Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.08.2010 16:33 - В Европа преди България 2
Автор: kolchakova Категория: Туризъм   
Прочетен: 4689 Коментари: 0 Гласове:
1



7 октомври 2006 г.

Сутринта се протягахме-протягахме. Спах чудесно на невероятен матрак и с чудна завивка. И двете ме накефиха адски, но съзнавах, че матрак не мога да си отнеса. Обаче завивка мога. И можах! image

Излязохме да пазаруваме. С излизането ми на улицата ме обхвана чувството, че съм си в София. Добре де, архитектурата не е съвсем като при нас, не съвсем-съвсем. Но усещането се дължеше на... Мислих-гледах-душих-чувствах.... Ами да, пред мен 3-4 деца по фанели и несъразмерни анцузи влачеха по земята врата от шкаф! В Брюксел! Весела каза, че това защото е турският квартал понеже. Обаче ще изтичам напред и ще кажа, че не разбрах, къде не е турски квартал в Брюксел. За 10 дена обиколих повечето му краища и не видях кой-знае какви разлики.

Всъщност, първият стрес, който преживях е, че колите спират щом доближиш пешеходната пътека. Спират! Безусловно! Това ме караше да се чувствам непрекъснато виновна, но се стараех да вървя, все едно не ме чакат никакви шофьори. Така пресичат всички. Да, видях да спират и трамваи. Кълна се! И тротоарите навсякъде са снижени. И има маркировка и по най-мъничките улички. Те повечето са мънички. И няма задръствания. И не се чуват клаксони.

 image

НАСЕЛЕНИЕТО

Брюксел е многоезичен град, разположен край река Сен (Зенне). То и името му много не се знае как се пише: на френски: Bruxelles; на нидерландски: Brussel; на немски: Brьssel. Това – на официалните езици на собствената му държава. Както ще се убедим, немският в Брюксел отпада. В Антверпен – по-върви.

Населението на Брюксел се състои от туристи, негри, турци и араби. Последните и предпоследните (жените) – зачохлени. Общото са безбройните дребни деца, които висят по дебели негърки и забулени мохамеданки. Всичко това според мен се храни от социални помощи.

След някоя война местното население се изнесло и оставило цели квартали празни. Сега навсякъде бъка от имигранти първо, второ и трето поколение, които плащат наеми на май не-живеещите в Брюксел брюкселци.

Така станах шовинистка, ако и да не съм белгийка. Всъщност не съм шовинистка - просто милея за нещо по-културно и интелектуално. Не ми е приятно да гледам болшинството жители с апатични и безцелни физиономии, влачещи деца насам-натам, очевидно мърляви, но в границите на приличното. Хора, които не си личи да са донесли от родните си места разнообразие от култури. Дори са оставили там социалните си регулатори и всичко, което ги изпълва със съдържание, като изключим битовизмите (облекло, храна, религиозни обичаи). Те не са се интегрирали и не са обогатили с нищо Белгия (струва ми се). Просто са превърнали Брюксел в бежански град, чиито блага ползват, защото са неспособни да си създадат такива на собствена земя. И някак си от повечето не лъха никакъв интелект. Със сигурност вършат черната работа, но от това уважението ми не расте. На тротуара видях надпис с тебешир на френски (колеблива детска ръка): С Турция напред. 
   Трябва ли да коментирам? Най-добронамереният ми и мега-наивен въпрос, който изключва мюсюлмански мисии, е – защо не си стоят в Турция и да я водят напред? Защо всеки Брюксел трябва да става Турция?

Коренните, да речем – западноевропейски, белгийци са относително малцинство. Или не ходят по улиците, за разлика от неизброимите имигранти и туристи.

Пазаруването в супермаркет си е като у нас, стоките са други, има много морски продукти, цените са съобразно с техните заплати нищожни (темата за парите и цените е за по-късно). Колбаси от конско месо. Много вкусни. Пържоли от конско месо. Миди и скариди в безброй варианти. Сосове и подправки – също. Много видове зеленчуци,
image

повечето и по-хубавите – от Турция, в турските магазини, кадето има също така безброй видове локум и пр., също по няколко вида лук, картофи, редки „задморски” плодове и зеленчуци, чуднички свежарски салатки... Опитах се да снимам това зеленчуково изобилие, но изскочи един млад турчин и започна да ме пита, защо снимам. Аз му казвам, че донт спик инглиш, а той не вярва и се смее, ама малко зловещо. Викам си, дали да не му го кажа на български, ама нещо ме спря. И с право. Оказа се, че нищо чудно да е български турчин.

Вътрешното ми чувство, а и това на Весела, беше да не се издавам пред сънародници, каквито срещнахме 1-2 пъти. Много се позамислих защо. Не защото ме е срам, че съм българка, разбира се. И не защото ме е срам от тях. Не съм питала Весела, но причината при мен май е, да не ме хванат да им решавам някакъв проблем. Трябва да препрочета Бай Ганьо.

Цигарите в суперите се купуват на касата – плащаш си и получаваш нещо колкото половин дебитна карта със снимка на желаните цигари, отиваш и я пъхаш в автомат за цигари. Не съм си купувала цигари, но тези картончета са изложени на стилажи на касата, както у нас самите кутии. Откъде другаде се купуват цигари не знам. Факт е, че по улиците се пуши страшно много, защото в заведенията е забранено. Тротоарите са обсипани с фасове. Край пейките е родна българска картинка.

imageСледобед Весела ме заведе на всеизвестния Grote Mark.
image
От тук нататък за сгради няма да говоря. Каквото и да се каже, то е скучно. Човек трябва да застане между тях, за да усети – пространство, мирис, акустика, светлина. Усещането е наистина интересно и много приятно, но не бих казала, че съм се захласнала или още повече, че умирам да живея все между тези стени. Витае средновековна духовност и никаква съвременна такава. Площадът е малък спрямо сградите, прилича на кладенец и слънцето сигурно никога не го огрява целия до дъното. Въобще, в Брюксел поне по това време на годината е голяма усойност.

Това е историята за някакъв кмет, когото убили, а после му направили паметник. Колко познато!
image

Който го пипне – или му се сбъдва желание, или се връща пак тука, не разбрах точно.

По уличката, която се води централна (централничка) през площада има десетки „шоколадиерници” – магазинчета за шоколад, които сами си го правят в цехчета отзад.
      Шоколадените изделия са общо-взето еднакви като асортимент, не съм ги сравнявала на вкус. Каквото съм яла, е превъзходно. Особено натуралния шоколад.  Цените са от 16 до над 50 € килограма. Има един-два магазина с особено скъпи шоколадови неща. Повечето са на „народни” цени. Шоколадът се лее на реки и на фонтани. Това е шоколадов фонтан.
image

Това е шоколадов таралеж

 image

Това са други шоколадови работи.

 image

 Стигнахме и до ъгъла с пикаещото 60-70-сантиметрово момченце. Пред фонтанчето е пълно с толкова много хора, че едва се добрах да го снимам.
image

За него се носят най-различни легенди:  че просто е син на някой си херцог, че е изгасило пишкайки пожар (запалителна бомба), че богат търговец изгубил сина си по време на карнавал и след няколко дни го намерил на ъгъла в това му занимание и го увековечил, че фея превърнала момченцето в камък, защото пишкало на прага й. Има и по-глупави. Както и да е, пикае от 1619 година благодарение на скулптора Жером Дюкенуа. Май обаче не е баш същото, защото след като много пъти е крадено, през 70-те години на миналия век някакви студенти не само го откраднали, ами го и счупили, та това е копие. Сигурно не е било трудно да му го направят, защото има няколкостотин в музея – на тях са облечени няколкостотинте му костюмчета. Първото костюмче е подарено от баварския курфюрст през 1698  година. От там нататък всеки държавен мъж се е смятал за длъжен да му подари дрешка. Има си и руско космическо скафандърче. Май само българска носийка си няма.

Бележка: (От януари 2007 вече си има!!!)
image

Всичко това се поддържа някъде. Даже току що в пресата писаха, че е сменен официалният му костюмер. Не разбрах, дали е на държавна заплата. Май по-скоро е почетна длъжност. Много често поради спецификата на позата му изглежда, като че си вади пишката от джоба на поредното костюмче. Снимката е от интернет.

Милиарди пикаещи метални, гипсови и пластмасови фигурки в размер от 1 до 50 см. се продават там, където не се продава шоколад. Някои са с функцията на тирбушони.

Там, където се продава шоколад, фигурките са от шоколад. Този тук е вдясно от истинския Манекен пис (който всъщност се казва Жулиен).

 image

На една много запусната и пуста уличка пак свързана с площада, ето я

 image

има пикаещо момиченце.

 image

То не е символ на Брюксел, нищо не разбрах за него (освен че се казва Янеке и е от 80-те години на вече миналия век), стои заключено зад решетка и никой не иска да го снима, като изключим няколко заблудени японци, но те снимат всичко на света. И освен мен. Аз също снимам всичко на света. Нали си имам дигитален апарат! Суща японка съм! Тъй като исках да го снимам без решетките, трябваше да си навра ръката през тях и да щракам „на сляпо”, докато улуча нещо по-приемливо. Така се сдобих с отегчителен брой части от пикаещо момиченце във всичките му ракурси и анатомични подробности.
    Около площада е пълно с много тесни улички, заети изцяло от ресторантчета с морски храни.
    Впечатляващото е, че за да минеш по уличката, буташ един след друг столовете на седящите в ресторантите, надвесваш се над масите им, гледаш им в чиниите. При това ти е омръзнало да се извиняваш. Никой и не очаква това от теб. На никой не му пресяда от това, че го блъскат непрекъснато. Едно голямо спокойствие ги е налегнало. Имам и друго предположение по въпроса, защо никой никого не забелязва, но за това – по към края.
image

Снимката е правена по друго време – не вечер и не в неделя, но така изглеждат уличките празни и без пети стол по масите откъм улицата.

Това беше първият ми ден в Столицата на Европа.



Тагове:   Брюксел,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kolchakova
Категория: Туризъм
Прочетен: 1449778
Постинги: 442
Коментари: 1055
Гласове: 1425
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930