Постинг
08.07.2010 12:44 -
Автоспринт 8. Ден шести: Трявна, Етъра
Автор: kolchakova
Категория: Туризъм
Прочетен: 6618 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 16.08.2010 16:10
Прочетен: 6618 Коментари: 3 Гласове:
2
Последна промяна: 16.08.2010 16:10
12.06.2010
В допълнение към вчерашния пост:
Това е снимка с телефон на залеза в Трявна от въпросната чудесна тераса. Апаратът ми отказа да снима разни лилави и червени цветове - или изкарваше непрогледна нощ или мрачен есенен ден.
Църквата "Свети Георги" следобед:
Църквата по мръкнало (което не си личи много):
На следващата сутрин Тръгнахме рано-рано да разгледаме прекрасния град. Не че сме имали илюзията, че ще видим всичките 140 паметника на възрожденската архитектура.
Естествено, че започнахме с часовниковата кула.
Забележителното на площада е не само че е запазен автентичен,
но и че посетителите на кафенето са си местни хора:
Единствено не ми харесаха панаирджийско-несебъските сергии, пълни с китайски и индийски сувенири, но те, слава богу, бяха нарядко.
Влязохме в "Школото". Уредничката ни даде билет, с който можем да посетим 6 от посочените в билета осем забележителности (?) и тъй като Райковата къща отпадна от само себе си,
понеже като беше затворена (и така не разбрах, защо тези капаци са под наклон), остана да избираме между две отдалечени дестинации - Музея на африканското и източно изкуство и този на иконите. Другите бяха наблизо и автоматично се класираха за вниманието ни. Иконите изгубиха.
Първо ни заведоха при колекцията “Времеизмервателни уреди и техника от средновековието до края на XIX век”. Уредничката зададе въпроса къкво му е на този часовник и аз внезапно (поздрави на дядо Фройд!) се панирах като ученичка и спрях да мисля.
Все пак не са стигнали до там, да направят и цифрите огледални.
А тази машина ме зарадва с това, че подобна, само че гигантска съм виждала по филми на тема как печатат в Китай вестници в днешни дни. Вместо малкото "екранче" с букви отдолу при китайците има един плот сигурно два на два метра, но пак се справят със светкавична скорост.
Естествено, отделихме маса време на възстановката на училището.
Повечето неща се сетихме за какво служат,
обаче тази скоба силно възбуди въображението ни
и като не стигнахме до никакъв извод, отидохме да питаме уредничката, която междувременно ни беше изоставила и се беше посветила на група туристи.
Тя веднага си призна, че масово хората се интересуват как точно са измъчвали учениците с това желязо. В смисъл, че у никого не е възникнало съмнение за предназначението му. У нас също, само дето не открихме технологията. Всъщност истината била, че вътре влизал някой отличник, и четял таблиците по стената, а скобата го отграждала от останалите ученици - да не го блъскат (каква жажда за знания!) и да не цапат дидактичните материали. А за мъчение служи онова дърво в ъгъла с въжетата по него.
По пътя кам загадъчния музе на азиатското и африканско изкуство:
Горният текст не е оригинален, обаче относно долния смятам, че човек, който би прочел и би се съобразил с подобен надпис ("Уважаеми клиенти, моля помогнете да запазим тоалетните чисти"), изобщо няма нужда от него.
Това е музеят. Както се вижда, сградата е била някога баня.
Интересното е, че е ремонтирана с европейски пари по следната причина:
Понеже това било единственото щъркелово гнездо в града. Браво на Европейските фондове и на оправната община! Иначе странния факт на съществуването на този музей точно в Трявна се обяснява с желанието на емигранта-художник Златко Паунов да направи нещо за корените си - дарил в края на миналия век цялата си уникална и богата колекция на родния си град.
Къщата на Ангел Кънчев:
Сигурно не са се хранили добре...
щом са минавали през такива врати:
В Даскаловата къща естествено щракнах таваните: на майстор Димитър Ошанеца
и на и неговия помощник Иван Бочуковеца:
Не знам как журито е определило кой е победителят.
Другото, което не мога да си обясня е как такива пестеливи и рационални хора (ако приемем, че не се различават много от габровците, тъй като двата града имат сходна генеалогия на възникването) та как съвместяват рационалността с творчеството.
В Славейковата къща ме впечатли покрива над верандата:
балкончето, на което не посмях да стъпя:
и сандъка, в който Славейков си е носил книгите.
Забележително е да си имаш специален "съд" за книги.
Църквата "Св. Архангел Михаил"
Никой не може да оцени търпението, с което съм правила снимките, ако не е бил в съботен ден в Трявна. Почти е изключено да "хванеш" нещо без тълпа туристи около него. Тези къщи ги снимах два пъти и чак на третия с крайчето на окото си забелязах, че някой пали сребристото ауди, което стои пред тях, изчаках този някой да се наговори по телефона и да се махне.
От серията ми "Врати":
Една къща, която е на път да се срути, което никак не притеснява вихрещата се долу (съдейки по голямото количество папки) адвокатска кантора:
Най-трудно ми беше да снимам моста празен. Изчакахме купища ученици да се наблъскат по него, да се наплюят в реката от него, да се налигавят и нашегуват. Междувременно минаваха и други групи туристи. Накрая всичко се оттече и останаха само две жени с много объркан вид на преден план. Седях и се чудех как да ги изрежа от кадъра. Понеже по нас не е като у Европата - като видят човек с фотоапарат да спрат, да го изчакат да снима, да се преместят ако трябва... Внезапно едната, с розови впити панталони, ми приближи и с много нещастен вид пророни:
- Извинете, да не би да имате трийсет стотинки да ми дадете?
Направо си глътнах езика. Веднага и дадох трийсет стотинки. А тя взе да пита:
- Кажете къде сте, за да ви ги върна.
- Ама моля ви се, не ми ги връщайте, подарявам ви ги.
- Въъй - завъйка се жената още по смутено и подплашено, обърната към спътничката си, - въъй, Данче, кво ши правим сегаа... Кажете къде сте, за да ви ги върнаа..
- Не ми ги връщайте, - предложих веднага сделката аз. - Просто се преместете ей насам на, за да мога да снимам моста.
Както и стана.
Наближи обяд, когато си тръгнахме към София с междинна цел Етъра.
В Етъра съм била много пъти. Отбихме се там от уважение. Той е такова съкровище, че можем само да благодарим на Лазар Донков, който е дал идеята за създаването му. Разгеле се сетих, че не е нужно да се ходи до Чили. Да вземат всички, от които зависи функционирането на музеите в България, на разкопките и руините да отидат до Етъра. Не може да не ги вдъхнови.
Струва ми се, че с годините комплексът живва все повече. Все повече стават работещите възстановки.
Уредничката на гайтанджийската одая ни посрещна така, сякаш не е виждала хора от сума време и е зажадняла да демонстрира на някого чарковете. Всъщност хората минават от там на талаза на талази, но ние все пак видяхме как се плетат гайтаните като единствени и най-ценни посетители:
Всяко от тези дървени и железни неща е пра-пра-пра-дядо (баба) на някоя фотоклетка и прочее дигитални технологии. Странно е, че толкова интелектуален потенциал, материал и труд отиват за един шнур, който служи само за украса и за нищо друго, понеже се къса лесно. Това е човек да е табиетлия!
Етърът беше по-пренаселен и от най-голямото училище на петнайсти септември. Едва издебвах по-празен момент.
Честно казано, крещящите деца, чиято единствена мисъл е дали ще стигнат за тях симидите и айрянът, ме дразнеха изключително много. Струва ми се крайно неуважително да търчиш напред-назад по такова място и с въпроса "Това откъде го купихте?" да търсиш с трескав поглед поредното магазинче. Преди години твърдях, че независимо дали хленчат, дали са недоволни и въобще независимо от всичко, децата трябва да се водят на културни и възвишени места, защото неизбежно нещо в тях се отлага, трупа се и един ден ще се прояви. Сега си мисля, че не по малко важно е с кого се водят там. Деца в група - това е капсула, която не допуска до съзнанието и душата си каквото и да е, различно от кроасани и чипсове. Но пък излъчва толкова простотия и посредственост, че е в състояние да зарази и Етъра, и Голямата пещера на Мадара и всичко, през което се пронесе.
Идва ми на ум една от най-новите реклами: "Хванеш ли вкуса на народа, хванал си занаята в ръце", казва един едва ли не грънчар.
Иначе и аз нямам нищо против бал-суджука, ореховките и другите вкуснотии, които очевидно имат превес над гаванките и гайтаните в хорския интерес:
Това беше последния обект в плана ми.
От тук нататък ни чакаше само пътят за София.
Две води на изпроводяк:
И като си помисля за отминалите шест дена, само едно мога да кажа: Евала на Аспарух!
В допълнение към вчерашния пост:
Това е снимка с телефон на залеза в Трявна от въпросната чудесна тераса. Апаратът ми отказа да снима разни лилави и червени цветове - или изкарваше непрогледна нощ или мрачен есенен ден.
Църквата "Свети Георги" следобед:
Църквата по мръкнало (което не си личи много):
На следващата сутрин Тръгнахме рано-рано да разгледаме прекрасния град. Не че сме имали илюзията, че ще видим всичките 140 паметника на възрожденската архитектура.
Естествено, че започнахме с часовниковата кула.
Забележителното на площада е не само че е запазен автентичен,
но и че посетителите на кафенето са си местни хора:
Единствено не ми харесаха панаирджийско-несебъските сергии, пълни с китайски и индийски сувенири, но те, слава богу, бяха нарядко.
Влязохме в "Школото". Уредничката ни даде билет, с който можем да посетим 6 от посочените в билета осем забележителности (?) и тъй като Райковата къща отпадна от само себе си,
понеже като беше затворена (и така не разбрах, защо тези капаци са под наклон), остана да избираме между две отдалечени дестинации - Музея на африканското и източно изкуство и този на иконите. Другите бяха наблизо и автоматично се класираха за вниманието ни. Иконите изгубиха.
Първо ни заведоха при колекцията “Времеизмервателни уреди и техника от средновековието до края на XIX век”. Уредничката зададе въпроса къкво му е на този часовник и аз внезапно (поздрави на дядо Фройд!) се панирах като ученичка и спрях да мисля.
Все пак не са стигнали до там, да направят и цифрите огледални.
А тази машина ме зарадва с това, че подобна, само че гигантска съм виждала по филми на тема как печатат в Китай вестници в днешни дни. Вместо малкото "екранче" с букви отдолу при китайците има един плот сигурно два на два метра, но пак се справят със светкавична скорост.
Естествено, отделихме маса време на възстановката на училището.
Повечето неща се сетихме за какво служат,
обаче тази скоба силно възбуди въображението ни
и като не стигнахме до никакъв извод, отидохме да питаме уредничката, която междувременно ни беше изоставила и се беше посветила на група туристи.
Тя веднага си призна, че масово хората се интересуват как точно са измъчвали учениците с това желязо. В смисъл, че у никого не е възникнало съмнение за предназначението му. У нас също, само дето не открихме технологията. Всъщност истината била, че вътре влизал някой отличник, и четял таблиците по стената, а скобата го отграждала от останалите ученици - да не го блъскат (каква жажда за знания!) и да не цапат дидактичните материали. А за мъчение служи онова дърво в ъгъла с въжетата по него.
По пътя кам загадъчния музе на азиатското и африканско изкуство:
Горният текст не е оригинален, обаче относно долния смятам, че човек, който би прочел и би се съобразил с подобен надпис ("Уважаеми клиенти, моля помогнете да запазим тоалетните чисти"), изобщо няма нужда от него.
Това е музеят. Както се вижда, сградата е била някога баня.
Интересното е, че е ремонтирана с европейски пари по следната причина:
Понеже това било единственото щъркелово гнездо в града. Браво на Европейските фондове и на оправната община! Иначе странния факт на съществуването на този музей точно в Трявна се обяснява с желанието на емигранта-художник Златко Паунов да направи нещо за корените си - дарил в края на миналия век цялата си уникална и богата колекция на родния си град.
Къщата на Ангел Кънчев:
Сигурно не са се хранили добре...
щом са минавали през такива врати:
В Даскаловата къща естествено щракнах таваните: на майстор Димитър Ошанеца
и на и неговия помощник Иван Бочуковеца:
Не знам как журито е определило кой е победителят.
Другото, което не мога да си обясня е как такива пестеливи и рационални хора (ако приемем, че не се различават много от габровците, тъй като двата града имат сходна генеалогия на възникването) та как съвместяват рационалността с творчеството.
В Славейковата къща ме впечатли покрива над верандата:
балкончето, на което не посмях да стъпя:
и сандъка, в който Славейков си е носил книгите.
Забележително е да си имаш специален "съд" за книги.
Църквата "Св. Архангел Михаил"
Никой не може да оцени търпението, с което съм правила снимките, ако не е бил в съботен ден в Трявна. Почти е изключено да "хванеш" нещо без тълпа туристи около него. Тези къщи ги снимах два пъти и чак на третия с крайчето на окото си забелязах, че някой пали сребристото ауди, което стои пред тях, изчаках този някой да се наговори по телефона и да се махне.
От серията ми "Врати":
Една къща, която е на път да се срути, което никак не притеснява вихрещата се долу (съдейки по голямото количество папки) адвокатска кантора:
Най-трудно ми беше да снимам моста празен. Изчакахме купища ученици да се наблъскат по него, да се наплюят в реката от него, да се налигавят и нашегуват. Междувременно минаваха и други групи туристи. Накрая всичко се оттече и останаха само две жени с много объркан вид на преден план. Седях и се чудех как да ги изрежа от кадъра. Понеже по нас не е като у Европата - като видят човек с фотоапарат да спрат, да го изчакат да снима, да се преместят ако трябва... Внезапно едната, с розови впити панталони, ми приближи и с много нещастен вид пророни:
- Извинете, да не би да имате трийсет стотинки да ми дадете?
Направо си глътнах езика. Веднага и дадох трийсет стотинки. А тя взе да пита:
- Кажете къде сте, за да ви ги върна.
- Ама моля ви се, не ми ги връщайте, подарявам ви ги.
- Въъй - завъйка се жената още по смутено и подплашено, обърната към спътничката си, - въъй, Данче, кво ши правим сегаа... Кажете къде сте, за да ви ги върнаа..
- Не ми ги връщайте, - предложих веднага сделката аз. - Просто се преместете ей насам на, за да мога да снимам моста.
Както и стана.
Наближи обяд, когато си тръгнахме към София с междинна цел Етъра.
В Етъра съм била много пъти. Отбихме се там от уважение. Той е такова съкровище, че можем само да благодарим на Лазар Донков, който е дал идеята за създаването му. Разгеле се сетих, че не е нужно да се ходи до Чили. Да вземат всички, от които зависи функционирането на музеите в България, на разкопките и руините да отидат до Етъра. Не може да не ги вдъхнови.
Струва ми се, че с годините комплексът живва все повече. Все повече стават работещите възстановки.
Уредничката на гайтанджийската одая ни посрещна така, сякаш не е виждала хора от сума време и е зажадняла да демонстрира на някого чарковете. Всъщност хората минават от там на талаза на талази, но ние все пак видяхме как се плетат гайтаните като единствени и най-ценни посетители:
Всяко от тези дървени и железни неща е пра-пра-пра-дядо (баба) на някоя фотоклетка и прочее дигитални технологии. Странно е, че толкова интелектуален потенциал, материал и труд отиват за един шнур, който служи само за украса и за нищо друго, понеже се къса лесно. Това е човек да е табиетлия!
Етърът беше по-пренаселен и от най-голямото училище на петнайсти септември. Едва издебвах по-празен момент.
Честно казано, крещящите деца, чиято единствена мисъл е дали ще стигнат за тях симидите и айрянът, ме дразнеха изключително много. Струва ми се крайно неуважително да търчиш напред-назад по такова място и с въпроса "Това откъде го купихте?" да търсиш с трескав поглед поредното магазинче. Преди години твърдях, че независимо дали хленчат, дали са недоволни и въобще независимо от всичко, децата трябва да се водят на културни и възвишени места, защото неизбежно нещо в тях се отлага, трупа се и един ден ще се прояви. Сега си мисля, че не по малко важно е с кого се водят там. Деца в група - това е капсула, която не допуска до съзнанието и душата си каквото и да е, различно от кроасани и чипсове. Но пък излъчва толкова простотия и посредственост, че е в състояние да зарази и Етъра, и Голямата пещера на Мадара и всичко, през което се пронесе.
Идва ми на ум една от най-новите реклами: "Хванеш ли вкуса на народа, хванал си занаята в ръце", казва един едва ли не грънчар.
Иначе и аз нямам нищо против бал-суджука, ореховките и другите вкуснотии, които очевидно имат превес над гаванките и гайтаните в хорския интерес:
Това беше последния обект в плана ми.
От тук нататък ни чакаше само пътят за София.
Две води на изпроводяк:
И като си помисля за отминалите шест дена, само едно мога да кажа: Евала на Аспарух!
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
Най-четени
1. cchery
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. bojil
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. bojil
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
Най-активни
1. sarang
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
За този блог
Гласове: 1493