Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.06.2010 13:45 - Автоспринт 5. Ден трети: Тутракан, Сребърна, Силистра, Балчик
Автор: kolchakova Категория: Туризъм   
Прочетен: 5033 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 30.06.2010 15:09


09.06.2010   Тутракан, Сребърна, Силистра, Балчик

Сутринта закусихме в мотелската стая, а като отидохме да връщаме ключа се оказа, че ни чака закуска. Не ни дочака. Хукнахме към Силистра с мисълта да си изпием там на Дунава кафето, което не изпихме в Русе, и рано-рано да се озовем на плажа в Балчик.
Пътем констатирахме, че Сливо поле има красив център.

image

Това му е прекрасното на автотуристичествуването: хареса ти нещо, спреш, порадваш му се, продължиш. Без нерви, препирни и напрежения. Това зависи и от компанията, естествено.

Карах-карах, видях слънчоглед край пътя, спрях, снимах го:

image

А край - слънчогледа - други красоти. Отблизо:

image

... и по-отдалеч:
image

А после, както се возех на задната седалка, отгърнах книжката с печати от стоте национални туристически обекта и какво да видя? В Тутракан имало музей на дунавския риболов и лодкарство. Точно се появи и стрелка наляво. Хоп и се озовахме в Тутракан. Интуицията ни доведе до крайбрежен паркинг. Толкова е прекрасно да имаш не само свобода на движение, но и свобода на паркиране!

image

image

Не съм виждала по-празен град. Наистина в сряда по обяд не се очаква да има тълпи от хора по улиците, но чак пък никого да не срещнем! Преди този паркинг бяхме се оказали в Рибарската махала, която е етнографски комплекс. Там дълго време дебнах да се появи някой, когото да попитам къде се намираме и къде е музеят. Нахълтах в едно мокро бетонно помещение с вани, пълни с пляскаща риба. Виках, виках - никой не се показа. По едно време мярнах една към седемдесетгодишна женица, пресрещнах я, принудих я да ми покаже пътя за музея. След нейното описание разбрах, че първата стъпка трябва да е да тръгна покрай реката, а втората - да попитам някого другиго. "Не съм влизала аз в този музей, - каза жената, - не го знам какъв е". Мойта баба, която беше коренна бургазлийка, последните двайсет години не отиде нито веднъж до морето, макар къщата ни да е на двайсет минути от него. И се съмнявам, че е влизала в музея, който също е на толкова път от нас. Та жената в Тутракан сочИ-сочИ в разни посоки и накрая ни насърчи: "Идете, идете да го видите, много е интересен".

Така се оказахме на празния паркинг а също и на точното място. В смисъл, че там минаваше друга жена, която знаеше, че музеите са два и ни упъти за посоката.  Единият, историческият, категорично не работеше, но ние и не търсехме него:

image

Следващите снимки пускам за да не каже някой, че съм много сладникава. Тръгнахме по стълбите нагоре. Тази перила има, както се вижда, три декоративни вази - едната е празна, в другата има трева, а третата не е точно ваза, а неин ерзац, направен старателно от изрязана ламаринена кофа и вкарана вътре пластмасова кофичка. Луфтът е запълнен с бетон. Прилича на ваза,

image

само дето съдържанието й не е хич в тон с функцията.
image

На фона на пустия град картината си е зловеща. Повече гадости обещавам да няма.
В абсолютно празната откъм клиентела сладкарница работеха две продавачки.

image

Това е музеят.
image

Тази фигура отпред
image

много прилича на една, която баща ми е дялкал някога си.
image

Сигурно съм пристрастна, но "нашата" вкъщи има доста по-мотивирана поза.

Музеят беше заключен. До обедната почивка имаше още 15 минути, така че без всякакво притеснение звъннах на телефоните, изписани крайно непредпазливо под работното време. Вдигна ми мъж, попита "Никой ли няма там?", отсече "Сега ще изпратя" и затвори. Наистина, в дванайсет без пет дойде забързан млад мъж и аз до края не можах да прочета по лицето му, дали е гузен, че са го изловили да не си е на работното място, дали го е яд на нас за същото или го е яд пак на нас, но защото сме станали причина да върши чужда работа. Влязохме и аз все се чудех, трябва ли сега да се чувствам неудобно, задето му бавим обяда или първо да си приспаднем десетте минути чакане отпред.
Музеят, единствен в Европа, се помещава с някогашна баня. Преустроили са я някога, а в скоро време ще го направят отново, защото експозициите били морално остарели. Така че ще пусна няколко снимки: дето се вика, скоро може и да ги няма тези витрини.  Отделно, да припомним Ивановските манастири, се оказва, че и тук трябва да дойдем пак.

image

image

Нещо като дуджешки хляб (поздрав за читателите на Тери Пратчет)!
image

image

Ако ми се беше случило да вляза в работилницата на баща ми и да видя толкова бели стени, сигурно щях да припадна.
image

image

image

image

image

Малко снимки и от двора:
image

image

image

image

Изпълнихме си задачата, върнахме се при колата, а времето за първи и единствен път се беше намръщило. Въпреки това не валя.
image

В Русе бях решила, че сигурно долното течение на Дунав, понеже се събира  какво ли не от къде ли не, смърди закономерно. Неизбежно е да отбележа, че не е така! В Тутракан Дунав не мирише. И водата е видимо по-чиста. И брегът е така благоустроен, че можеш да се наслаждаваш на реката максимално. И да си топнеш краката в нея.
image

Синът на капитана:
image

image

Сребърна също бях решила да я прескочим, защото нали там трябвало да се ходи пролетно време и да те водят да гледаш как гнездят птиците. Ама като минахме покрай нея - кривнахме.
image

От музея излезе приятна жена, която със силно неудобство ни каза, че  продължават да са в ремонт и за доказателство ни пусна да погледнем омотаните с найлони витрини, пълни с препарирани птици. Продаде ни билети,  връчи ни един огромен тежък бинокъл, с който да идем отзад на наблюдателните площадки да погледаме къдроглавите пеликани. Въобще не можахме да се справим с тази оптика. Бинокълът се сгъваше така, че щеше да ни счупи носовете като полудяло менгеме, изобщо не успяхме да го докараме на фокус, в крайна сметка си взехме нашия и колкото - толкова. Но то ти стига само гледката, мирисът на вода и вятъра.

image

image

Особено от тази беседка:
image

Естествено, перспективата някой път да повторим маршрута ставаше все по-натрапчива. След Иваново и Тутракан сега се оказа, че и тук трябва да дойдем пак - когато отворят музея и с надежда за по-читав бинокъл.

Жегата беше силна и нямаше как да не спрем на излизане от селото на тази чешма:
image

В коритото й:
image

Пътят за Силистра вече не беше толкова гладък и прекрасен. Не само имаше твърде много дупки, ами и не се виждаха ремонтни бригади, но да се надяваме, че това предстои.

Силистра е хубав град. Веднага се вмъкнахме в парка:

image

Земята е безнадеждно твърда - все едно никога не е капвала капка дъжд. Може и да е вярно, макар че в София спря да вали само преди три дена.

image

Най-после тук имаше къде да се пие кафе край Дунава! Която пак не мирише.
image

Тези дървета едва ли целогодишно са под водата. Което ми напомня, че към изброените в началото щастливи обстоятелства трябва да прибавя и отличното поведение на река Дунав в сантиметри.

image

Пеликани (без бинокъл):

image

Добре че дойдох в Силистра, за да науча важна част от българската история. Всъщност, до колкото си спомням, моят випуск в училище претърпя поредната реформа и прескочихме част от историята и част от географията. Тогава много се радвахме. Сега си наваксвам.

image

Тръгнахме на бърза обиколка под ослепителното и опожарително слънце, като първо се заредихме с вода колкото поемем.

image

Тук поне табели не липсват:
image

Картинната галерия:
image

Площадче - вижда се, че е мъртвило.
image

Стефан Караджа (не черепът му).
image

Южната крепостна стена на Дуросторум-Дръстър-Силистра ми се вижда малко обрасла.

image

Горе на черешата:
image

Има банки, има коли, а хора - тцъ.
image

Ъгълче:
image


Тези цветя ги свързвам с детството си и двора на къщата ни:

image


image

Това е археологическият музей, за който искам да кажа нещичко. Темата за смисъла на музеите ще зачекна по-късно. Сега искам да разкажа конкретно за тук.
image

Влязохме. Две много мили и услужливи жени ни взеха парите за билетите и книжките за подпечатване. После едната каза, че е заета, тъй като излиза в отпуска и предава работата на другата, която пък е заета да я приема. Тъй че "Миче, я поеми хората".  Името е условно. Мичето, дребна, много слаба и енергична възрастна жена се втурна, отключи вратита на залите, някой запали електричеството специално за нас и хукнахме край експонатите, като спирахме само пред някои, за които Мичето имаше да разкаже нещо особено интересно: за слънчевия часовник, който бил най-цялостно запазен и къде по света има по-малки части от такива, за колоната с името на Омуртаг, за уникалната статуя на римлянка... Спряхме пред едни златни обици и тя разказа, как студентите, които помагали при разкопките, по невнимание изхвърлили едната, но някой я намерил на сметището и я донесъл... Премятаха се през главите ни имена на владетели, на земи, на епохи... По едно време попитах нещо за един колан и тя ми отговори: "За него не знам нищо, не съм била тука, когато са го реставрирали". И след малко по друг повод вметна: "Аз преди изобщо не се интересувах от тези неща, ама сега откак съм тука..."  Защото Мичето всъщност е чистачката в музея. Много моля музейните уредници, екскурзоводи или каквито там се водят, да минат на един курс на обучение при Мичето, за да се научат как да говорят само по същество и работи, които могат да бъдат оценени от простосмъртния посетител, без да се изисква преди това да е изчел цялата история на античния свят. Ние, повечето хора, сме любознателни, но не бива да бъдем обезсърчавани с тонове дати и вихрено размятане по четирите измерения.

Тръгнах си от Силистра с известно съжаление, защото съм сигурна, че има много какво да се види там. А по пътя отново тези ширнали се, засети полета, по края на които на всеки десетина метра е бучната табелка с някаква информация. Аз не че като човек, възпитан от песента "Широка страна моя родная", преминавам през страната си като стопанин, но действително преливах от чувство на гордост, все едно аз съм го сяла това жито. Подобно усещане ми се вижда крайно нахално, понеже, като се изключат общо около година и половината, които съм прекарала на полето по време на ученическите си бригади, събирайки над четирсет вида плодове и зеленчуци, не съм произвела нито един ни плод, ни зеленчук, нищо не съм произвела. Но сред тези полета някак си бях сигурна, че съм. Освен това е много окриляващо чувството, че някой го е грижа, че някой наистина произвежда, създава нещо различно от вестници и шоу-програми. Някак си се появяват надежда и опора в живота.

image

За да направя тези снимки се наложи да поизчакам, докато се махне облакът, защото под него всичко изглеждаше по-зеленикаво. А така наистина се вижда, какво означава "златни жита".

image


image


image

Към шест часа пристигнахме в Балчик, но мисля целия разказ да го оставя за следващия пост, защото след тази красота не ми се говори за друго.










Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kolchakova
Категория: Туризъм
Прочетен: 1449787
Постинги: 442
Коментари: 1055
Гласове: 1425
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930