Когато си правих план за пътешествията из Малта, намерих едно много добро предложение, в което посещението на Валета беше предхождано от посещение на Биргу, защото, всъщност, Биргу предшества по историческо значение сегашната столица. И имаше подробен ясен план как да се отиде до Биргу, какво да се види там и след това с морско такси да се прескочи във Валета. Разбира се, всичките ми намерения отидоха по дяволите първо, защото нямах сили да го осъществя, и, второ, защото планът на екскурзоводката беше точно обратен на моя.
        И така, в един и половина аз успях да се кача в автобуса за Биргу заедно с Лидка, която също си беше платила 62 евро и съвсем между другото ми каза, че сутринта вече е била в Трите града с колеги. Когато я попитах с какво е отишла до там, тя небрежно ми отвърна: „Ами с автобус TD 13”!!! Тоест, аз пътувах 45 минути в компанията на Станойко, за да се върна до хотела и после да мина същия път обратно срещу 62 евро. Сега като се замисля, TD 13 ни закара до Валета и там му беше последната спирка. Не съм забелязала да минава през Трите града. Това малко ме утешава. Или не.
Сигурното ми утешенеие е, че ако не бях платила тези 62 евро, нямаше да видя трима екскурзоводи на едно място и даже някаква тяхна началничка в добавка.

Ние с Лидка пак си седяхме на втория ред седалки, а на първия седяха някаква местна англоговореща екскурзоводка (подозирам - полякиня), Маринела и един мъж. На нашия ред пък седеше и онази жена, която по-предната вечер се караше с младото момиче, дето го мислех за наша екскурзоводка, а то било екскурзоводка на някаква друга група. Това момиче, впрочем, седеше отред до мъжа. Та реално – четирима екскурзоводи и една зла жена, която (спойлер!) им се оказа нещо като шефка.

И така, пак имаше някакво дрънкане на български, на английски, мъжът се месеше, Маринела питаше, екскурзоводката започваше да ѝ отговаря, Маринела не я дослушваше и подхващаше несвързани изречения в микрофона (нали се сещате как става на караокето, когато не знаеш думите на песента, особено ако само ти чуваш музиката и никой друг наоколо) и въобще в един момент аз просто изключих и спрях да ги слушам, защото много се ядосах. Че свадливата жена има нещо общо с цялата тази работа се досетих по това, че тя започна също да се меси в разговорите и да им прави забележки, които звучаха по-скоро като забележки на началник, отколкото като забележки на потърпевш.

Малко бавно разбрах че отиваме в Трите града, което всъщност било едно от имената на трите града, всеки от които се казва днес Виториоза, Коспикуа и Сенглеа... А, какво стана с Биргу? Нищо учудващо!

Когато пристигат на Малта, рицарите създават първите си укрепления на мястото на тези три града. Тук успяват да отблъснат османците, предвождани от Сюлейман Великолепни, и да пресекат напъните му да завладява де що види. В чест на тази победа единият град е кръстен Виториоза (Победоносен), другият Коспикуа (Забележителен), а третият – Сенглеа, на името на великия магистър Клод ди ла Сенгле. Е старото име на Виториоза е Биргу и тя, като един възпитан „човек”, за да оправдае напълно новото си име, го приела, ама продължила да си се казва Биргу. Другите два града също си запазили старите имена навсякъде, освен по картите: Бормла и Исла. А, да, освен това си имат и „прякори”, не знам по колко.

 Виториоза - Биргу – „Градът на победата“ е най-старият от трите – населен още преди рицарите да дойдат в Малта. След пристигането си през 1530 г., хоспиталиерите правят Биргу своя столица, преди да построят Валета. В Биргу се намира Форт Сант Анджело – най-важната крепост по време на Великата обсада от 1565 г. Днес там има зала, наречена „Стаята на великия магистър“, от която Жан Паризо дьо ла Валет е командвал отбраната на острова.

Сенглеа (Senglea) – Исла - „Градът на вярата“, Cittа Invicta („Непобеденият град“) идва от това, че Сенглеа също оцелява по време на обсадата от 1565 г., въпреки че е била най-уязвима. В Сенглеа се намира Гарджола (Il-Gardjola) – кула за наблюдение с изваяни символи (око, ухо), които показват, че градът „вижда и чува всичко“ за защита на народа.

Коспикуа (Cospicua) - Бормла е наречен „Градът на храбростта“ заради смелостта на жителите си, показана при османските нападения. Най-големият от трите града и най-късно развит – официално укрепен едва през XVII век. Известен със своите двойни отбранителни стени – „Линиите на Котонера“, изградени от рицарите като допълнителна защита за Малта.

Цялата тая работа с по многото имена ми прилича на учреждението, в което работя. Там се оказа, че половината от колежките се подвизават с по две фамилии, а може би и с по три – зависи колко пъти са се женили и развеждали през десетилетията, които работят там. В началото мислех, че имам два-три пъти повече колеги.

Да добавим към всички индивидуални имена на градовете и обединяващото ги  „Трите града”.

Понеже, когато пристигнахме там, не видях нищо друго освен една обща площ от наджипкани една върху друга сгради и тук-таме вода, превзета от паркирали яхти и кораби,


попитах къде е границата между градовете, а мъжът-екскурзовод небрежно ми отговори, че той и Наполеон не можел да види границата, та затова ги наричал "Трите града".


Е, аз да не съм по-умна от Наполеон, та да видя някакви граници след още два века строене там. Нещастното момиче-екскурзоводка имаше за задачата да ни заведе при онази порта вдясно


и да ни покаже някакви неща, като започне от това:


Като се спря пред портата, започна да говори, но още преди това беше получила инструкции от Маринела много да не приказва, за да сме били имали време да отидем да се возим на лодки и да опитваме месни ликьори.
Сигурно това са лодките:


И така, момичето се опитваше да бъде кратко, обаче свадливата им шефка започна да му крещи пред всички, че си претупва работата и я да се върне обратно и пак да каже тука по-подробно за тоя шлем и тия оръжия, и че ние така и така нищо не сме разбрали и въобще започна един голям скандал, ако може да се нарече скандал нещо, в което една жена крещи, а много други седят и гледат, как момичето мига на парцали, за да не се разплаче.
Аз се промъкнах до англоговорещата екскурзоводка и я попитах къде е морският музей, защото него си бях набелязала и не исках да пия ликьор и да се возя на лодки. Екскурзоводката тайно ми посочи пътя. Аз оставих всички тия хора зад гърба си и се спуснах надолу по стръмните улички.
Пътем да покажа един образец на стълбищата, за които говорих на Гозо:

Просто не знам какво им е било толкова удобното за полуподвижни тежкотоварни рицари, ама те си знаят...
Пътем 


Да го приближа ли малко:


Особено се разминавам с испаноезичните страни във възгледите си за представянето на религиозните символи. Ама не вярвам това да ги разстрои:


Морският музей 




се намира в огромното хале на бившата Кралска военноморска пекарна, която е построена през 1840 г. като основна пекарна за Средиземноморския флот

и, без да искам да обиждам никого, бих казала, че вкъщи има повече морски приспособления, сектанти, свирки и кормила, модели на кораби, морски карти, морски камбани и прочие, отколкото в този музей. В смисъл, то сигурно в него има много неща (20 000 артефакта, пише), но те са заврени по някакви чекмедженца,


които аз нямах време да отварям едно по едно.


Иначе се вижда, че е доста интерактивно, ако под интерактивност се подразбират освен чекмедженцата, които можеш да си отваряш и телевизорите, които можеш да си гледаш, също така и едни загадъчни уреди, подобни на перфоратори,

с които можеш на някакво листче, което носиш случайно в джоба си, да си направиш един сух печат и аз, след като търпеливо ги изследвах, за да разбера всичкото това, си направих два такива печата.





За да се чудя и до ден днешен за какво са ми.
Снимките ми са много лоши, и няма да ви тормозя очите с тях - корабни модели, оръдия...




Всичко определено е свързано с конкретни исторически събития, ама пуста малограмотност моя...

Откровено казано, от град или от градове с такава велика история, очаквах малко повече въображение. Доказа го морският музей в Барселона, но това е друг разказ.

Качих се по едни метални стълби може би два етажа нагоре и самото качване не беше толкова страшно, колкото спускането после.


Почти усетих живота си заплашен от това спускане.

Когато стигнах твърдата земя, един служител на музея ме насочи към изхода. Изходът беше една затворена врата. Отворих я и попаднах в тъмница:


Като ми свикнаха очите,разбрах, че ще трябва да снимам клипче. Понеже имах пресен опит с псевдо-подводница. 
То не беше и много трудно да направя връзката, защото се носеше сверски скърцот на железа, който скърцот аз познавам от собствен опит от бургаското пристанище. Внезапно (но аз вече бях готова!) помещението се освети.



Отвсякъде се прожектираха кадри на работа в някакви цехове (докове?).

Това беше на тавана:


Очаквано завиха аларми, запримигваха червени светлини


Отвсякъде - пожар:



После потекоха кадри на хора, които очевидно са загинали при тази авария:



Само дето не помня за какво ставаше дума. Или и тогава не съм го разбрала. И не мога да го намеря в нета. Определено беше в памет на някаква авария.
И определено в тези ефекти са специализирани тамошните музеи.
Тръгнах назад по пътеката, но отвън дебнеше същия служител и ме върна обратно - да извървя пътеката до края и да мина през маскирана в отсрещната стена врата - все едно влязох в онзи ужас. Много въздействащо. А зад вратата - светлина, тишина, щандове със сувенири...
Не ни е срам!

Музеят беше съвсем близо до площадката, на която се бяхме уговорили да се срещнем. Стигнах до там малко по-рано с надеждата да чуя така обещаваните от екскурзоводите топовни гърмежи в 16:00. Чух един пукот и не бях много сигурна дали е топовен, но после ми казаха, че бил и това беше всичко от Трите града.
Е, другите се бяха возили на лодка. За ликьорите не разбрах.

Понеже на другия ден рано сутринта си тръгвахме, щом ни върнаха в хотела, отидох да си намеря камъче. Колекционирам камъчета, не задължително само от места, на които лично съм била. И така в една стъклена купа притежавам целия свят. Горе-долу.
Та слязох на брега да си намеря камъче. Ха! Няма!!! На цялата тази плоча няма ни едно камъченце, което да си вземе човек.

Казваш си: "Добре, ще нагазя в тази локва, щото не съм особено гъвкава, и ще си взема от нея камъче". Нагазваш... Ама камъчетата са като заварени за дъното на локвите. По-точно изобщо никога не са се отделяли от скалата-майка. Едва се сдобих с нещичко.
Ето една малка арчица за маниаците:

Междувременно се бях сетила, че не си взех камъче от Гозо, и цял ден подсещах по телефона една колежка, която беше този ден там, да ми вземе камъче. Краят на тази история ще стане ясен на следващия ден на летището.
А сега се прибирам да отдъхна и после да ходим с Лидка да вечеряме.