Понякога си мисля, че съм извънземно, кацнало тука да се диви на местните артефакти без да ги разбира. Изобщо не мога да усетя смисъла на създаването на паметници и особено на монументи. Освен, примерно, някакво авторово надиграване с природата на материала: "Я да видим сега, мога ли аз да го докарам тоя камък да си прилича с пртотипа".
Или като нагледно пособие: "Ето така, деца, е изклеждал Каблешков" (независимо от успеха на горното надиграване):

Човек остава с впечатлението, че основното занимание на Каблешков е било да стои в тази поза.
Мисля, че това е производство на идоли, пред които трябва да се кланяме от приличие, защото в сърцата ни няма нищо. По-добре щеше да е да беше обратното.

Въртейки се по завоите към Копривщица мярнахме това творение, което бих кръстила "Отрязана глава върху минерален извор".
Първо общият му изглед.



Сега левия профил на главата:


А сега - десният:

А сега - ето какво е това:


Няколко плочи в подкрепа на целта:


Това с пластмасовите цветя по венците не го разбирам много (освен това си мисля, че който слага цветя, трябва после да се погрижи и за махането на шумата, а не само да отчита почит):


Това по` го разбирам (мило, родно):


Ама ей тоя гигантски надпис на централно място буди много голямо недоумение.

Изпях си наум цялата песен... Нц! Не ми пасва. С нищо не ми пасва. И с боклуците в това число.

Това е монументът в Копривщица. За него мога да кажа, че не ме дразни, дори като че ли има известно внушение (може би поради липсата на напъни за физическа прилика). Бързам да подчертая, че това са си мои усещания, не ангажирам никого с тях и не смятам да ги подкрепям с научни изкуствоведски аргументи.



Обаче имам приятелка, която отказа да се качи до паметника, защото се страхувала, от него. Тя не е дете, но се разплака заради нашите настоявания.


И така си мисля, че това с паметниците е малко като с въстанията - турга ти го някой, много доволен от себе си, а ти живей после с него както можеш. Не е толерантно някак си.

Това пък е монументът на Ботев в Карлово. При внимателно вглеждане се виждат мънички бели и червени точици вдясно по тревната площ. Това са хора.



Вероятво целта не е била да се покаже, че Ботев е бил кривокрак, а да се втълпи на този тъп-тъп народ, който от дума не разбира, че е имал голям герой. Също така да бъде този народ обезсърчен в поривите си, защото при такава гигантскост - какъв смисъл има да се стремиш, като си знаеш собствените габарити.


Това са някакви каменни комикси за глупаци.


Когато за три дена се премине през четири града, остава усещането за шаблон, по който са направени: къща на герой (писател), паметник (монумент) на героя (писателя) и паметник на майка му. В по-разчупения случай - барелеф.

Съба Вазова (снимката е от интернет):


Гина Кунчева:


Иванка Ботева:


Единственото произведение, което не бих нарекла паметник, а скулптура (на Иван Лазаров) - в памет на майката на Димчо Дебелянов, е разтърсващо по своята изразителност.


Обаче... има един нюанс. Това горе е в двора на родната къща на Дебелянов. Отиваш на гроба на поета - майката е вече там.


Пътуваш по булевард  "Левски" в София - тя е пред вратата на дома на Иван Лазаров. (снимката е от интернет, в. "Монитор")



Това копие не знам къде е, но е възможно да е в художествената галерия в Плевен. (снимката е от интернет)



А било имало едно и в двора на Външно министерство, и в Националната художествена галерия... Тази размножителна мания май превръща шедьовъра в ширпотреба, подобно на брюкселското пикаещо човече. И не се иска много въображение, за да добие човек усещането, че тази телепортираща се жена го дебне.

Всички тези бележки обаче никак не ми разваляха прекрасното настроение по време на цялото пътуване.
И понеже сме на тема правене от нежива материя подобия на жива материя, ето и част от паноптикума във Вазовата къща:

някой изкуствовЪд - да спре размножението овреме...