15.09.2015.



Замъкът в Зигмаринген веднага ми се натрапи с два паралела: собственици и екскурзоводи.
За екскурзоводите ще разкажа по-късно.
Собственици са Хоенцолерните и вече съм била в замъка им в Хехинген.
Това не ми попречи да си го снимам отново през прозореца на колата .три дена по-късно):


Много ми харесва как се явява като естествен сталагмитен завършек на хълма.

За да не им завиди някой на имотите, да уточним, че Хоенцолерните, една от най-могъщите немски династии, имат няколко линии. Замъкът в Хехинген принадлежи на линията Хоенцолерн-Хехинген, а този тук - на линията Хоенцолерн-Зигмаринген. Родът на Хоенцолерн-Хехингенци обаче отмрял преди повече от век, така че сега по закона за икономията в езика Хоенцолерн-Зигмаринген се подвизават само като Хоенцолерн. Това е швабската линия. За да не се притесните, че династията измира, да ви кажа, че има още франконска, бранденбургска, бранденбургско-пруска, а може би и други линии. Но ние сме в Швабия, в Зигмаринген.



Естествено, че историята на селището започва през старокаменната епоха, но официално град Зигмаринген е основан през 1250 година, след като един век по-рано край Дунав на високата 35 метра скала е била издигната крепост с размери 20 на 45 метра, т.е. не била усвоила всичките 200 метра дължина, които скалата предлагала. За разлика от сегашния замък:



Да погледнем все пак първо града:



Кметството:





Рицарят Зигмар, чието име носи градът.




Обожавам тези детайли:

Малко странна украса посред септември:

Напомня ми сурвачка с великденски яйца.
Още по улиците:







Живееш си в тази къщичка от предения план, или си работиш там, а над тебе е  най-големият дворец по долината на Дунав. 




Колкото и непревземаема да е била пра-пра-прабаба му, тя, а и селището, през вековете са преминавали като собственост от  графовете Монфорт, към така любимите ми Хабсбурги, после към графовете Вюртемберг и чак в средата на шестнайсти век ги получават Хоенцолерните (които още не са се разделили на линии). В цялата работа естествено са замесени войни, разрушавания, ново строене, опожарявания и сватби.

Понеже няма къде другаде да го включа, ще използвам, че тук стана дума за опожарявания и ще спомена, че пожарът през 1893 година бушувал три дена, понеже накрайниците на шланговете на пожарникарите не пасвали на крановете на помпите, та трябвало да се подава водата с кофи във верижка. От Дунав, който нали видяхте къде се намира спрямо замъка. И да не забравите да гласувате в неделя. Не знам защо се сетих за това.

От там нататък крепостта, преустроена по-късно в замък, видяла през 1630 година шведите (които за целта изминали грубо 1800 километра, и то ако приемем, че само са си вървели по пътя и не са се отклонявали много настрани да се бият), била седалище на пруското правителство, квартира на националсоциалистите на Хитлер, по-точно на гестапото му, и дори е била резиденция на измисленото френско правителство от Виши, което имало сериозни причини да не си стои във Франция, по-скоро в онази нейна южна част, която Хитлер му разрешил да управлява, за да не плаче. В този момент Зигмаринген имал 6000 жители, 500 полицаи и 700 френски войника.
Един век по-рано Наполеон Бонапарт естествено също е имал апетити към имота на Хоенцолерните, обаче майката на тогавашния княз Карл фон Хоенцолерн-Зигмаринген била приятелка с жената на Наполеон, Жозефин, и успяла да запази суверенитета не само на Зигмаринген, но и на Хехинген.

Специално разбих хронологията на имуществените щения, за да кажа няколко думи за майката - Амалия Зефирина фон Салм-Кирбург. По моето много скромно и непросветено мнение, това е най-интересната част от историята на Зигмаринген, до която се добрах. Сигурно защото Амалия е родена и израснала в Париж, което я прави нещо като французойка с всички александър-дюмашки последствия. Жени се на 22 години за Антон Алоиз фон Хоенцолерн-Зигмаринген. Обаче да отидеш от Париж в Зигмаринген, град с хиляда жители, е било крайно непоносимо за Амалия. Дотолкова, че десет седмици след раждането на сина си Карл, преоблечена като мъж!, тя избягва, зарязвайки детето, и се населва в Париж при брат си, който впрочем също е женен за принцеса фон Хоенцолерн-Зигмаринген. И брат й, и любовникът й биват гилотинирани от якубинците. Любовникът й е бившият мъж на Жозефин. Нали внимавате? Александър дьо Боарне искал да се ожени за сестрата на Жозефин, но тя умряла от туберкулоза. Самата Жозефин била на 16 години и му се струвала старичка, понеже той самият бил вече на 19, та се помотал, обаче пък третата сестра била на единайсет. Не знам защо непременно е трябвало да вземе някоя от точно тези три сестри. В крайна сметка се жени за Жозефин, но бракът им не потръгнал. Намирал поведението й за леко, наричал я курва, макар че самият той имал безчет любовници. Както и да е, развели се, обаче Жозефин вече била известна столична (парижка) дама. По време на революцията бившият й мъж, вече любовник на Амалия, е екзекутиран, а Жозефин се оказва в затвора. И таман да я изправят пред трибунала, режимът на Робеспиер паднал с преврат. В затвора Жозефин попаднала на хора, по-точно се сприятелила с бъдещата жена на Жан Ламбер Талиен, един от превратаджиите, който я освободил. Предполагам, покрай любимата си. След това Жозефин се жени за генерал Наполеон Бонапарт. И сега вече тази Жозефин имала отлични отношения с Амалия, живата любовница на екзекутирания й бивш съпруг. В цялата работа не ми стана ясно какви са били отношенията на Амалия с живия й съпруг Антон Алоиз фон Хоенцолерн-Зигмаринген. Във всеки случай, вероятно не заради него, а заради сина си Карл, Амалия успява да издейства суверенитета на Зигмаринген и Хехинген. По-късно оженва Карл за някоя си Антоанета, чийто настойник е мъжът на най-малката наполеонова сестра... 

И, след като се оплетохме добре, вече спокойно можем да си се върнем в замъка, където, даже и да е имало подобни интриги, те са благоприлично покрити от любопитните очи на туристите. Малко по-късно ще кажа с какво Хоенцолерните занимават въпросните туристи, за да не им остава време на последните да им ровят в мръсното бельо. Веднага обаче ще отбележа, че поддръжката на един замък изисква много средства. Маркетинговият директор на Зигмаринген, ако се нарича така, определено е много талантлив, щом успява да привлече над 100 000 туристи годишно. не на последно място като им сервира информация на малки порции.









Както бях обещала в началото, втората асоциация на този замък с хехингенския са екскурзоводите. В онзи екскурзоводката се забавляваше изключително да ни изпитва и да ни разхожда из дебрите на старонемската история. Приличаше на върла учителка, вманиачена да поставя хората в неловко положение. Тук екскурзоводът беше много симпатичен и приветлив мъж, който, обаче нямаше как да се справи с трима около шейсетгодишни ученици-натегачи, които без дори да вдигат ръка го прекъсваха и бълваха някакви свои си знания, които доста често или не бяха знания, или не бяха по темата. Като се има предвид, че информацията за замъка е една свръхдобре пазена тайна, вероятно търговска, за мен остана само да се досещам какво е искал да каже екскурзоводът и да не мога особено да го проверя където и да е. Дори филмчетата в ютюб са само кадри, основно от околностите, на фона на пленителна музика. 
Така че всичко, което ще кажа от тук нататък, е непроверено, дочуто в суматохата от гърлени немски гласове и смехове. Снимките са от интернет и то основно от филмчетата в ютюб. Сигурно има някоя много дебела и подробна книга за замъка на цената на едната от кулите му, но това, което аз купих, не представлява нищо повече от изброяване на темите на туристическите посещения, в които можеш да участваш: "Княжеските страсти", "Дворцовата библиотека", "Оръжия от няколко века".... Има над 50 такива тематични посещения годишно. За децата също има безброй предложения. За 3-4 годишните: "Помириши, пипни, отгатни". За 5-6 годишните: "Помогни на дворцовия прилеп Агате, който се е изгубил". "Дворцов етикет" за по-големите и т.н. За да разбереш всичко, ще трябва не просто да посетиш замъка петдесетина пъти, ами и да си подчиниш графика на дворцовия. Е, и да си купиш билети.



Утешението е, че на обратната страна картинките са различни:


Е, почти различни.
Обиколката трае един час и няма начин за това време да се посетят 380 (а другаде казват 450) зали и салони, плюс да се разгледат изложбите и колекциите, събирани 500 години.

Има потомствени ковачи, потомствени лекари, потомствени адвокати, потомствени управляващи. Предполага се, че колкото си по-потомствен, толкова по-добре владееш занаята. Докато потомствено подковават коне, ковачите някак не успяват да си построят замъци и да ги напълнят с безсмислени джундурии. Потомствените лекари и особено потомствените адвокати колкото и да се напъват, не могат да достигнат потомствените управляващи. Не знам защо. Така можем да изпаднем в темата за монархията, демокрацията и анархията, а това силно ще ни отклони от скромното ни занимание в момента.

Влизаме. Един час - един час. Пак предупреждавам, че нямам кой знае какво за казване. И споменах ли, че фотографирането вътре е забранено?
Може само в двора:


Алебардите (ако се казват така), стифирани по стените, можели да стигнат до 60 кг, носели се от двама души и трябвало задължително да се подпират при стрелба по стените, защото никой не можел да устои на ритането им.





Изключвам фотоапарата. Включвам интернета.



Предупредиха ни, че трябва да вървим само по червената пътека.

Малко странно кръшни фигури вляво:








            

Предполагам, че това е френският салон.



Предполагам също така, че масата е разтегателна и съм сигурна, че зад онази врата по-долу има асансьор, с който са се подавали ястията от кухнята.



Между другото френския си шик замъкът дължи на онази Антоанета, дето Амалия Зефирина я оженила за сина си.

Португалската галерия:

С нея е завършило строителството на замъка през 1902 г. Кръстена е така в чест на съпругата на тогавашния княз Леополд, която била португалска принцеса. Казват, че гоблените са с рядко срещан голям размер и изключително добре запазени. Правени са през шестнайсти век.
И до днес тук се провеждат гала вечери, празници и концерти.

Зала на предците:




Синият салон:


Червеният салон:


Не знам как ви изглеждат тези диванчета, но на всяко от тях се побирали само по две дами.
Така може би става по-ясно защо:

                                 

Между другото тук не си личи, но стандартът за талия бил под 40 см. постигало се с корсет.
Да се върнем на червения салон, който в случая силно бие на розов, но с това разполага интернет.



На тавана има един рицар. В избухналото дружно боботене само разбрах, че има някаква история с него и интрига в картината. Историята не разбрах. Интригата открих, като се завъртях под рицаря: където и да застанеш, той все си отива.



За изучаващите немски искам да напиша как се нарича това измамно изображение: 
                           Perspektivtдuschungskunststьck
Произведение на изкуството с измамна перспектива. Не че на български е по-кратко, но поне има къде да си поемеш дъх. Хайде, упражнявайте се да говорите без да дишате.
Всяка помпозна постройка от деветнайсти век си е имала такова измамно изображение.

Други зали и салони:



















Какви са тези железни легла? Къде са балдахините? 
Хоенцолерните били много напредничави. И сега са - навсякъде из замъка има Wi-Fi. Което не може да се каже за Мюнхен. Та напредничавите висши аристократи, като се запознали с най-новите постижения на науката в частта й паразитология, изхвърлили всичко, което вече се считало за нехигиенично  В това число и балдахините. Предполагам и елегантните чесалки, с които си бъркали под перуките, за да се почешат, когато ги нахапели много въшките.
А за вратата до леглото целомъдрено се твърди, че е за прислугата, която се движела по кратки служебни пътища, за да не снове и да не се размотава из тържествените зали.

Ето още един символ на прогреса от преди повече от век:



Топла вода, душ, слушалка...
Не намерих снимка на тоалетната чиния. Обаче капакът й се сменял доста често, въпреки че съоръжението не се използвало. Пита се защо? Посетителите го крадели. 
Нда.
Нещо подобно чух и в залата с ловните трофеи.



Там имаше един препариран вълк, огромен и проскубан. Направо препариран да го ожалиш. А някога бил последния вълк някъде си. До сегашното краставо състояние го докарали пак посетителите - с много пипане.
Пипат, хората. И в двата смисъла. Много пипат.

Колекция от произведения на изкуството:









Тази зала...


... изглежда така, когато се представя изложбата "Облекло. Власт. История":



Някъде из помещенията висял и портрет на Фридрих Велики, нарисуван от... от... Анди Уорхол. Многоточията идват да покажат, че няма да кажа какво мисля за този.... "художник", нито за онези, които твърдят, че е художник. И висял си портретът, защото Фридрих Велики също някъде в себе си бил Хоенцолерн, макар и по пруската им линия, обаче не щеш ли Сотбис продал някаква картина на Уорхол за 32 милиона долара. Колкото и да търсих в интернет, не намерих данни, че това е бил друг портрет на Фридрих Велики. За голяма скръб на почитателите на Уорхол, той е "нарисувал" само петима фридриховци. Аз намерих в нета четирима, ако наистина са четирима, а не е изопачаване на цветовете по технически причини:



Та някой от тези четирите (или липсващият тук пети) е бил продаден, но не от Сотбис, а от Грийзбах, и не за 32 милиона долара, а само за 730 000. Преди три години. А тази година Сотбис е продал това:



Много искам да ми каже тази жена какво гледа.
Ето го и без жената:

"Картината" се казва "Доларът" и е продадена за 32,6 милиона. Долара.
Та в замъка, като разбрали колко скъпо нещо им виси на стената, веднага го прибрали на безопасно място, защото нали посетителите много пипат...

От което следва, че всички други, събирани пет века картини, не могат да се мерят с един Уорхол....

Нямам сили да се сдържа и да не спомена, че на същия търг с "Долара" Сотбис продава за милион и половина долара картината на Лушън Фройд "Четири яйца в чиния", което ми се вижда направо пладнешки грабеж от страна на купувача, защото Фройд наистина най-почтено е нарисувал яйцата, а не ги е прекопирал.


В края на обиколката ни пуснаха да преминем през оръжейната сбирка. Бих предпочела да видя сбирката от инструменти за мъчения, но вероятно тя  не беше на пътя към изхода.
Петдесет метра гладко бягане.


Това е най-голямата частна оръжейна сбирка в света - 3000 експоната от периода 1350 - 1450 година. Началото й е положено през 1743 година.




В колекцията има броня за десетгодишно дете. Децата на благородниците от средновековието учели 14 години, за да станат рицари. От 7 до 14 години били пажове: чистели конете, ботушите, оръжието на рицарите, учели езици и разни науки, плюс яздене, плуване и други видове спорт. Изглежда ми, като това да е бил най-тежкия период от живота на благородниците. Следват още седем години като оръженосец. Учат се да използват щит, меч, копие, пика... И най-вече от най-ранна възраст се учели да носят ризница и да се движат с нея. Също и да понасят тричасовото й обличане. Да се надяваме, че събличането е ставало по-бързо.
Наличната в колекцията ризница е висока 120 см и тежи 18 килограма. Естествено, момчето расте и ризницата трябва непрекъснато да се сменя. Вероятно е имало търговски обмен на ризници втора ръка. От друга страна обаче ризниците са се правели съобразно тялото на рицаря, та едва ли е било много лесно, да си намериш употребявана ризница, която да ти става.

Почти на изхода, последна в редицата видях една броня, за която много ми се искаше да попитам екскурзовода, но, от една страна, той продължаваше да е обсебен от дъртите отличници, а от друга, както впрочем и в момента, се страхувах да не оставя впечатлението, че съм някаква сексуално фиксирана нимфоманка.
Такава броня е носел Хенри VІІІ и сега имам два повода да я покажа. Даже три. Първо, не намерих снимка на бронята от Зигмаринген. Второ, Хенри VІІІ в младостта си е бил, казват, строен красавец с талия 80 см, но към четиридесетата си година талията му скочила на 132 см и бил толкова дебел, че описващите го се чудят какви думи да изберат. Така че разполагаме с чудесни образци, илюстриращи как броните са се напасвали по тялото на рицаря. И трето, Хенри осми е имал шест жени (без значение колко от тях са били признати от папата и от него самия).




Третия повод ще онагледя с друг ракурс на бронята:



Въпросът, който много исках да задам на някого е: при положение, че между тялото и тази "чашка" виси плетена ризница, тя, тази "чашка", като как точно е служела?
Просто заради темата ще отбележа, че в нета могат да се намерят и други форми протектори:
                         

Този ми изглежда определено декоративен и формата му по-скоро би задържала един падащ отгоре меч. Но какво разбирам аз от брони?

Да погледнем малко снимки на замъка откъм Дунав. И аз ще ги гледам с вас, защото ги прави Петър, докато ние бяхме вътре. Не стига времето за всичко.






Извинявам се на Хоенцолерните, но аз изпитвам силен трепет по-скоро пред Дунав, пък бил той и още мъничък.

Чудесен постинг! Много ми харесаха и снимките и обекта и разказа!

Радвам се да доставя удоволствие :)

Беше истинско удоволствие да прочета така виртуозно написан текст. Особено съм впечатлена от отклоненията и "лирическите подробности", от една страна пищни и информативни, а в същото време вплетени с безупречна мярка в общата тъкан на разказа, така че основната линия да не се губи и разводнява. Попаднах на тази публикация покрай моя афинитет към един изтъкнат член на фамилията Хоенцолерн-Зигмаринген, а именно Карл Айтел Фридрих Зефиринус Лудвиг, по-известен като крал Карол I Румънски. Много бих искала да посетя родния дом на Карол, но понеже засега нямам тази възможност, благодаря на Вас за докосването до него през Вашия интелигентен и остроумен поглед. Бъдете здрава!:-)