1.04.2025.

Гозо. Лазурният прозорец.

Ако се вълнувате дали Лидка хърка, то ще ви кажа, че не спи безшумно, но от това ми ставаше уютно до момента, в който потънах в мъртвешка забрава.

В 6:00 часа алармата ми звънна. Изключих я и констатирах, че съм на 17% от батерията, тоест никой не се е зареждал тази нощ. Оказа се че зарядното леко провисва от адаптера и това е достатъчно, за да спре зареждането. Закрепих го криво-ляво с безшумни увещания, подпрях го с нещо подръчнои отидох в банята все така безшумно, за да не събудя Лидка. Предполагам, че не съм единствената, която държи на сутрешния си тоалетен суверенитет. Три минути след като влязох, на вратата се почука – категорично, властно. Съхраних спокойствието, необходимо на физиологичните ми функции. След минута чукането се повтори. Сдържайки плебейския си стремеж да бързам, приключих започнатото и отворих. Лидка стоеше сияйна пред мен – била е залепена за вратата, явно. Е, почти.

– Да пишкам! – обяви тя.

Излязох. Тя не страдаше от потребност да затваря вратата. Приключи. Излезе. Аз пак влязох. Имах намерение да се заема с къпане. Пак се почука. Отворих ледено спокойна, приветлива като снежната кралица. Лидка – на същото място, гушнала четка и паста:

– Да си измия зъбите!

Излязох. Изчаках. Предложих ѝ да свърши всичко, което иска. Каза, че вече била готова. Влязох. Предполагам, ще искате да знаете дали е почукала трети път и да се закълна, че е. Няма да се кълна, обаче почука. И, честно, не помня защо, каква още шибана причина е можело да има. Както и да е, закуската започваше в 7:00 а в 7:45 по общи слухове тръгвахме с автобус към ферибота за Гозо.

Да поговорим малко за блок масите. Не, първо за чипа-ключ към стаята. Същият „ключ” дава достъп до столовата (така ще наричам салона, в който закусвахме). Когато ми го дадоха на рецепцията, казаха да си го нося на китката. Мен такива идеи ме отблъскват: конци, пискюли и други парцали да ми се мърлят на китката и да ми мокрят. Сложих го за успокоение на рецепционистите, попитах дали е waterproof – „Ама разбира се” – „Бравос!”. Отдалечих се и го свалих, докато не съм го затегнала безвъзвратно. Сега, преди да тръгнем към столовата, Лидка ме попита строго къде ми е чипът. Лекомислено отвърнах, че е в специално мини-джобче на чантата ми. Последва ураган от настървени крясъци: този чип е казано да се носи на ръката, не по чантите и щом е казано да се носи на ръката, значи трябва да е на ръката! Ясно ли ми е? И за доказателство ми завря под носа собствената си китка. Лидка е на 76 години. Знам, че от една възраст (може би моята) нататък с мозъчната кора стават разни работи, възбудимостта нараства, задръжките намаляват – затова се отнасям с търпение и уважение към жената, която героично се бори с годините, със сменените си стави, с куция си крак… Гледах я как искрено се ядосва, беснее, кокори се, вика с дрезгавия си старчески глас. Смъртта на майка ми ме направи много по-състрадателна към старостта. Можех да поработя над себе си и много по-рано, ама на…

Столовата събира може би 200 човека едновременно на малки масички, като в кафене. Обаче плотовете, на които са предложени храните, са огромни, дълги поне по 10-15 метра, с допълнителен издигнат стелаж по средата, с рафтове за съдове отдолу.
Намерих в сайта на хотела някаква снимка, която показва част от пространството и то без голяма част от преливащото изобилие:



Сигурно мога да си измисля нещо много извратено, да го поискам за закуска и да не го намеря, но нямам такова кощунстващо въображение. Пред мен се беше изсипал рогът на изобилието: зеленчуци всякакви, плодове всякакви, хлябове и хлебчета, мюслита, млека пресни и кисели, сирена (о, сирена!), колбаси, филета, варени яйца, кексове и кроасани…  Всичките десетина плота бяха перпендикулярни на плота на топлата кухня, зад който в момента готвачи пържеха наденици и бекон, бъркаха яйца и пържеха яйца, подгряваха тави с нещо като яхния от зрял боб… След тези последните манджи не виждам защо да се напрягам да измислим нещо по-извратено за закуска – англичаните са го направили. Машина за кафе и вариации, машина с няколко вида натурални сокове, кутия с десетина вида отличен черен, зелен и билков чай…  Твърде много бяха нещата, които исках да опитам. Твърде малък капацитетът ми. Не по принцип, а спрямо желанието и лакомията ми. Констатирах, че съм натрупала в чинията си какво ли не – сирена (о, сирена!), зеленчуци, пълнозърнест хляб, масло, мини кексчета, мини кроасанчета… За сладките неща оправдания да ми бъде брат ми, сладкарят, на когото трябваше после да разказвам. Седнах засрамено и започнах да се оглеждам, но не просто да се оглеждам, а да се старая да виждам само чиниите по масите и да отгатвам как изглежда собственика им. Ми, както се очакваше, пред чиния с няколко кубчета киви, листо айсберг, микро крекерче, люспица бледо сиренце, купичка с две лъжички йогурт, кафенце, водичка седи древна азиатка / древна азиатец. Прескачам междинните варианти (моята собственна чиния също почти, но почти!, ги прескачаше) и отивам на големите плоски чинии, в които се извисяваше над педя висока купчина какво ли не, но задължително присъстваха надениците и боба, който обливаше с червения си сос всичко отдолу. Добре! Защо? Въпросът е и към мен. Никой не ни забранява да отидем и да си сипем още нещо, да си сипем втори, трети, пети път… В същата чиния. В друга чиния. Защо боб върху бърканите яйца и сиренето?

Над тези чинии като самовглъбени лешояди се гърбеха старите и кльощави мъже от нашата група. И не само старите. И не само кльощавите. Просто първите будеха най-голямото ми недоумение.

Междувременно навън, както и бяха обещали синоптиците, заплющя дъжд. Набързо претропа градушка. Под ударите на мощни гръмотевици светкавиците оголваха злорадо зъби: „Гозо, а?!” Край френския прозорец на столовата, може да се каже в краката ми, течеше нещо като местният Дунав, обаче сред закусващите това не събуди грам интерес, макар че всички, независимо от съдържанието на чиниите си, бяха явно готови да тръгнат нанякъде. Докато закуся, докато си допия чудесния чай – изваля се. Не че стана много топло, но вече си беше идеално за екскурзия. Реших все пак да си сменя блузата с по-плътна. Това, разбира се, даде на Лидка, с която заедно закусвахме, идея да си смени панталона. Първо си допи обаче кафето. Междувременно аз слязох вече преоблечена и заразпитвах групата колеги от двете (външна и вътрешна) страни на входа за Гозо ли сме всички. Както си му е обичаят, не получих членоразделен отговор. Обиколих отново трите точки на рецепцията в надежда да видя някъде въжделения лист с програмата. Почти лягах по корем на плотовете – да надникна от другата страна: да не би да лежи там в златна рамка. Не, не лежеше. Върнах се пак при групата. Беше се появила насметената Маринела. Попитах я къде е закачена програмата и тя с едни такива въртеливи многозначителни движения на таза, китката и очите, демек: „Вие пак и вечно нещо не сте разбрали” ме отведе до една трибунка в съвсем друг край на фоайето, близо до залата, в която предния ден си бяхме складирали багажа и с все така максимално разпънати презрително плюс усмихнати стиснати устни („Ще търпя, какво да правя, ще бъде учтива и ще търпя, това ми е задължението, както добре знаете!”) ми посочи стойка с плексигласово стъкло и с програмата в нея. Ами тази трибунка, ако се съди по надписите на непознати за мен езици, имаше нещо общо с някакви басейни и резервации за ресторанти, а не с рецепциите. В крайна сметка всички „Гозовци” се събрахме отвън, почакахме малко, автобусът дойде, седнахме вътре и зачакахме много. Защото Лидка още не беше дошла. Звъннах ѝ – не вдигна. В интерес на истината, чакахме и още някого. След десетина минути се окомплектовахме и потеглихме. Впоследствие разбрах, че сме пътували нагоре, към най-северното крайче на остров Малта, където е пристанище Чѝркеуа (Ċirkewwa). Сърцето ми се свиваше сладостно – не съм се качвала на кораб от… ами от 50 години. Ако броим за кораб плаващия кран, на който работеше баща ми или от 57, ако бъдем безкрайно коректни в дефинициите за кораб.

Може би да използвам пътя до Чиркеуа, за да кажа къде, всъщност се намираше хотелът ни (щото нали се оказа, че не е във Валета, ама никой и не ме е лъгал, че ще е там).

Или преди това да кажа, че току що разбрах къде съм била кацнала – пак благодарение на това, че гугъл ме следи и регистрира всичко. Кацнала съм на единственото международно летище (значи, щях да мога да се оправя и без гугъл) - Luqa, близо до Gudja. Това са 20 км до хотела „ми”. Някъде около 40 минути с автобус.

А хотелът се намира в Сейнт Полс Бей (на малтийски:San Pawl il-Baħar), което е град (мислете за образуванието Поморие-Несебър-Слънчев бряг), разположен на североизточното крайбрежие на острова. Той е основен жилищен и търговски район и център за пазаруване, барове, заведения за хранене и кафенета. Според преброяването на населението от 2021 г бил станал и най-населеният град в страната. В началото на април не му личеше, а би трябвало – нали не преброяваме туристите, а местното население? Валета е на по-малко от 20 км.

Гозо се свързва с Одисей, за което ще спомена малко по-късно. Обаче малтийците не развяват Одисей като знаме. Върху събитието с корабокрушението на свети апостол Павел, напротив, едва ли не се гради цялата съвременна история и самочувствие на малтийците – това е едно от най-важните и обичани събития в историята на Малта, защото се смята за началото на християнството на острова.

Корабокрушението е описано подробно в Деяния на апостолите, глава 27–28 в Новия завет. И там наистина си пише, че островът се наричал Малта. Аз бих се много трогнала да видя името на родината си в Библията. За малтийците историята е доказателство, че вярата им има апостолски корени. Някои учени не са съгласни, че Павел е корабокруширал на Малта. Ама не мога да разбера с какво точно не са съгласни. Поне в моята библия съвсем четливо пише „Малта”. С библията ли не са съгласни? За друга Малта ли смятат, че се говори? Да ги оставим да са недоволни.

Историята: около 60 г. сл. Хр. апостол Павел пътува като затворник от Кесария към Рим, където трябва да бъде съден от императора. Бил е арестуван около 57 г. сл. Хр. в Йерусалим, защото бил обвинен от някои юдейски религиозни водачи, че проповядвал учение, което според тях нарушавало Мойсеевия закон, учел, че Исус е Месията, допускал езичници (неюдеи) до вярата, без да спазват еврейските обреди. Нищо ново под юдейското слънце.

Павел бил спасен от линч от римски войници.

Тъй като бил римски гражданин, той се позовал на правото си да бъде съден от императора. Така започнал пътят му като затворник към Рим.

Корабът попаднал в силна буря в Средиземно море и корабокруширал край Малта. На борда имало 276 души – войници, моряци и затворници.  Всички оцелели, както Павел бил предсказал.

Гостоприемните местните жители запалили огън, за да стоплят оцелелите. Отровна змия излязла от храстите, докато Павел участвал в паленето на огъня, увиснала на ръкава му и местните решили, че или той е някакъв злодей (не знам защо) или змията го е ухапала и той всеки момент ще умре. Змията паднала в огъня, изгоряла, Павел не умрял и хората се убедили, че Павел е Божи човек. После Павел изцелил бащата на тамошния римски управител Публий, както и други болни на острова. Публий, естествено, приел християнството, станал първият епископ на Малта и островът се обърнал към новата вяра.

Свети Павел останал на острова три месеца. Достатъчно време, за да има днес там залив „Св. Павел“ (St Paul’s Bay), параклис и пещера на св. Павел в Рабат, статуи и икони из цяла Малта. 10 февруари е национален празник – Корабокрушението на свети Павел.

Иторията с корабокрушението на Св. Павел дава на острова особен религиозен авторитет, който по-късно ще бъде изключително важен. За западните християни Малта вече не е просто остров, а осветено място.

Следващата информация не е толкова пряко свързана с Малта, но въпреки това е важна за острова. След пристигането си в Рим Павел е под домашен арест, но има право да приема посетители, проповядва свободно, пише някои от най-важните си послания (напр. до филипяните, ефесяните). Това трае около две години. В този момент Павел все още не е осъден.

После бил освободен и според преданията продължил мисионерската си дейност в Мала Азия и Испания.

Около 64–67 г., след Големия пожар в Рим (64 г.), Павел пак е арестуван. Император Нерон обвинява християните за пожара и започва масови гонения. Павел е арестуван не за конкретно престъпление, а защото е известен християнски водач, и символ на новата вяра, която империята смята за опасна. Като римски гражданин не е разпнат, а е обезглавен – извън стените на Рим.

След мъченичеството му местните християни в Малта започват да отбелязват местата, свързани с Павел, да предават устно историята за престоя му. С течение на времето се появяват параклиси, по-късно църкви, посветени на св. апостол Павел. Най-важното място става пещерата на св. Павел в Рабат, смятана за негово убежище.

Мъченическата му смърт превръща Павел в покровител на Малта. Той вече не е просто гост на острова, а небесен закрилник.

Докато минавахме край залива Св. Павел, Маринела посочи към морето и каза: „Ето там е скалата, на която се е спасил свети Павел”. Еми там ще да е. Сред стотиците други. Намерих из нета разни снимки. Не е скала, островче е и се намира на 80 метра от брега на Малта.


През 1845 година там е издигната статуя на св. Павел.

Слязохме от автобуса. Сградата на пропуска за ферибота си беше ачик-ачик терминал: коридори, чакални, пропуски, тесни като ръкави коридори и си на ферибота. Моментално се изнесох на палубата и изпаднах инфантилна регресивна забрава. Целия път трая 25 минути, през които аз поглъщах лакомо преживяването. Вятърът приличаше на онези тъпкачи от японското метро. Не че преживяването само по себе си е кой знае какво – бавно пресичаш малка обозрима вода – но просто катализира връщането на спомена от преди 57 години: палубата на танкера, моряците които ловяха през нощта на светлината на прожекторите малки черноморски акули, готвачът ги пържеше, а аз, капитанската дъщеря, нагъвах вкусните парчета. И духаше вятър. И миришеше повече на море, защото Черно море мирише на море.

Според телефона ми, сме минали край островчето Камино – необитаемо и затова – цел на всички романтични двойки с пленителната си Синя лагуна. Обаче не го забелязах. Бях вторачена във водата напред.

През времето на финикийците и римляните островът се е наричал Gaulos. После, в периода на арабското владичество (870-191 година) е прекръстен на Għawdxin. Произнася се „Аудеш” и естествено се използва в малтийския език и до днес. При норманите и арагонците, XII – XIIв.  островът започва да се нарича „Гозу”, което означавало „радост” или „удоволствие”.  „Гозо” се използва официално от 16-ти век, което не му е достатъчно, за да остане единственото име на острова.

Според омировата Одисея нимфата Калипсо е държала Одисей седем години в пещера на Гозо. Местните даже знаят коя е пещерата – недалеч от Виктория, но не отидохме да я видим. Това, впрочем, е последното място, което искам да ми показват.

Мимоходом да отбележа, че докато аз се вживявах на палубата, другите нападаха бюфета. Плащаха си, впрочем.

От ферибота (пак коридори, чакални, сини колани, очертаващи, правоъгълно-спирални коридори като на летище) ни взе автобус и потеглихме нанякъде. Признавам и покорно приемам упрека, че не съм най-вменяемият член на екскурзиантска група. Нито се бях приготвила подобаващо (за първи път!), нито бях внимателен слушател. За свое оправдание ще кажа, че в тази екскурзия имаше изобилие от екскурзоводи. Насметената Маринела ни беше нещо като учителка в яслената група: тя обезпечаваше физическото ни преместване в пространството. Освен това, за съжаление, превеждаше казаното от баш екскурзовода на конкретното посещение, в случая – на Гозо. Проблемът бе, че имаше леко несъвпадение на английските езици на Маринела и на конкретния екскурзовод. Откъде знам, като не владея английски ли? Ами винаги седях по диагонал на екскурзоводите и бях слушател на безкрайните уточнения, които правеше Маринела. От толкова повторение на едни и същи думи на онзи глобален индийски английски накрая даже аз се договеждах за какво ще иде реч. Дотолкова. Конкретиката не я научаваше никой, защото Маринела започваше бързо да меца нещо нечленоразделно в микрофона, докато баш екскурзоводката не спираше да обяснява и обяснява, Маринела внезапно млъкваше на средата на сричката, попитваше нещо на английски, после подхващаше в микрофона нещо друго, представляващо също толкова нечленоразделни срички и така – до безкрай. Тъй че не разбрах къде отиваме и защо спряхме в нищото. Е, не беше баш нищо, имаше базова инфраструктура под формата на бетонни пътеки и площадки, някаква църква, някакви постройки като халета за лодки, нещо като локва... Ухото ми учлени думи като „закрито море“,  „арката... разрушена“, „лодки за разходка, ако морето не е бурно“...

Спускаме се към Вътрешното море.

Жак Кусто бил казал, че Вътрешното море е сред десетте му най-добри гмуркания. Аз пък бих казала, че Жак Кусто е един изключително учтив и добронамерен човек.

 
Във въпросната локва долу в ниското водата не беше бурна. То и нямаше как да е. Докато слизах надолу, на една тараба мярнах табела, която снимах на бегом, с надеждата това да е името на мястото, където се бях оказала.



В скалите, ограждащи локвата, точно срещу бетонната пътека, по която се спуснахме, се виждаше някаква пещера. Всички забиха пети на кея и започнаха да я снимат – като същи японци. Понеже аз съм любител-фотограф трето поколение (съгласна съм, че не ми личи, но това е друга тема), някак не се причислявам към парвенютата-фотографи, които сублимират алчността си да притежават всичко в щракване на кадри – утешителна плячка, която да завлекат вкъщи и да закачат по стените на facebook, подобно на ловните трофеи някога. Практически им е все тая какво и как ще щракнат. Отидох 30-тина метра вдясно от групата, която ми приличаше на прайд лъвици, пируващи, натрупани около току-що поваленото Закрито море.


От моето място се виждаше, че пещерата не е пещера, а проход и че от другата страна морето е бурно, толкова бурно, че вълните му ритмично изпълваха целия отвор.



Две колежки ме забелязаха и дойдоха при мен да снимат и те. От едната, мрачния ръководен кадър, който ни беше открехнал за картите за градския транспорт, получих червена точка за откритието си. След като оглозгахме дигитално пейзажа, зарязахме го и се върнахме горе при автобуса. Имаше още 15 минути до тръгването и отидох да гледам морето. Откритото море. От тази гледка се интересувахме изключително малко хора. Повечето устремено се бяха насочили към църквата (защото, нали, щом има църква, тя става въжделена цел, независимо от конфесията) и най-вече към тоалетната.

Имаше миг още при слизането ни от автобуса, в който Маринела като че ли спомена нещо за Дуейра. Може да е било и Двейра, а аз после да съм разчела надписа като Дуейра, защото нали английският е втори официален език в Малта и дабъл ю и прочее... Сега ровя из нета да разбера какво е това Двейра: нос, залив, скала... Във всеки случай там, на това място, има три забележителности: Вътрешно море, скалата Фунги и Лазурния прозорец (на малтийски: it-Tieqa Żerqa, it-Tieqa tad-Dwejra).

Истината е, че изобщо не разбрах, ходейки по брега, че нещо трябва да ми липсва до степен на дълбоко страдание. Достраша ме да отида по-близо до водата, понеже вече не съм чак толкова пъргава. Гледах си морето отдалеч и не подозирах, че трябва да търся жадно с очи призрака на срутила се арка. Изобщо нямах идея, че там било имало арка, пък тя после се била драматично срутила. Просто си гледах Средиземното море.


Пък то там не просто имало било арка, ами било имало фетиш, около който се снимали, под който се гмуркали, от който скачали и даже, още по-важното: който е бил декор на едни от най-великите филми в историята на човечеството: „ Сблъсъкът на титаните”,  ”Граф Монте Кристо”, телевизионния мини сериал „Одисея” и най-вече, да!, най-вече първия сезон на „Игра на тронове”! Пък аз да не знам за съществуването му, Както и за не-съществуването му!
Ей за тази забележителност става "на въпрос":



Бедна ви е фантазията каква суматоха се вихри в интернет около този Лазурен прозорец: ама кога се е образувал, ама кога какви камъни паднали от него, ама кой кога го обследвал, ама -въй! – какво ще правим сега, като се срути.

Мен лично повече ме интересува кога това депремирано човечество реши, че някакви камъни са феноменални и трябва с тях да се занимават всякакви учени, специалисти, архитекти, историци, местна администрация, общественост ... Кога?

В мига, в който арката се срутила, внезапно всички започнали да горят от желания да разберат всичко за нея. Тя се превърнала в един скъп покойник, когото приживе само експлоатирали, а сега внезапно разбрали, че не знаят нищо за него. Ей сега, защо ли?, им станало важно колко е стара арката, от колко вида скали е била изградена, как да балсамират трупа ѝ... Смешно ми се стори, че понеже художникът (и писател, и композитор...)  Едуард Лиър ходил в Двейра през 1866 година, нарисувал скалата Фунги


(след малко за нея) и си записал, че „крайбрежният пейзаж не е толкова красив, колкото този на Малта“, та по тази причина се вади извод, че арката още не се била образувала по онова време. Не срещнах хипотеза, че може  Лиър да не я е забелязал, понеже, примерно, дупката още не е била толкова голяма или че може въобще да не му се е видяла интересна някаква си дупка и какво ли още не.

Кога изобщо сме решили че трябва да фетишизираме дупки в камъните? През 1879 година вече има снимка на Лазурния прозорец. Следователно той се бил образувал някъде в този 13-годишен отрязък от време между посещението на Лиър и снимката. Хайде готово, изчислиха го и се куртулисаха! Ама не щеш ли, открила се илюстрация от 1824 с рисунка на Кулата Двейра (има и кула с това име!) в „Крайбрежните укрепления на Гозо и Комино“ и там се вижда скалното образувание.

Това разтърсващо откритие вероятно предопределило развитието на човечеството за следващите два века (сърказъм!). Ама пък не ставало ясно дали вълните вече са го били пробили до арка или е още само пещера, която, естествено!, не е впечатлила никак Едуард Лиър през 1866.
Последен шамар на неговата наблюдателност удря рисунка с молив от 1830 година, където арката си е налична: доста по-тромава, груба и малка от ювелирното произведение, което рухва 2017 година. Така че хайде да приемем, че целият живот на скалния нос с дупка е бил 190 години и да почувстваме живота си осмислен.

Впрочем, това не е единствената срутила се арка околовръст. Островчето Фунгус също е остатък от арка, а преди това – от скална стена, която някога го е свързала с брега. Ако районът е бил споменаван през 17-ти и 18-ти век, то е било именно заради тази скала.
Видно от снимките, вълните все повече са издълбавали седиментните скали, разширявали арката, плочата отгоре и колоната в морета ставали все по-тънки, сипели се все повече камъни.

Това е преди повече от 130 години.
А това ...



Когато през 2012 и 2013 падат значителни части от арката, местната управа, сигурно под натиска на туристическата индустрия, се разтревожила и поискала незабавно геоложки и геотехнически доклад от тамошната фирма „Geoscience Consulting Ltd“. Консултантът Питър Гат, работещ в нея, написва че арката е „относително стабилна и ще продължи да бъде такава в продължение на няколко години“ /will continue to remain so for a number of years/, и че „няма непосредствен риск от колапс“, но че парчета ще продължат да падат и може да е опасно за хората да се приближават до арката. Мисля, че такова едно становище има нулева информативност. НУЛЕВА. Написах на английски цитата, защото из нета ходят и „преводи“, че ще „остане такава още МНОГО години“. Няма да губя време да анализирам информативността на този преводачески фейк.

Когато на 8.03.2017 Лазурният прозорец се срутил, Гат се оправдал, че още през 2013 година искал да се проведе обстойно обследване на колоната, но не го послушали. Вероятно не е бил много настоятелен. Интересно какво щеше да стане, ако го бяха направили и бяха установили, че тая атракция скоро няма да я бъде. На интернет не му е известно

И така, арката се срутва внезапно на 8 март сутринта през 2017 година след силна буря. На 9 март започва паническо обсъждане какво да се прави. Явно усещането е било като за Армагедон. В крайна сметка започва да се обмислят следните идеи:

-   да не се занимаваме със случая;

-   да съберем скалните парчета и да ги изложим някъде;

-   да създадем център за интерпретация (каквото и да означава това);

-   да създадем добавена реалност (каквото и да означава това);

-   да създадем артистична инсталация на мястото.

Междувременно се забранява ходенето по скалите и гмуркането, като, доколкото разбирам, освен за целите на безопасността, така е трябвало да се препятства желанието на хиляди хора да си отчупят парче от тази емблематична скала и да си го занесат вкъщи. Аз, като колекционер на камъни от цял свят, сериозно се замислих за тази опция. Спира ме само прекалената глупост на обожествяването на източника – лъха на преситеност и бесуване от прекомерна тлъстина.

Руският архитект Светозар Андреев предложил да се създаде копие на срутената арка от огледална стомана. Стоманената конструкция, която той нарекъл „Сърцето на Малта“, трябвало да бъде със същия размер и пропорции като оригиналната варовикова арка и да представлява 5000 квадратни метра изложбено пространство на пет етажа, презентиращо с динамично лазерно шоу 1000 години малтийска история.



Според направена от местен вестник анкета 68% от запитаните подкрепят проекта. Контрааргументите са, че строежът (ще трябва да се копае 50 метра надолу в дъното) ще унищожи останките на оригиналния Лазурен прозорец, които продължават и ще продължават да бъдат безценни (?). Силните бури в района също са контрааргумент, но не разбрах защо.

Е, разбира се, имало и предложение от някакъв предприемач да построи там хотел, зона за интерпретация, център за гмуркане, интерактивен музей и център за наблюдение на небето (явно от точно това място е особено добре да се наблюдава небето). Не виждам защо не е поискал да направи всичко това още докато арката е съществувала. Във всеки случай правителството съобщило, че не планира да се занимава с този проект.

Мен лично най ме възпалява идеята да се извадят камъните от водата и да се изложат на показ. И тук не пише защо.

Вярвам че всички, освен тесните специалисти, ходят да гледат намятани по тревата камъни, колони, фризове, капители и т.н. само защото не знаят какво друго да правят с присъствието си по тези места. А се озовават по такива места, както и по всички църкви, прочее, защото не си представят, че едно пътуване може да няма конкретна веществена цел, пред която да се снимаш. Някак си се губи усещането за превъзходство и лично безсмъртие.

Впрочем, през август 2019 една нова улица в близкото село е кръстена  Triq it-Tieqa tad-Dwejra – в памет на скъпия покойник.

Както вече намекнах в случая с Двейра и както ще имам безкрайно много поводи да казвам, нещата в Малта имат по много имена. Това ги прави загадъчни, самодостатъчни, живеещи паралелни животи. Вярно е и обратното: че много неща имат едно и също име. Това е не само пак толкова загадъчно, но и доста объркващо.

Да дадем за пример Вътрешното море. Тъй като така и така сме край него. Това му е едното име. Другото е Двейра. Каква изненада! Третото е Каура. Освен това не е море, а лагуна. Лагунка. 120 на 80 м. Дълбочината е коварна – средно 2 м, но има и максимална дълбочина 26 м при изхода към откритото море. Обиколката е 330 м. Съотносимо с параметрите на олимпийски стадион. Лагуната се свързва със Средиземно море посредством въпросния тунел, който всички ние снимахме в захлас.

Преди да тръгнем с автобуса нанякъде, мога да утеша заинтересованите, че по бреговете на Малта има още 25 арки, най-близо е Wied il-Mielah Window

Призовавам арката да се погрижи за безопасността си..
А нас си призовавам да не се пристрастяваме много към тази край Тюленово:


Че ей хората докъде я докараха.

Докато чакахме да се съберем, Маринела ни посочи една голяма скала,


стърчаща в морето почти до брега и разказа, че там растяло някакво уникално лечебно растение, някаква гъба, с която хоспиталиерите лекували комай всички болести на света. За да запазят своята изключителност на притежатели на нещо уникално, те забранили на цял свят да бере тия вълшебни гъби и ходели до там с един въжен лифт: въже плюс кош, който строго се охранявал. В наши дни се оказало, че растението не е нито гъба, нито е лечебно, ама скалата все така се нарича гъбена (Фунгус).

Събрахме се. Последна докуцука Лидка и държа да подчертая, че не е заради проблемите с краката.

И потеглихме. Пак не знаех накъде. Спряхме на някакво типично за Гозо голо място, насред което се извисяваше поредната катедрала.

П.П. Линк за Двейра: http://dwejra.net/geology/