вече (заедно с безбройните вариации на името му) Раймон Люл, който убедил тогавашния крал на Майорка да изгради на три километра от Валдемоса манастира Мирамар. Към обителта Люл основал школа за арабски и други източни езици, подготвяща бъдещи монаси-мисионери, на които предстояло да разпространяват християнството в арабския свят. Не знам защо ми се дощя да спомена това.

Валдемоса се намира на двайсетина километра от Палма де Майорка, в центъра на един от големите масиви на планината Сиера де Трамунтана.


По пътя натам:





Валдемоса е най-високо разположеното населено място на Майорка - 437 метра над морското равнище. И тук, както и по целия остров, са шетали гърци, картагенци, римляни и византийци, но началото на града поставят арабските селища, построени в района през ІХ - ХІІІ век. Пак искам да подчекна темата със "завоюването" на острова от арабите и последващото му "освобождаване" от християните. Когато арабите са дошли, тук испанци и каталунци като такива не е имало. Заслуга на арабите са системата за напояване с водонапорни инсталации, кладенци и резервоари (което не предполага източен мързел, колкото и да ми е странно), а също така грънчарството, музиката и популярните танци. Владетелят на тези земи се наричал Муса и дал името си на града: Валдемоса ("долината на Муса").

Терасите ги има и днес. В района освен туризмът се развива и земеделието.


По никакъв начин не усетих града като морски, пристанищен или плажен, въпреки че е почти на морския бряг. Учудващо е точно аз да настоявам, че това не е минус.




Тъй като Валдемоса е преди всичко прекрасна, ще започна с цветята и улиците й:



Необгрижени, брадясали палми:





Сукулент:


Тези дървета заеха достойно място в колекцията ми от любими дървета наред с чилийските аромо и араукария.



Етюд в жълто и зелено:


Хм.


Пухченце:


Прилича на върба и нищо чудно да е точно върба:


Маслина:

Бивш кладенец?


Началото на разходката ни: основаният от Майкъл Дъглас "Коста Норд", културен център, щаб-квартира на Фонда за устойчиво развитие на Балеарските острови. 


Откровено казано, малко е тъпо да започвам с Майкъл Дъглас, но какво да направя, като, от една страна, Валдемоса като че ли гради туристическата си привлекателност на гърба на известните личности, които са я посещавали (а те са я посещавали, понеже полага успешни усилия да изглежда великолепно в допълнение към природните дадености), от друга, по-прозаична -  Коста Норд се намира срещу информационния център, в който не получихме никаква информация, като изключим шарената листовка:


Откровено казано не съм наясно дали точно Майкъл Дъглас е основал центъра или само го е финансирал през 2000, а може би и някоя и друга година след това. През 2003 година центърът е преминал към правителството на Балеарските острови, а от 2012 е частна собственост. Разработил е програма за развитие на културния туризъм, започваща с 15-минутен филм, в който Майкъл Дъглас разказва за пейзажната ценност на Сиера де Трамунтана. Нещо такова. Ние обаче не влязохме в Коста Норд и съответно не видяхме филма, защото беше затворено. Всъщност, докато надничах през цепките на вратата, мислех, че надничам във вилата на актьора и ми се струваше странно, че е така достъпна и неохраняема, и никой не ме застрелва... 


На снимката вратите са отворени, понеже е взех от гугъл. 

Всъщност Майкъл Дъглас има

. 


Не съм папарак, снимката е от линка по-горе.
Понеже имало много желаещи да разглеждат дома на Майкъв Дъглас и Катрин Зита-Джоунс, майоркинците предложили той да действа като музей през времето, когато семейството не е там. Странна тяга е тази към известните хора. К

Островът е посещаван също така от японската императорска двойка, кралицата на Тайланд, президентите на Китай, Австрия, Уругвай, Венецуела, САЩ...

Стига вече светски клюки. Аз лично потръпвам неприятно от перспективата да срещна някого от тези хора по великолепните улици на Валдемоса.

Да се разходим по тях - стръмни, с излъскан от вековете калдъръм, грейнали от зеленина и пъстри цветя, въпреки октомври:














Тук мярнах една следа,


която ми напомни за друга следа в двора ми, с трийсетинагодишна давност:



За котето не знам, но ако собственикът на втората следа днес, пак така весело размятайки крака, прецапа през току що направената замазка,  би оставил отпечатък 46-ти номер.



Малки, вълнуващи нещо като дворчета:





Освен красивото естетическо решение със саксиите и керемидите, добро строително решение с използването на терена.


А при нас лентите по вратите са пластмасови и лепкави, не метални и ръждясали.



Жителите на Валдемоса си набавяли вода от извори като този, наречен "Na mas", което не знам какво означава. Това е обществената пералня, център на социалния живот. Намирал се е в началото на селото, когато Валдемоса е била село.



Там, откъдето съм направила снимката, има малко коритце, което не снимах, защото беше пълно с крайно зеленясала вода. Само тази снимка намерих в нета:


В центъра на града се намира енорийската църква San Bartolomи, която първоначално била посветена на Св. Мария, а после я препосветили на Св. Бартоломео, актуалния покровител на Валдемоса. Аз не бих посмяла да обидя така Св. Мария, но явно католическите светци не са злобни и отмъстителни като гръцките богове.
Църквата е строена 1245 година, разширена 1718, а камбанарията и фасадата са завършени... са завършени... през 1914 !!! Така че няма никакви елементи на прибързаност (вица можете да си припомните

)





Входът на църквата беше препречен с пейка и снимах отвън.

Не знам как Св. Бартоломео се спогажда със Св. Каталина Томас, за която също се твърди, че е покровителка на града, много тачена от съгражданите си и до днес. Пред всяка къща има керамична плочка с нейното изображение: 

Света Каталина Томас е родена през 1531 във Валдемоса. Много рано останала сираче. Когато била на 12 години, отишла в манастира Света Магдалина в Палма и поискала да я приемат там. Понеже била много малка – отказали й. Тогава тя седнала на един камък до манастира и не  рачила да си тръгне, докато поразените от упоритостта й монахини не я приели все пак. Другият вариант на историята е, че преди да стане монахиня работила няколко години в дворянско семейство в Палма, а след това, на 22 години, се подстригала в монашеския орден на Св. Августин, в манастира Света Магдалена, където живяла до смъртта си през 1574. Прославила се със смиреността и милосърдието си. Разказват, че от малка слагала в храната си пясък, за да не я изкушава (храната, не пясъкът).

Днес тялото й се съхранява в църквата "Света Магдалена" в Палма:



Според слуховете е удивително добре запазено и крайниците й все още са гъвкави.

                    


Обявена е за светица през 1936.

Домът, в който е родена, се намира на улица "Rectoria" 5 - до енорийската църква. Мисля, че точно него съм снимала, без да разбера:



Днес къщата е превърната в параклис. Намерих снимка в интернет:


А сега към най-голямата забележителност на Валдемоса - картезианския манастир.
Първо влязохме в него, а после в двореца на Санчо І, но аз ще се последвам фабулата на миналото, а не сюжета на нашата екскурзия.
И така, това е Кралският картезиански манастир (La Real Cartuja de Valldemossa)



А дворецът на Санчо І (El Palacio del Rey Sancho) е неговата сърцевина - най-старата му част.

Хайме ІІ, синът на Хайме І, имал син, който не са казвал Хайме ІІІ, а се казвал

 е племенник на Санчо І и го наследява на престола). Може би мястото се е славело като подходящо за хора с белодробни проблеми или Хайме ІI сам го е предположил, но заповядал да се построи на хълма Ес Пужол ловен дворец. Още повече, че там имало течаща вода, което за Майорка е рядкост. Когато островът минава към Арагонското кралство, дворецът става излишен. 1399 година крал Мартин І предава зданието на картезианския орден Сан Бруно, за да основе там манастир.



Момченцето дъъъъълго време е клечало потопено до носа в езерцето и сега внезапно и изскочило:


Тези рибета са ... как да кажа... на фона на онези от Аквариума...


Още търся коя е тази жена, но иначе ми прилича на една моя позната.




Покритата галерия в двете посоки:








Трапезарията:


Поздрав към съвременните професионални кухни:

Малко порцелан за любителите на порцелана:

Този мъж в ъгъла ми изкара акъла. Това е никарагуанският поет Рубен Дарио (много обичам латиноамериканската поезия, макар да я чета в превод). Ясно е, че виждаме кукла, предполагам. Рубен Дарио прекарал тук известно време в началото на миналия век. Обличал се като монах-картезианец, задължително в светло расо. 


А в брошурата си намерих следната снимка:



Към това местене ще се върна по-късно. 
А сега малко поезия от Рубен Дарио:

                                               Посвящается Антонио Мачадо

Я отыскал ее на берегу морском;
она из золота, покрыта жемчугами;
Европа влажными брала ее руками,
плывя наедине с божественным быком.

Я с силой дунул в щель, и, словно дальний гром,
раскат морской трубы возник над берегами,
и полился рассказ, не меркнущий веками,
пропитанный насквозь морями и песком.

Светилам по душе пришлась мечта Язона,
и ветры горькие ветрил вздували лоно
на “Арго”- корабле; вдыхая ту же соль,

я слышу голос бурь и ропщущие волны,
и незнакомый звон, и ветер, тайны полный…
Живого сердца стук, живого сердца боль.)

                                      (Перевод О.Савича)

ли ни е? Пак стигнахме до Ховелянос, който бил затворен тук, и по-точно в кулата (донжона) на двореца през 1801 - 1802 г.! Този човек ми изскача отвсякъде, подобно на Пабло Неруда и моаите в Чили! По времето на пребиваването му в двореца монасите все още го притежавали. Тяхното милосърдие и грижа не се харесали на кралския двор и затова Ховелянос бил преместен в Белвер.

Същата стая от брошурата:


Донжонът е високата дебела кула в центъра, приличаща на възмутен китаец.


Ето я отблизо. Излиза, че съм била в нея, но не помня да съм катерила стълби.


Залата на Майорка:


Не знам какво е това, но ще се въздържа отново да коментирам испанския начин да се вярва.


Главната зала:


Още малко порцелан за любителите на порцелана, с пълното съзнание, че ще му се надсмеят:




На знам големият съд за какво служи,

но малкият определено е портативна ютия в две части: палиш "кюмбето", слагаш ютията отгоре и след малко гладиш.


Кладенец:

И сега да преминем към Кралския картезиански манастир (La Real Cartuja de Valldemossa) - резултат от разрастването и разширяването на бившия дворец на крал Санчо І. 

За съжаление от моята снимка не личи как сияе синята керамика на покрива на камбанарията, а се струва да се види:


Дворът на манастира:


Чудесна лампа:



Когато снимах бюстовете, претичвайки край тях, нито имах време да прочета кой е изобразен на тях, нито ги познах. Поне за единия - нямаше и как да го позная, защото не съм подозирала за съществуването му.



Любима колонада:


Първо попадаме в църквата - най-новата част от постройката, издигната 1751 година и осветена 1812. 

е успял да направи снимка без да му пречи полилеят:



В изписването на църквата са участвали и зетьовете на Гоя (не знам дали всичките, не знам и колко е имал)

Над "Свалянето от кръста" олтарът е украсен с образа на Света Каталина Томас.
Оригиналните скулптури на Св. Бруно и на Йоан Кръстител, изработени от Феран, са пренесени в Катедралата на Майорка, а тези са на Линас.

Аналоят:

Излизайки от църквата, веднага след вратата попаднах в тази странна компания - Шопен и Жорж Санд. Добре, че Ася ме предупреди да не се стряскам.
Кой не е джудже пред Шопен?



Единствената завършена галерия от предвидените в първоначалния проект.

Галерията свързва шест параклиса и десет различни  по планировка и големина килии. Преди да стигна до тях - прозорец с решетка от пръчки - очевидно функцията й не е да пази от крадци.

Ето една чужда снимка по-отблизо:

През 1723 - 1725 към манастира е основана аптека.  Тук се е съхранила богата колекция от аптекарски предмети от онова време. Монасите-картезианци са я обслужвали, като са оказвали помощ и на жителите на Валдемоса. Функционира до 1896 година.

На картината са изобразени двамата светци лекари Косме и Дамиан. 

Колкото до регистъра на лекарствата, забелязах, че има корени от папрат, зъби от акула, лапи на жаба и други лечебни средства.
                                            


Много, много стъкленици. Старите стъкленици излъчват особено очарование.





Ако чукнете в гугъл "шартрьоз", ще трябва да избирате между

. Както и обяснението й.
За да станеш монах-картезианец, освен да си готов на мълчание и уединение, трябва в определена нощ да отидеш на манастирското гробище и да изкопаеш черепа на свой починал събрат. И после вече не се разделяш с този череп. Двамата си мълчите. Предполагам, че после те закопават с него и остава да се надяваш (приживе), че следващият послушник, ще изкопае черепа на събрата ти, а не твоя... Поне аз бих се надявала. Макар че точно аз въобще не бих станала картезианка, обяснението на което следва по-долу.

В картезианските манастири монасите живеят в отделни килии, обаче да не си представяме тъмно, студено каменно помещение  от 6-7 квадрата. В различните манастири решенията са различни, но принципът е един и същ - монахът разполага с няколко помещения (често разположени на два етажа): за съхранение на дърва, работилница, спалня, стая за молитва и духовен труд и непременно градинка отпред.

В случай, че някой им завиди, искам да покажа режима на монасите, който е изложен в преддверието на параклиса на приора::

23:30     Ставане. Молитва в килията

0:15       Нощна (в църквата) и сутрешна молитви (в килията) (траят 2-3 часа в зависимост от деня), следва сън.

6:30       Ставане

7:00       Различни молитви, меси, благодарствени песнопения и литургии. Между тях времето е отредено за духовна работа и ръчен труд.

11:45     Молитва. Обяд. Отдих (четене, работа, седене на слънце)

16:00     Молитви

16:15     Вечеря, изучаване на църковни текстове.

18:45     Молитви

19:30     Сън

И така, ние сме в килията на приора (настоятеля на манастира). Преди да се влезе в параклиса, се минава край фигури и макети (с извинение), напомнящи за Света Каталина :


В лявата витринка, предполагам, е самата Света Каталина Томас:

Познанията ми са твърде оскъдни, за да отгатна кой е този полугол старец и с какво се занимава, докато му изтича кръвта:


Параклисът на приора:

                            
Килията на настоятеля на манастира (приора) се различава от тези на монасите, защото включва и помещения за общо ползване. Например библиотека:


В библиотеката преминавали ежеседмичните сбирки на монасите, продължаващи половин час. Само тогава са общували помежду си. През другото време не разговаряли (поради обета за мълчание), но почти непрекъснато пеели. Вероятно заради това гласните им струни не атрофирали и били в състояние да участват в беседванията през въпросния половин час седмично.

Всеки монах е можел да вземе не повече от две книги със себе си. Не знам дали е бил длъжен следващата седмица да ги върне.


Това е триптих от слонова кост, изобразяващ бракосъчетанието на Мария де Монпелие и Педро Арагонски. Ако ви изглеждат познати, то е, защото са родители на Хайме І :)




Приемна, в която приорът приемал гости. Нарича се „Аве Мария”, защото всеки монах, влизайки и излизайки, произнасял молитвата „Аве Мария”. 


Всеки монах си имал в килията такава стая "Аве Мария", не само настоятеля.



От приемната се излиза в градината на приора.


Все пак малко се чудя дали да започна да му завиждам.


Ето как изглежда дворът му през пролетта, когато цъфнат магнолиите:



В столовата се хранели само гостите на манастира. Монасите ядели в самота, не разговаряли дори с човека, който им подавал храната два пъти на ден (а по време на постите - веднъж дневно) през малко прозорче.

Вметка:

Керамиката, с която е украсено помещението, е от испано-арабски произход, затова е с метален отблясък.

 



Спалнята на приора:


Излязохме отново в галерията. Врата в бивша врата?


През 1836 година министър-председателят Хуан Алварес Мендисабал издал дезамортизационен декрет (каквото и да означава това), според който от църквата се конфискуват неефективно използваните площи и имоти. Това бил поредният опит държавата да надвие църквата. Нарича се секуларизация. Монасите били лишени от сан. Всички помещения на манастира, с изключение на самата църква, били разпродадени на търг, а не предоставени на бедните, както завършват някои други национализации. Купили ги жители на селото и започнали да ги дават под наем през лятото на богати майоркинци, които идвали да почиват по-далеч от градската жега. Никога не би ми хрумнало да си купя килия, пък било то и многостайна.

Не мога да си спомня момента, в който разбрах, че Шопен и Жорж Санд са живели в манастира - вероятно Ася ми го е казала, когато ме предпази да не се стресна от куклите им. Това е тяхната килия, обаче музеят, който се поддържа от наследници на Жорж Санд, е "самостоятелен", т .е. със собствен вход. И не че не ми се даваха 4 евро, но действително май съм преситена от западноевропейска култура, въпреки че според Полския национален институт "Фредерик Шопен" тук се намира втората по големина в света сбирка след онази във Варшава.


Снимах каквото можах отвън. Вижда се дворът и отново изпитах завист, както при приора.



Това, което не видях, го свалих от интернет - за информация:


В десния долен ъгъл на горната снимка се вижда испанският (арабският?) вариант на мангала. Пълнели го с нажежени камъни.
На Шопен определено му е трябвала топлина. Композиторът, двадесет и девет годишен, идва на Майорка с любовницата си, чието пълно име изглежда звучи така: "френската писателка Аврора Дюпен, по-известна с псевдонима Жорж Санд". Санд е 6-7 години по-възрастна и има две деца, които също са с тях. Шопен страда от отдавнашно белодробно заболяване и търси средиземноморския климат на Майорка, за да прекара по-леко зимата. Сантименталните отношения между него и "френската писателка... " са започнали през пролетта на 1838 година . В средата на декември същата година те се опитват да се уединят в страстта си и да наемат квартира в Палма. Говори се, че  били от първите, които посещават Майорка като туристи, едва ли не основоположници на майоркинския туризъм. Зимата се оказала по изключение студена, влажна и ветровита, което влошило здравословното състояние на Шопен. Освен това дълбоко религиозното майоркинско общество се отнесло враждебно към безбожните парижани – живеят без брак, тя пише скандални романи, ходи в мъжки дрехи, пуши... Ужас! По-ужасното е, обаче, че местният лекар поставя диагноза туберкулоза. По тогавашния закон туберкулозата се смятала за по-страшна от чума. Трябвало да се изгорят всички мебели, домашни принадлежности, съдове, бельо, с които болният е имал досег. Трябвало да се боядисат помещенията отново. Кой хазяин ще се съгласи на такива затруднения, а и защо да го прави? Кой пък е този Шопен? Влюбените не само са прокудени от квартирата, но и са принудени да заплатят всичките обеззаразителни манипулации. С много усилия намират подслон в бившия вече картезиански манастир - не поради милосърдието на монасите, те го били напуснали преди три години. Помогнали приятели. Правителството давало "лично" помещенията под наем до 1842 година, когато ги разпродало на частни лица. 

               

Относно пианото имам известно разминаване в информацията: от "не могъл да си занесе пианото в манастира" до: "Рота войници влачила пианото на Шопен по баира към Валдемоса". Второто ми се вижда по-достоверно, поне в частта си "Шопен е имал пиано" , защото как иначе щеше да създаде 24 прелюдии, Полската кварта, Мазурка №2, Скерцо №3, да завърши други произведения... Определено е имал пиано, независимо дали са го влачили войници или не. Още повече, че преди да го занесе във Валдемоса, е успял да го прекара от Париж до Майорка. Един баир ли ще му се опре? След това обаче не го върнал обратно на континента, а го продал на местно семейство. В музея се излага от 1932 година. 
На Жорж Санд не й било толкова творческо: болен и капризен любовник, две деца, недостиг на продукти, местните продавачи я мамят в сметките, местните деца я замерват с камъни. Добре поне, че аптеката в манастира функционирала и осигурявала лекарства за Шопен (предполагам, не жаби и акулски зъби). Въпреки трудностите Жорж Санд успяла да завърши две произведения и да нахвърля бележки по "Зима в Майорка". Като се има предвид, че са прекарали във Валдемоса по-малко от три месеца - определено много борбена и работоспособна жена. Сигурно пренасянето на пианото все пак е нейна заслуга.

Колкото до "Зима в Майорка" - не знам дали ще имам скоро време да я прочета, но казват, че в нея Санд сериозно и тъпкано си го връщала на местните жители за лошото им отношение. Местните жители обаче явно хич не са обидчиви, защото са развъртели бурна туристическа търговия с марката "Шопен и Санд", а книгата се продава в безбройните магазини за сувенири на испански, английски, руски, немски и френски. Поне.
Самият Шопен пише за манастира като за "

, че за същата цел (осигуряване на щастие) в Мюнхен служи носът на Томас Ман:



Другото, което открих в интернет, е паметник на Шопен във Варшава:



А това е паметникът на Тарас Шевченко почти под балкона ми.


       Странстващ сюжет, така да се каже.
     
 Нагледах се в интернет и на безброй снимки на двете кукли и на нито едно обяснение защо са направени и защо са толкова големи, макар сто процента да съм сигурна, че има общо с някакви католически шествия. Колкото повече снимки гледах, толкова повече започна да ми се струва, че са живи и се движат:

                                                           

Да продължим по галерията.
В следващите килии са разположени експозиции на общинския музей.
Колекция от ксилографии и необходимите за изработката им инструменти (1576 - 1958):





Особено ме впечатли пространството, отредено за музей на един от първите еколози на Балеарските острови  - австрийския ерцхерцог Лудвиг-Салвадор фон Хабсбург-Лотринген. Той пристига на Майорка през  1867 година на острова, закупува няколко имения, опитвайки се да съхрани местната флора и фауна и посвещава живота си на изследване на островите. Негов е другият бюст в градина.



Като е изследовател на Балеарските острови, защо тук има колчан и стрели от Тасмания?


Бил е неуморен изследовател и пътешественик.

Пише енциклопедията си „Балеарските острови в илюстрации и разкази” – резултат на най-пълното изследване на архипелага, включващо данни за демографията, фолклора, кухнята, селското стопанство, индустрията, съобщенията. 9 тома. Това е, което ме разтърси. От седмици ровя да намеря сведения за Майорка. На място не можах да си купя нещо различно от листовки и брошурки, чието съдържание е по-близо до словесни туристически картички, отколкото до някаква смислена и систематизирана информация. А тук съм снимала ДЕВЕТ тома информационно съкровище! Вместо да го открадна!

Следва пинакотеката "Сиера де Трамунтана" - колекция от картини, принадлежащи на майоркински, испански и чуждестранни художници, намерили вдъхновение в тази част на острова.


Много харесвам този свят!  Не че го бях виждала преди, но веднага разбрах, че е моят.
Чета изброените имена на художници: Антонио Фустер, Жуан Фустер, Жури Рамис, Рикардо Анкерман... А, ето бе! Рикардо Анкерман! Чувала съм го! И аз знам нещо... Да, бе, знам! Това е името на улицата, съседна с нашата в Палма. Понеже не мога да запомня адреса на Ася, ориентирам се по съседната улица, че фамилията е лесна за прочитане. С горчивина признавам, че както испанската история, така и испанското изкуство ми е абсолютно непознато. Освен за Пикасо, съм чувала само за Миро, но точно той не ми е любим. В галерията за съвременно изкуство му е отредено сериозно пространство:





Тъй като постът стана много дълъг, ще го привърша, макар че денят ни не е свършил с това, че си тръгнахме от Валдемоса.

В подкрепа на жалбите ми, че намирам много трудно информация и не мога да се подпиша за достоверността й, ще цитирам едно изречение от сигурно единствената страница на български по темата:

"Това е селото, в което е живял композиторът Фредерик Шопен със своята любима, както и авторът Джордж Санд".