Прочетен: 3337 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 27.08.2010 14:53
Поради голямата ми преумора, а също така мързел, всяка сутрин спях до откат, после закусвах, пих кафе, гледах всевъзможни немски програми и някъде около 13-14:00 се подавах навън. Сигурно трябва да съжалявам, че съм прекарвала толкова много време вътре, вместо да кръстосвам по улиците, но все едно нямаше да издържа толкова много да крача.
Когато заявих на Весела, която ми беше подготвила с майчинска грижа пътеводители, брошури, карта на града и какво ли още не, че тръгвам по музеите, тя много ненатрапчиво каза „Недей бе. Иди само в музея на старите майстори.” Но аз кипях от ентусиазъм - все пак 17 години не бях излизала от България.
Преди да тръгна за Брюксел, пак по указание на предвидливата Весела, отидох в Банка ДСК и казах, че искам от дебитната си карта да мога да тегля и в чужбина. От там много високопарно и тържествено ми обявиха, че Банка ДСК е единствената, която издава нам си кви карти, с които може да се тегли по целия свят и не е нужно да правя нищо, защото мойта карта е точно такава прекрасна! Излишно е да казвам, че двата брюкселски автомата, на които пробвах, ми обявихе че „не ми акцептират” картата, а в трети не посмях да пробвам, да не ми я отнеме като на злосторник.
Та се оказах в Брюксел с 50 евро и добре че имаше от кого да взема на заем.
Така въоръжена с пари хукнах по града.
Това беше първия ден на самостоятелно ходене. Ходенето е правилната дума – навъртях пеш десетки километри. Не толкова защото ми се свидеха билетчетата или защото не знаех къде са спирките. Искаше ми се да го усетя този град. Признавам си, че нищо не усетих, но поне се ориентирах.
Посветих си деня на ходене по парковете – де що видях градинка, седях в нея. Много са им хубави зелените площи, много успокояващи, а имах нужда точно от това. Особено райска е Ботаническата им градина.
Вътре не влязох, не ми се ходи по парници. Прекарах си няколко часа по пейките на припек. От това имах адска нужда – просто да поседя на красиво и зелено. Без никакъв стрес и гадости.
Имаше дни с великолепно време – ходех само по тениска. Мога да отбележа, че тук всесезонната обувка са ботушите. И в най-голямата жега, когато бях склонна да си купя джапанки, девойките ходеха по потничета, мини-полички и дебели ботуши. Според Весела лятото е също така. Може да се види и обратното в много студен ден:
Кралската им градина също си струва, макар че тези осеяли я навсякъде чичковци-русалковци са много смешни.
Борисовата, макар отдавна да не съм я посещавала, не е с нищо по-лоша. Само дето съм свикнала със строгите бюстове на бунтовници и други мустакати мъже, които гледат мрачно из храстите, та не знам дали те впечатляват чужденците.
Посетих и редица църкви – просто ми бяха на пътя. Едната силно мирише на византийско православие. Там се събирали българи.
Едно от извънредно вкусните неща в Брюксел са гофретите, които нямат нищо общо с българските полубезвкусни такива. Белгийските „гофри” са ароматни, много сладки, съществени, с кристалчета захар, които се карамелизират от температурата. Фрашкани са с калории, ама aґко да е! Проблемът е, че не можеш да кажеш „Ела да изядем по една гофра!”, защото никога не знаеш, къде ще срещнеш това микробусче.
Доста често е на това място, но НЕ ВИНАГИ! Обикалят тези микробусчета из града, свирят музикални сигнали и спират за известно време. Положителното е, че когато излезеш прегладнял от някой музей в затънтени улички можеш внезапно и най-неочаквано на някой ъгъл да срещнеш такова едно гофретниче и да се нагмуцаш. Тогава ти се вижда като спасител в ръжта.
Добре де, пресилено е. Има и лавки тук-таме по центъра, от които наред с изключително гнусни сандвичи, можеш да си купиш и гофра. Но не е същото. Сандвичите са с вид на смъртници. Не ги оневинява фактът, че са от полусурови теста и меса, които после ти дозапичат. Не ща да ми пекат такива трупове.
Младежта демонстрира много организиран начин на живот. Играят, по-точно танцуват с хек, което, за съжаление не можах да заснема поради липса на камера.
Групи с престилки със знака Ψ се забавляват в групови игри. Съдейки по следите на следващия ден, някоя е включвала трошене на множество сурови яйца.
Скаутите са навсякъде. Някои са много красиви, но тази тайно направена снимка цели да покаже, как никой не се смущава да си държи краката на отсрещната седалка в транспорта.
Общо взето настроението на болшинството като че ли няма нищо общо с провисналите челюсти на софийските младежи.
Това е съседното с квартирата католическо училище, което поради тесните улици не можах да снимам нацяло. Май всички училища са католически. Поне аз други не видях. Това, което не можах да снимам също е как от тях излизат „зачохлени” мохамеданки с по една книжка под мишница. Иначе ученици, изкривени на една страна и влачещи тежки чанти и пликове с екипи по физическо не видях. Видях само строени по двама 4-6-токласници, водени от строги учители по улиците. Непрекъснато ги срещах, все ги водеха нанякъде.
Това е стъргалка за обувки, каквито има пред повечето врати.
Наблизо има и кранчета – вероятно за миенето на обувките.
Тази снимка е интересна не толкова със заключеното в колата куче, колкото с картончето, свидетелстващо, че си си платил за правото да паркираш тази година колата си тук.
Ако нямаш такова картонче, няма проблем. За улеснение начесто има апарати за таксуване – плащаш си 15 € и си стоиш от 9:00 до 18:00 там.
Само касовата бележка трябва да ти е на арматурното табло. Глобите са толкова големи (и за пътуване без билет, и за.... абе...), че не си направих труда да ги помня. Не че съм мислила да пътувам в Брюксел без билет де. Ама глобата е по-голяма от самолетния ми билет.
Така се паркират мотори.
А това е паркинг за велосипеди.
Ако си нямаш велосипед, а искаш да отидеш някъде с такъв, взимаш си под наем от едно такова място, отиваш където си искаш и го оставяш там на друго подобно място.
Колела се карат много и много често със светлоотразителни жилетки.
Когато не се карат се заключват с повечко катинари, защото краденето на велосипеди е нещо като национален спорт. И никой не се сърди. Поне така казват.
Историята с тези люти чушки е следната. Мъжът на моя приятелка преди половин година ме беше помолил да му взема, ако случайно срещна някъде, декоративни люти чушки. Аз търсих из пазарите ни такива, но не намерих. При едно от ходенията си по уличките край Големия площад видях точно тези от снимката пред една изложбена зала. За съжаление много ми беше ясно, че няма да мога да открадна цялата саксия. Опитах се да чопна само една чушка, за семе, но тя се разкъса и видях, че семето като че ли не е много узряло. С прискърбие се задоволих да я снимам (не чушката, саксията). Много трудно се отделих от нея. Много. Първо, че като ми е поставена задача, силно се безпокоя докато не я изпълня – това е невроза. Второ, това беше единственият подарък, за който бях сигурна, че ще зарадва някого. И внезапно на самия Голям площад, в центъра му, виждам такива саксийки между разните цветя. На потресен английски се осведомявам, мога ли да отнеса такива едни чушки през граница, грабвам ги и щастливо ги отвличам вкъщи. Весела, както винаги деликатна, само каза „хм”. След няколко дни с нея видяхме жълти и оранжеви чушки на площада в Антверпен. Весела улови моментално състредоточения ми поглед и много правилно разчете, че измислям начин да отнеса още две саксии в Симеоново. Тук постъпи много безсърдечно и категорично и ме отведе с твърда ръка в друга посока. Иначе червените чушки бяха закарани до София в отрязана бутилка от минерална вода в чантата ми и в най-дъждовната, съответно задръстена от движение тъмна вечер отнесени в Симеоново. Това беше единствения подарък, който донесох, като се изключат количествата шоколад и две готварски книги.
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata