Виктория е столица на остров Гозо. Нормално ли звучи? Е как така република Малта има две столици? Няма две столици. На Виктория само ѝ казват столица и само ѝ казват Виктория. Малтийското ѝ име е Ir-Rabat и е не столица, а главен град на Гозо. На остров Малта също има град, който се казва Рабат и се намира до древната столица Мдина. Човек би си рекъл, че като за дребните си размери и малобройно население, поне при днешните лесни и бързи комуникации, републиката можеше да се уточни за количеството столици по-категорично, както и да се стабилизира около един единствен, уникален топоним на географските си обекти, с което щеше да спести неимоверно количество енергия и търкане на зъби през вековете, прахосвани за уточняване за какво точно става дума. Може и някоя война да е можело да се икономиса по същата причина.

„Рабат” идва от арабски и означава „предградие”, а преди „предградие” –  „укрепено място”,  а след „предградие” – „град”. „Столицата” на Гозо е прекръстена на Виктория през 1887 година в чест на кралицата на Англия, но местните все така си ѝ викат Рабат. Това не е единственият случай, в който се чудя защо си играят да прекръстват нещо, пък после си му викат както и преди. Сигурно от някакво особено възпитание.
От друга страна, като се има предвид що народи са се извървели през този миниатюрен архипелаг от неолита насам (финикийци, картагенци, римляни – естествено! – византийци, араби, нормани, шваби, анжуйци, испанци, французи, англичани…  дано не съм обидила някой нашественик, като съм го пропуснала), та вероятно на местните им е последна грижа кое как се казва и кой как му вика. От 1964 година Малта е независима република и си има столица Валета, в която ще отида утре. А сега съм във Виктория и се катеря по една стръмна улица с широки полу-стъпала – полу-площадки от излъскан камък към Цитаделата.

Цитаделата, естествено, е място за рицари с брони от по 20-30 кг, затова вместо стръмни стълбища има наклонени пътеки


и рампи за рицари, конници и артилерийски екипажи. Стъпалата са ниски и широки, защото бедрените и коленни брони ограничава сгъването на крака.


Има просторни вътрешни дворове, където да могат да се съберат всичките тези облечени в желязо хора. Има широки проходи и широки врати, особено на главния параклис и на военните помещения, а също така и достатъчно сенчести маршрути, за да не се изпържат в броните си.

Строежът на Iċ-Ċittadella,наричана още Кастело, започнал, разбира се, още по римско време с изграждането на укрепления. После, през Средновековието, Цитаделата е била важен център за защита при пиратски и османски нападения. През юли 1551 година османците нападат Гозо много решително. По това време малтийският архипелаг вече се управлява от Ордена на хоспиталиерите (они же: рицарите на свети Йоан, за които ще разкажа „утре”). Получили го били като подарък от Карл V през 1530 година. Още дори не били започнали да му се радват, когато османският адмирал Тургут (Дракут), като не успява да превземе Биргу на остров Малта, за което ще науча сащо  „утре”, отива към слабо защитения остров Гозо да изкара някое утешение. Гарнизонът там издържал обсадата само няколко дни и се предал с надеждата, че хората ще бъдат пощадени. Тургут, обаче, поробва цялото население от пет-шест хиляди души и го откарва в Триполи, днешна Либия. Повечето гозовци са продадени по пазарите за роби в северна Африка и османската империя и останали в плен цял живот. Малтийският орден (он же: хоспиталиери, они же: рицарите на свети Йоан) е правил опити да спасява пленници, но това са били единични случаи на откупване на ограничен брой хора.

Гозо остава безлюден за известно време. Рицарите започват да разширяват и укрепват Цитаделата, а островът бавно се населва жители от остров Малта.

Имахме кратка беседа от мъж-екскурзовод на стълбите пред катедралата и след това ни пуснаха да обикаляме по стените и да се радваме на панорамата.

Тази зеленина, казаха, трае месец-два. После всичко изгаря от слънцето.


Не беше предвидено време за посещение на самата катедрала „Успение Богородично“, за която се твърди, че е с впечатляващ бароков интериор, а куполът й е оптична илюзия – шедьовър на илюзорното изкуство от осемнадесети век. Ето една снимка от сайта https://www.europego.bg/citadelata-v-gozo/, която изглежда толкова нереална, че наложа да поровя още, за да се убедя, че ДА!, точно това чудо съм пропуснала да видя. Поради липса на време. Защото беше важно да обикаляме пазарите!

След като се отделих от групата, опитах да вляза вътре, но работното време току-що беше изтекло.

Цитаделата променяла цвета си по протежение на деня: камъкът сутрин бил златист, по обед ставал бял, а на залез слънце – топло оранжев. Ето една "балкатуристска" снимка не точно по темата, но за красота:


Колкото и да се стараех да се ограничавам в снимането, батерията ми най-накрая падна и тогава се оказа, че и картата на апарата ми, на който всъщност разчитах и затова не се тресях през цялото време, е пълна, а аз точно сега не се сещах как да я изпразня. Вечерта стана ясно, че не съм могла да я изпразня през фотоапарата, защото е пълна не със снимки, а с други файлове от някое си друго време – взела съм грешната карта! Абе фотографски несгоди!

По фасадите на къщите често има ниши, в които "живеят" светци:

Много малтийци вярват, че светците „пазят“ къщата и семейството. Поставянето на фигура в ниша на фасадата се приема като духовна защита – нещо като благословия за дома. Йоанитите особено насърчавали религиозното изкуство и украсяването на сгради със свети образи.

Нишите често са красиво оформени – с орнаменти, колони, малки балдахини и дори лампички. Това е и естетически елемент, който придава уникален облик на малтийските улици.

Понякога избраният светец има специално значение за семейството – например носи същото име като някой член или е свързан с конкретна молитва или чудо.

Често могат да се видят по фасадите и красиви керамични, ръчно рисувани или с декоративни шрифтове табелки с имена.


Традиционно много къщи в нямат само номер, а имат и собствено име. Това е стар обичай, още от времето, когато адресната система не е била добре развита. В старите тесни улички е било по-лесно да кажеш: „живея в къща San Ġorġ“, отколкото да използваш номера. малко са били къщите, познавали са се.

Името често представлявало фамилията на собственика, името на съпруг/съпруга или дете, религиозно име – често свързано със светец, моето име:

Понеже еднозначно пише "Къщата на Анна", ще трябва да предприема някакви стъпки...

Да севърнем на фотографските несгоди. Много исках да снимам балконите! Някак още преди да прочета, усетих, че има нещо уникално в малтийските балкони и особено в тези на Гозо (не съм намерила потвърждение за последното, но ако се поразровя, няма начин да не открия).

От екскурзовода разбрахме, че върналите се емигранти строяли къщи и слагали гербове и табелки, обозначаващи местата, от които си идват. Нямам обяснение защо трябва да го правят. През 20-ти век много жители на Гозо търсят работа и по-добър живот в UK, Австралия, САЩ и Канада. След години, особено след пенсиониране, се завръщат и пренасят промени в материалите, технологията, архитектурата и инфраструктурата на Гозо. Традиционните балкони са малки, закрити с дървени прозорци, в наситени цветове – червено зелено, синьо. Те дават сянка и защита от вятър. Емигрантите внесли по-отворени и просторни балкони с метал и стъкло. Създавали пространство за проветряване и наблюдение. Балконите били изработвани изцяло или основно от местен варовиков камък – мек, лесен за обработка, но устойчив, украсени с ръчно издялани орнаменти.

Сърцето ме болеше, че не мога да си отнеса снимки на безброй красиви балкони с изрязани неповторими орнаменти, но особено болезнено ме преряза в гърдите, че ще остане несъхранен в архива ми един будещ недоумение начин да се закрепват уличните стълбове. Затова си го нарисувах – за спомен. Спойлер: на другия ден видях същата „технология” във Валета и там вече си я наснимах.

Когато вечерта се прибрахме в хотела, прецених, че със сигурност за такива като мен, дето още не са си прочели разпечатките и въобще не знаят на кой свят са, е по-добре да ходят с организирана група, защото иначе нямаше как да се сетя и да отида да видя например Закритото море. Затова реших да си платя 62 евро и на другия ден следобед да отида организирано в Трите града. Не знам защо Маринела някак си се опъваше и като че ли не искаше да плащам за Трите града, а за Валета, но аз Валета си я бях проучила и бях решила все пак да я разгледам сама. Сама да отида при Караваджо! Сама!

Вечерта преместих злополучната препълнена картата в таблета и я изпразних. От само себе си се разбира, че фотоапаратът вече не ми потрябва.

Понеже предстои разказ за „утрешния” ден и неговата вечеря, ще отбележа, че след преяждането на обяд нямах място за повече от един останал ми сандвич и заспах, но преди да заспя, през viber стана ясно, че Станойко иска да дойде с мен във Валета. Защо Станойко знаеше, че ще ходя във Валета, защо се съгласих, защо казах „да”?..

Целият следващ ден щеше да мине с този въпрос. Щях да си го задавам дори на следващата вечер, заспивайки трескаво.

Проучванията и разпитванията ми как да стигна до Валета не бяха много еднозначни, затова още първия (предния) ден попитах на рецепцията с кой автобус се ходи до Валета. Спирката била отсреща, автобусът бил 43. Веднага отидох „отсреща” и си снимах разписанието. Качвам го основно за любознателните служители на Столичния градски транспорт: