12.09.2015    Мюнхен

Относно това, как избрах какво да посетим за трите дни в столицата на Бавария. Имах твърда инструкция от брат си: "Не искам да гледам камъни, лъкове, стрели, остриета, стотици еднакви обици или копчета и надпис "ІІ век пр.н.е". Искам да ходя по улиците"!
Истината е, че и аз не съм чак толкова културна. Затова нахвърлях в плановете си Новата пинакотека (за да видя най-после Ван Гог "на живо"), един Център за необичайни музеи (защото са необичайни), Политехническия музей (защото навсякъде в нета се твърдеше, че без него не може), Резиденцията (защото все пак е резиденция) и Нимфенбург. Останалото време отредих за ходене по улиците - Фрауенкирхе, Азамкирхе, Новото кметство, Виктуалиенмаркт и естествено - Хофбройхаус! Целта беше да обиколим по-култовите места и да подишаме мюнхенска атмосфера.
Някак си в последния миг преди тръгването от София, не знам как точно и къде кликнах, но установих, че Центърът за необичайните музеи, където възнамерявахме да видим колекция от нощни гърнета, флакони за парфюми, великденски зайци, ангели-пазители и така - до седем сбирки, вече не съществува. Собственикът загинал при автомобилен инцидент през 2005 година и центърът прекратил съществуването си. Реалното си съществуване. Виртуалното продължава да ни кани в нищото. Специално цукалата били разпродадени на частни лица. Като няма - няма. Поне да видим стари снимки от нета:





Тръгнахме от квартирата и на път към трамвая... Какво е първото нещо, което посетихме в Мюнхен? Лидъл, естествено. Съжалявам, но е факт. Ще отбележа, че цените на продуктите, които се продават и там, и тук са едни и същи, може би немските са с няколко стотинки по-евтини, но това вероятно е от курс купува - курс продава. Другото запомнящо се в Лидъл беше една българка от опашката. Стигна до касата с шест еднакви продукта. И касиерката ги преброи и каза "Зекс" (ще рече "шест"). А българката настоя:
- Шест!
Касиерката я погледна въпросително.
- ШЕСТ! - натърти българката и загледа касиерката весело и дружелюбно, подканвайки я да повтори българската дума. 
И пак:
- Шест! Шест!
И кима окуражително.

Е, ние малко се смотахме и тръгнахме, та не знам как продължи урока по български език за продавачки в немски Лидъл. Нищо чудно да проговорят български преди арабски.

За срещата си с Ван Гог се готвих много старателно: четох книги, гледах филми... Почти тичешком отидохме до Новата пинакотека. Нямах търпение.
Еми да. Новата пинакотека не работеше, което ни извести едно невзрачно листче на вратата. Не можех да повярвам!


Обиколихме сградата, за да сваля напрежението.
Водата наистина е толкова зелена и в нея има най-различни неща от изкуствено и естествено естество:






Ето какво НЕ видях:



Това не са ми от любимите слънчогледи, но все пак си е Ван Гог. Ето и другите три картини от колекцията:






Тръгнахме вяло към Старата пинакотека.


Добре, да си призная, не ми се гледат ни Дюрер, ни Рубенс, ни никой. Впрочем, беше ден събота, а в неделя входът е по едно евро. Решихме, че ако хич няма какво да правим, ще дойдем утре. Културтрегери, с една дума!

Тръгнахме пеш към Политехническия музей. Изобщо без да бързаме. Слънце, прекрасност:



Седим по пейките, почиваме си, свободни от всякакви ангажименти, непришпорени от никакви неотложни измислени цели. 



Лека-полека излязохме на Райхенбахбрюке, това е мост над река Изар.Кръстен е на баварския откривател и инженер Рейхенбах.



А това е река Изар. Отнасяме се към реките с повече трепет, отколкото към копията от втори век преди новата ера.



Както си стоим на моста, от едната ни страна в далечината е църквата "Свети Максимилиан" (горе), а от другата се вижда Политехническият музей. 


И ние стоим като магарета между две купи сено и се чудим откъде да подхванем. Не че "Св. Максимилиан" ни говори нещо, но чудно е издигнала кулите си в синьото небе.

Решихме, че първо ще поседим край Изар.



Под моста преди четири години намерили авиобомба. Интересно, откъде се е взела. Водата е съвършено прозрачна и вътре плуваха рибоци по две педи дълги. Отлично се виждаха. А бомбата не се виждала повече от половин век.

По брега имаше насядали по двойки хора на най-различни възрасти, говореха си тихо, спокойно... Доколкото дочувах, всеки говореше на другия нещо за себе си, споделяха си, така да се каже...

За "Св. Максимилиан" наистина нямам какво да пиша, освен че го обиколихме...

                                 



... и чакахме десет минути една леля да се наговори пред входа, защото първото нещо,което трябва да направиш, щом излезеш от вратата на църквата е да се вкопаеш в прага и да си извадиш джиесема.
                                     
Много ясно, че след като съм чакала десет минути да се наприказва и да се махне, няма да сложа снимка с нея.
Мога обаче да ви покажа снимката на свещеника от сайта на църквата:


После вече тръгнахме все така бавно и полека по Ерхардщрасе до Бошбрюке.



Входът на Политехническия музей:



Музеят се намира на остров насред Изар.


Състои се от три сгради: изложбена, библиотека и това най-малкото вляво, което 18 години е било кино, но сега отново е върнато на музея като конгресна зала. Предполагам, че след реновирането на комплекса, струвало 400 милиона евро.

Може би все пак ще е преувеличено да се самонарека свиня, пред която музеят е хвърлил бисерите си. Но определено е тъпо да прочетеш предварително, че един ден няма да ти стигне, за да разгледаш 30 000 експоната от петдесет тематични области, а ти да отидеш там в три часа, да седиш половин час в двора и след това да дадеш единадесет евро за билет. И това не е най-тъпото, което направих тук.



В двора е изложен морският спасителнен катер "Азмус Бремер", който за 25 години служба е спасил 644 човека. Спасил е толкова малко, защото не е служил в Средиземно море.



На снимката са лицата на двата ни билета и обратната страна, която е една и съща.

                                     
Вътре попаднахме първо в залата с плавателните съдове.


                                



После някак се оказахме в други пространства,където можеш да седнеш и да погледаш нещо образователно:



Макар и не на живо, видях най-после вуперталския висящ влак...



... и дори изгледах филмче за изграждането му.



Наоколо имаше множество железа в различна форма, обаче колко трябва да си навътре в тематиката, за да оцениш това, което виждаш? 





Това е от друга зала, но въпросът си остава: колко трябва да си потопен в темата, за да се захласнеш по подобни експонати:



А ние сме в залите със самолетите.






Аз от самолети също не разбирам, освен че много се страхувам да летя.
Обаче на долната снимка вдясно се забелязва едно жълто самолетче.



А в нета до това самолетче се вижда ето това пък зелено самолетче DOWA-81.



Човекът отпред, Герхард Вагнер, не само показва, колко е мъничък самолетът, ами го е и построил с подръчни, не будещи подозрение материали. През 1981 година в Дрезден, в кухнята си, тайно от властите. За да избяга с цялото си семейство в Западна Германия. Семейството са той, жена му и трите им деца на 17,16 и 6 години. Така че това е най-малкият петместен двумоторен самолет в света. Вдясно на снимката се вижда ГеДеРмански двутактов мотоциклет MZ 250. Сдобили се с два такива, използвали им гумите и моторите. Всичко това, повтарям, в кухнята. Тайно. Обаче един ден преди да полетят, семейството бива арестувано. След една година в затвора и благодарение на австрийска намеса ги изселват в Западна Германия. Остава ми интересно от къде точно са смятали да излетят, от балкона ли?

Като гледам тази снимка, се чудя как са качили самолет и на втория етаж.



Следваха разни неща като кокпит, който съвсем ме отчая с безброя си от копчета и циферблати (винаги пилотът може да пропусне нещо, нали?):



Космически работи:





Внезапно видяхме тераса и изскочихме на нея.


Не само заради прекрасното време. 
Откак влязохме в музея телефонът ми започна на всеки 15 минути да получава есемеси, а аз да се мъча да им отговоря.

Сега трябва да се върна на историята с резервирането на стаята.

Когато сутринта се нанесохме в квартирата,  се опитах да се обадя на Лара, хазяйката, която все още беше на почивка в Хърватия, обаче телефонът не отговаряше. И сега, в музея, започнах да получавам съобщения от нея: "Упс, нямам батерия!", "Настанихте ли се?", "Всичко ОК ли е?",  "Ана, какво става?" и други такива. Обаче аз НЯМАМ интернет, за да й отговоря. Няма интернет и в музея. Седнахме на терасата и започнах да се боря с bob. Излишно е да казвам, че преди да заминем бях говорила с оператора и ме бяха уверили, че всичко ще е наред и с роуминга и с интернета. Отделно като кацнахме получих куп съобщения с цени за разговори и мегабайти. Обаче сега при всеки опит да пратя съобщение през сайта за резервации, защото той е единствената ми връзка с Лара, операторът ме предупреждава, че това ще ми струва пари. Аз му казвам, че съм съгласна и той ми светва една червена удивителна - в смисъл "Ядец!", съобщението не е изпратено. Опитахме и през Мтелска карта на брат ми - същото. Обадих се на моя оператор. Искам интернет - казвам. А от там каката загрижено: "Това ще е много скъпо". Ами аз като не знам дали все пак от това потвърждение не ми зависят нощувките? След онази история с Мика Димович вече всичко ми се струва възможно. Примерно - не потвърждавам на Лара, че всичко е ОК и тя дистанционно, от Хърватска, сторнира нашите нощувки и пуска някого другиго. Продължавам да си говоря с оператора на bob. Каката ме убеждава, че не е възможно да нямам интернет. По едно време ми задава фундаменталния въпрос: "А вие можете ли да ми се обадите от този телефон, от който ми звъните?". Определено усетих рязка нужда от нещо такова:

В крайна сметка я уверих, че точно от този телефон й се обаждам и тя ме свърза с техническия им отдел. Там друга кака ми изброи какви трябва да са ми настройките на телефона, записах си ги, уговорихме се да ги проверя и ако нещо пак не става, да се обадим в Мтел от Мтелския телефон и да ги помолим да ни свържат с bob-ския отдел, откъдето пък да ни свържат точно с тази кака (каза си името, записах си го), за да може да си говорим от Мтелския телефон и да настройваме bob-ския. Тъй като настройките бяха правилни, а интернет все нямаше и нямаше, а Лара все питаше и питаше, обадихме се в Мтел. От там тяхна кака с укор ми обясни, че няма как да ме свърже с bob, понеже това са два различни оператора и че не е възможно онази жена да е казала така да се свържа с нея, защото това са два различни оператора и да се обадя в bob и да поискам да ме свържат с тази жена...
Стига толкова. С една дума - интернет нямаме. От време на време прелита някакъв Wi-Fi, но моментално пак изчезва.
А часът е четири и половина.
А музеят затваря в пет!!!

Бързо се терапевтирах на терасата с просторни изгледи:



Това е кулата, която е символ на музея.

Основателят Оскар фон Милер я замислил, за да привлече интереса на по-широка общественост към метеорологията.
Ето какви данни дава кулата към момента на писането на поста:

Имало надежда, че барометър, хидрометър, термометър и "ветрометър" ще могат да се видят един ден и по кулите на църквите. Очевидно не се е оправдала и предполагам не защото е било много трудно да се пренесе информацията от фините измервателни уреди до големите стрелки по кулата.
Ако някой сериозно иска да разбере какво е атмосферното налягане, трябва да има предвид, че кулата го показва в мерни единици, които вече не се използват. Та трябва онова, което се вижда, да се умножи по 13,33, за да се получат така пределно ясните hPa. Още ли искате да знаете какво е налягането?



В далечината са нашите бъдещи цели на разходки по улиците:



И нахлухме вътре през някаква врата. Тичах през залите и снимах:
























Някъде там се оказахме и пред единствените експонати, които бих нарекла интерактивни. Няколко кръга от този тип:


                                               
но не същите (защо ли не съм снимала единственото интерактивно нещо, което срещнах?), които, естествено, са зад стъкло, но отдолу има доста "дървени" бутони, чието натискане привежда кръга в движение. Той се завърта и ти демонстрира как спираш да виждаш черно и бяло, а ти се явяват всякакви весели цветове или пък зеленото и червеното се превръщат в да речем виолетово. 
Тук малкото ми отклонение, което съзнавам, че нямам право да правя при тази глупава организация, която създадох, е, че Политехническият музей ме разочарова именно откъм интеракткивност. Очаквах да е нещо от типа на музея в Сантяго де Чиле  (Museo interactivo mirador), но не беше. Като изключим четирите кръга. Наистина, според сайта има специални инсталации за децата, но ние не сме претичвали през тях.






Опитахме се да проникнем и на още един етаж, но обаче решителна леля ни препречи пътя и ни насочи към асансьора.

Така нито успяхме да слезем в подземията и да видим как се е добивала сол...



... нито как се е добивала руда...





... нито видяхме раздела за керамика...







... нито за порцелан...



(тук, между другото, също забелязвам май някакви копчета, които могат да се натискат).

Дори не видяхме как се е правела хартия от влакна и вода:



И не видяхме хартиените дрехи, които са се носили в Азия, а в средата на деветнайсти век са били много модерни и в Европа:

                                     

Утешителното е, че има опция да си направим виртуална разходка из музея.

Излязохме от другата страна по Ценекбрюке и тръгнахме по Цепелинщрасе към Лудвигбрюке (тези подробности са ми важни на мен, знам, че не интересуват други читатели):


В далечината...


Живот под моста:


Да хапнем, преди да се отправим по улиците:

Още не съм разбрала какво е това:


Оказа се, че сме на една крачка от Изартор - градската порта, издигната от Лудвиг Баварски в началото на 14 век, когато градът бил разширен и потрябвала втора градска стена.  Само тук от всички запазени градски порти са съхранени и кулите. Фреските са от 19 в. Преди да я изрисуват, общинските съветници искали да съборят портата. Добре, че се намесил Лудвиг І (дядото на моя любим Лудвиг ІІ), та я спасил и заповядал реставрацията й.



В кулата се намира музей на мюнхенския комик и филмов продуцент Карл Валентин, чието творчество е оказало влияние върху такива автори като Брехт и Бекет.


После часовникът ни подсказа, че няма как да видим и Английската градина, колкото и да ни се искаше да се разходим из нея. Да не забравяме, че имахме карта за цялата градска мрежа. Избрахме си автобус, който ни прекара през парка, така че го видяхме информативно - колко е голям и хубав. Слязохме на спирката на Леополдщрасе. Това е дълга и широка улица. Оказахме се някъде по средата й, а цялата улица беше затворена за автомобили и превърната в нещо като базар.
Попаднахме първо на палатките на политически партии. Говори си някой на микрофона, а вниманието към него е близко до нулевото:



После снимах още една палатка и таман снимах третата, оранжева, с надпис "Пиратенпартай"...



потупва ме някой по рамото. Един мъж ми казва:
- Извинете, но вие току що ме снимахте.
И някак си ме гледа дружелюбно, обаче си личи, че иска да изтрия снимката.
- Бре, - правя се на ударена - не знам да съм ви снимала.
- Снимахте ме, предпоследната снимка.
Броил ми е снимките зорко.
Отварям и той ми сочи дребната си фигурка край политическата палатка. Почна едно разпитване защо снимам, откъде съм. И аз му обяснявам, че ми е станало интересно как така разни хора говорят по микрофоните, а никой не ги слуша и че при нас партиите не се събират на едно място да си водят агитациите и то без да има избори в най-близките дни. Поприказвахме малко, обаче той с цялото си дружелюбие показа, че няма да се успокои, докато не изтрия снимката. Изтрих я. А на палатката пишеше: "ЗА ПОВЕЧЕ ДЕМОКРАЦИЯ. ПАРТИЯ НА СВОБОДАТА". Да им имам комплексарите.
Някак си ми се уби желанието да снимам.
Извървяхме улицата до края, после се върнахме по другата й страна. Междувременно се стъмни, наближаваше девет, и също така междувременно разбрах, че картата на града ми е паднала от джоба. Усетих се силно дезориентирана и изпаднах в нещо като паника. Все пак си спомнях как трябва да вървим, само че пожелах да го направим много бързо, за да се уверя, че наистина помня пътя.

А и да не забравяме, че бяхме станали в три часа през нощта, за да се окажем в пет на летището.

Слава богу, прибрахме се в квартирата, без да се щураме из нощен Мюнхен, който извън тази базарска улица беше абсолютно безлюден - само с безброй паркирани по тротоарите колела.

Отидох в Мюнхен специално втори път заради Старата Пинакотека, защото първият път, когато бях в Мюнхен беше затворена.
А най-вече отидох заради Дюрер, защото в Старата Пинакотека е най-голямата колекция от негови живописни творби, начело с прочутия Автопортрет.Това го научих преди това в къщата-музей в Нюрнберг. Старата Пинакотека сега беше наполовина в ремонт, но една част от творбите са преместени в другото крило, така че видяхме към 75% от произведенията там. Истинска съкровищница е, пълна е с шедьоври, напомни ми Уфици във Флоренция, понеже не е огромна като Лувъра или Прадо, или Националната галерия в Лондон, по-малка е, но бъка от шедьоври!
В Новата Пинакотека не отидохме, оригинали на Ван Гог съм гледала в музея му в Амстердам.
В Политехническия също не отидохме, защото подобни музеи съм гледала в Лондон, Манчестър и др.
Та затова ми стана интересно, колко се различават хорските вкусове. :) А програмата ви за 3 дни е била доста амбициозна. 1 ден на нас ни отиде само за Резиденц и 1 ден за Старата Пинакотека и Нимфенбург. 1 ден за обиколка с местен гид и после посетихме Олимпийския парк и BMW World. И на следващия по обяд си заминахме, толкова за 4 нощвки и 3 дни и половина, понеже пристигнахме привечер. Но лично аз съм много доволна, каквото си бях наумила - го видяхме, даже и с бонуси. :)))
Първият път направихме обиколка с двуетажните бусове из града и разгледахме сума църкви по центъра. И тана на два пъти мисля, че ми се оформи картинката за Мюнхен.

всъщност в Старата Пинакотека, както и повсеместно в Германия, течеше ремонт, така че и да бяхме влезли, нямаше да видим много. Но по-важното е, че предпочитам напоследък да вървя по улиците, да гледам хората, да ме гледа слънцето... Това ми носи неограничено удоволствие. Колкото до Политехническите музеи, онзи в Сантяго де Чиле ме впечатли изключително, защото в него витаеше духът на свободата - да пипаш, да проверяваш, да пробваш по няколко пъти - без да те е страх, че нещо ще се счупи или че ей сега ще дотича някоя мрачна лелка и ще ти изкрещи забрана. А програмата ни не беше много амбициозна - това бяха алтернативни варианти. Принципът беше да влизаме в по една сграда на ден - другото да е под открито небе. Църквите не се броят. И запасни варианти ако ще вали.

защото бяха сместили повечето неща в останалата част. Както и да е.
Колкото до пипането и експериментирането същото е в Science Museum в Лондон, понеже там предимно водят групи ученици, както и по повечето музеи. Като се замисли човек по музеи ходят туристите и насила водят там отделно учениците. :))) Та в този музей много се забавлявахме, много интересно е направен, за да не им е скучно на децата и да понаучат нещо. Иначе определено не е "детски" музей, там е и "прадядото" на компютъра на Чарлз Бабидж.
Колкото до обектите, ние на практика сме установили, че на ден можем сериозно да разгледаме до 2 обекта, но си зависи и от обектите, разбира се.
Рекордът не е тази пролет в Лисабон, където за един ден оправихме 5 обекта - Манастирът Сан Джеронимо, Монумента на мореплавателите, Кулата Белем, Музеят на каляските (който ми е любим) и накрая за десерт Катедралата, а привечер се качихме и на една железна кула, която също е местна зебележителност. Причината за този зор е, че си бяхме взели Lisbon Pass и трябваше да сме доста експедитивни. Пък и първите 4 обекта са наблизо един до друг.
Някъде го писах, че вече пътуваме без програма. :) Даваме по интуиция и импровизираме, така се получава най-гот и виждаме най-интересните неща. Разбира се, че имаме някаква идея какво е добре да се види, но на място като пристигнем в страната, откриваме още много интересни обекти и сглобяваме пъзела.
Може и аз да кача малко мюнхенски снимки, че бях обещала, но после с други неща се занимавах.
Приятно ми беше да си побъбрим за пътувания, да пообменим опит. :)
Лек ден!