долу, въздухът се беше вече понажежил и нагоре се издигаха пухчета като в силен снегопад със слънчево притегляне.:



Преди да запалим колата да отбележа, че според уредника другите църкви ще бъдат отворени за посетители следващото лято. Понеже подобни информации щях да получа и на други места, у мен се затвърди убеждението, че следващата година маршрутът ще трябва да бъде повторен.
Тръгнахме.
След няколко минути бяхме на Басарбовския манастир.
Мисля, че от първата снимка си личи за какво става дума.


Все пак ще обясня, като пак подчертавам, че това са си мои възприятия. Ктитори на Ивановските църкви са били Асеневци. Спонсорите на този манастир периодично ми се появават на телевизора да ръсят наставления. Не знам какво са мислили съвременниците на Иван Асен ІІ и Иван Александър, но аз положително не мисля хубави работи за резултатите от това спонсориране. Липсва едно нещо, което се нарича духовност и не мога да обясня къде е отишло.  Иначе е красивичко отвън:



Скалната църква се състои от едно голямо скално "антре", ниша, в която, казват, е спал Св. Димитър Басарбовски.






Вдясно е вратата на църквата с 60-годишния резбован иконостас и иконата на светеца:



Много е лъскаво, но го сравнете с Иваново.



Сигурно оправданието е, че е единственият действащ скален манастир.


 
Вляво в антрето, в една по-малка пещера (не съм сложила снимка) една жена продава свещи и разни други работи. Употребих известно време, за да изясним с нея в какво се пали тамян, какви "въглища" има за целта и да си ги купя тези неща заедно с тамяна. Жената никак не беше наясно.

По едно разклонение  на каменните стълби се качваш до други пещери и камбанарията. В една от пещерите  е гробницата на монаха Хрисант, който я изкопал за 100 дни, казват.



Друга е съвсем празна и прилича на изложбена зала след закриването на изложбата.


Принципно не мога да твърдя, че наоколо преливаше от източници на информация.
Това е пак там:



Това е прозорецът отвътре.



А това е первазът му отблизо.



Поучена от дългото при помощта на ченгел вадене на сведения за тамяна, приех за обречен един опит да разбера защо българските и румънските монети се сортират отделно.

Няколко снимки от твърде добре поддържания двор:



Казват, че кладенецът е изкопан от Св. Димитър Басарбовски. Не разбрах за колко дни (извинявам се за шегата, но идва някак от само себе си).

Все пак мисля, че спонсорите се стремят да оставят след себе си нещо, прилично на домовете им.



Това е някакъв минерал, сложен в едно ъгълче на стълбите.


Никъде не можеха да се прочетат осведомяващи табели, но пък поучителни имаше доста:



Ето я отблизо.




Другите не ги снимах, но помня, че е също така грешно да се потрива с ръка иконата на Богородица. Трябва да се целува.

Това е за Басарбовския манастир. И като местоположение и като излъчване сърцето ми е за Ивановския.

Потеглихме и в най-голямата жега се озовахме в Русе, което е отделна тема.

Anichka,
ama i tozi manastir mnogo krasiv.Lekichko ti zavizhdam che si se katerila po tezi oblagorodeni chukari.
Mira