Някак си не ми е минавало през ума, че мога да се окажа в Палма де Майорка. Теоретично съм разсъждавала дали бих се справила на Марс. Обмисляла съм скоростта на загиването си на Северния полюс. Но Палма де Майорка?..

И внезапно, една сутрин, както си пия кафето и си почесвам таблета:

22 МАЙ Г. 09:39 Здравей Ани! Чакам те в Майорка. Много е красиво, моята къща е и твоя. Имам стая, ела с когото искаш.

С Ася сме били в едно училище. И имаме 13 години разлика… И по идея трябваше в момента да е в Аржентина. И нямаше логика в това да кани точно мен където и да било.

Затова поизчаках към час и половина – ако се е объркала и е искала да пише на някой друг – да се усети. Не бъркала. За мен била поканата.

И сега, въпросът е…
    ... добре де, аз ще взема да си призная…
    Изобщо нямах представа къде е Палма де Майорка. Щом Ася е в Аржентина, това сигурно е някъде около Куба… Там нали има групи острови… Гугля (или гугълувам?) … Излиза ми, че е част от Балеарските острови… Звучи като да е нещо в обратния край на света: Микронезия, Меланезия, Полинезия, Хавайските, Маркизките и прочие Дружествени острови на Кук?... Тези светкавици ми се явяват, докато отварям страницата на Уикипедия. Такова е положението със знанията ми за Испания.

Признах си и сега ми олекна.
    Не вярвам да има някой друг, толкова невеж като мен, но все пак ето ги Балеарските острови:


     Таман и аз няма да забравя. Вижда се, че Балеарските острови са пет и най-големият е Майорка и предполагам, че това някак си се е отразило на името му. Ще имам повод многократно да си признавам и е по-добре да го направя веднага - информацията ми за острова е крайно оскъдна. Там просто нямаше научна или популярна литература, различна от сборници картички, пояснени със словосъчетания от рода на "благословена земя", "романтични заливи", "ласкави вълни"... Така че - каквото съм изровила в интернет на достъпните ми езици - това е. За името на столицата, например, може да се прочете както, че то е само Палма, а неофициално му викат Палма де Майорка, така и точно обратното - че се казва Палма де Майорка, а накратко го наричат Палма.
    Понеже и на картите пише "Палма", смятам да обявя статията в Уикипедия за недостоверна и да не си залагам живота и парите за нито едно от нещата, свързани с историята на региона, които ще напиша от тук нататък.

 Засега, обаче, се занимавам със собствената си история.
     Бях решила повече никога да не летя, никъде да не ходя, да си седя кротко вкъщи… Но поканата беше толкова трогателна, толкова…

Следва онази повтаряща се история с предварителното купуване на билети през интернет: купих ли ги – платих ли ги – наистина ли ги купих – те знаят ли, че са ми ги продали – блокирана карта от съображения за сигурност, защото имало повече от 2 транзакции – разблокирана карта – сега вече имаме ли билети – това ли е датата – боже, няма начин този самолет да не падне от високо!..

4.10.2016

В 13:30 натиснах за последен път „Send” – заявих един групаж. Странна е мисълта, че след един изпълнен с ядове, гаден, макар и половин, работен ден в мрачна и дъждовна София, и след още 4-5 часа (ако … там… нали… самолет… терористи…) ще съм в нещо като Рая. Където изобщо никой не се интересува дали някаква тъпа железнична администрация е пуснала някакъв си влак, в който на поне два вагона са им развалцовани фаските …

Но все пак първо Терминал 1.
    Набива се на очи специфичен контингент от мъже по тениски, долнища на анцузи и джапанки на бос крак. В София може да е студ и дъжд, но те добре знаят къде отиват. По-точно: къде СИ отиват.

Чекирахме се при един младеж, който после ни пусна и в автобуса. Това го отбелязвам, защото имахме нещо като дежа вю след няколко дена.

Към обичайната неприветливост на персонала се прибавя и необичайната мизерия на терминала, където дори дамската тоалетна успява хем да е много малка, хем да мирише на волиера за много големи котки, а на окачения таван в чакалнята липсват цели два реда плочи. Гледам зеещите дупки и си мисля: добре, това струва няколко лева, няколко мижави лева… И чак ме досрамява, че ето – аз имам пари и ги прахосвам за да си правя кефа някъде, вместо да ги дам на хората да купят стотина стиропорени плочи… Чак такава мизерия не очаквах.

Когато самолетът се издигна, отворих очи и вперих поглед в списанието, за да не мисля за онези 11600 метра, които делят подметките на обувките ми от земята, нито пък за скоростта от 860 км/ч, нито пък за онези минус 47 градуса, които някак не успяваха, но бях сигурна, че напъват с всичко сила да влязат при мен. Концентрирана върху психологическото упражнение „Не мислете за куцата маймуна“, изтървах началото на разговора си с момичето, което седеше до мен. То май говореше отдавна. Лъчезарно, добронамерено момиче. И си помислих, че сигурно отдавна не живее в БГ. Някак си тук не е прилично толкова да се усмихваш и така да не поставяш бариери между себе си и непознатите, с които съдбата по една или друга причина те е срещнала. Така си и беше – момичето живееше над десет години в Испания, отраснало беше там. И най-забележителното – нямаше грам акцент, грам испански словоред, грам не му се губеха думите… От няколко години не беше идвала в БГ.

Ще отбележа две от нещата, които ми каза за забележителностите в Палма:
   1.     Да отида в аквариума в неделя, когато входът е безплатен, защото тези пари мога да ги дам за нещо друго, да ги изпия в някое заведение.
   2.     Катедралата като я видя отвън, няма смисъл да давам пари и да я гледам отвътре, щом не съм вярваща.

Излишно е да казвам, че тръгнах с разпечатки на гугъл-мапски упътвания как да стигна до няколко забележителности, които ми се бяха сторили най-забележителни в Палма.

Прелетяхме над комшиите, над Адриатическо море, над Рим, над Сардиния… Ако някога отида в Рим, което ми се струва доста вероятно, изобщо няма да страдам, че няма да видя папата. Но да прелетя над Рим и да не видя Рим… Тъжна работа!

При кацането навлязохме в облаците, самолетът се затресе и момичето побърза да ме предупреди с широка усмивка:

     - Спокойно! Това е от облаците. Веднага си помислих, че трябва да ти кажа:” Спокойно! Това е от облаците!”

Да не се заблуждавам, че се владея и съм един Бъстър Кийтън (онзи от немите филми с прозвището "великото каменно лице").

На летището в Палма въобще не му личеше, че е третото поред най-натоварено в Испания, толкова е спокойно и уредено. Докато отивахме да си вземем багажа, срещу нас вървяха групи от хора – мъжете пак преобладаващо в анцузи, жените пък орнаментирани леопардово – и това обезпокоително ме пренесе на Централна гара преди ремонта (след ремонта не съм я виждала, но предполагам, че пак ще е обезпокоително).

Летището е на 8 километра от града. Общо взето след няколко минути вече бяхме „вкъщи”. Кратко обсъждане какво ще правим сега. Е какво можем да правим в седем и половина вечерта, освен да отидем на плаж? Още повече, че плажът е на шестстотин метра от нас.




Това е моята снимка (малко преди плажа), а Гугъл ни показва пътят и по светло (в началото му):



Там, в края, при крана, е морето.

    Малко да спра и да кажа нещо за испанския език. Естествено, че се самообучих на едни 60 часа испански от аудио курса на Пол Пимслър, който е с латиноамерикански испански, но за това ще спомена по-късно. Колкото до Митко (някой мислил ли е, че ще тръгна без брат си?), той един ден, още в БГ, без всякаква причина, след някаква доброволна концентрация и неколкократно беззвучно мърдане на устни, произнесе:

- Ентонсес…

- ?

- Това си спомням. Значи „после”… нещо такова…

Агустин не знае български. Все още.

Това го разказвам, защото Митко и Агустин отидоха някъде далеч от нас в ТОПЛОТО, АБСОЛЮТНО СПОКОЙНО море и цял час си говориха. Нямам представа как и за какво, защото беше тъмно и бяха далеч. Но тъй като Митко от известно време се опитва да се учи да плува правилно, възможно е Агустин, който е водолаз, да го е учил.

Ако трябва да отговоря защо тази вечер не влязох във водата, отговорът ще е един – от мързел и стрес.

Утеших се със снимки:

Ася каза:

- Какво снимаш в тъмното, ще имаш време утре да снимаш.

Аз обаче знам, че никога не бива да оставям нещо за следващия път. Доказано е през годините.
   
   Втори път на плажа през нощта не се оказах. Ако и да беше на 600 метра от леглото ми.

И така, стояхме на брега с Ася и си говорехме. Впрочем, поразително!, това било първото нощно къпане на децата. Въобще не им личеше.

 По едно време Ася отсече, загледана в посоката, където бяха мъжът й и брат ми:

- Е много навътре го взеха този урок!

И прибрахме всички момчета да вечеряме. Ах този майстор Агустин! Ах това пиле с картофи!