Постинг
28.06.2010 13:26 -
Автоспринт 4. Ден втори. Русе
Автор: kolchakova
Категория: Туризъм
Прочетен: 4138 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 29.06.2010 15:59
Прочетен: 4138 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 29.06.2010 15:59
08.06.2010 Русе
За да си стигнем до мотела, трябваше да минем през крайчето на Русе. Зоркото ми око забеляза нещо и мигновено спряхме. Хубаво е от време на време да ти припомнят, че не си сам на този свят, изпълнен с аудита, мерцедеси и беемвета. И голфове двойка. Задната след малко ще продължи към мотела.
Това е покрай силно разбития, но активно преасфалтиран път към мотела.
Самият мотел беше хубав, тих,
но очевидно нашите силни комплекси, че не ни е там мястото...
ни попречиха да му се насладим:
Имаше някакъв напън за мутренственост в мотела, от онази с анцузите. Но това може да е отново субекткивно усещане, породено от безпочвени комплекси.
Разтоварихме катуна и хукнахме към музеите.
Аз си падам много по етнографските такива, затова паркирахме до хотел "Рига" и, пришпорени от часовника, без дори да погледнем Дунав, започнахме с музея на градския бит.
Тук ми се искаше да направя едно дълго отклонение за подобните музеи, в частност за музея на шоколада в Брюксел,
но реших, че ще е по-добре да кача цял пост за Брюксел някой път, а сега само да кажа, че брюкселци могат да направят музей от две какаови зърна, три кутии за какао, някое и друго джезве и няколко снимки на какаови плантации. Така си мислех тогава. Оказа се, че се иска още нещо - разбрах го, като посетих русенския музей. Ще покажа три снимки от една витрина на първия етаж, посветен на детството: дървено конче, три кутии от локум (вероятно да ядеш локум докато се люляш е част от играта)... Албумът за снимки от много по-ново време сложен до тях вече наостря вниманието...
И ето това на преден план:
Такива неща могат да се видят срещу четири лева на човек (или безплатно да отварите шкафа със старите си играчки).
Вместо коментар ще пусна цитат от сайта на музея: "Експозицията акцентира върху знаците на Модерността в ежедневието и празничността на русенци от края на XIX и началото на XX в. Музеят на градския бит е отворен за посетители през 1987 г. Това е първият у нас етнографски музей, който представя градска (буржоазна) култура"
Ето втория етаж, който повече съответства на анонса:
Аз си ходех бодро и си снимах ведро, и дори се ядосвах, че някакво стадо тийнейджъри, довлечени на място, което не ги интересува, са седнали на едно старовремско канапе и пеят прочувствено и не особено тихо английска баладична песен, пък аз не мога да си снимам канапето, а уредничката гледа тийнейджърките и нищо не им казва.
След активно щракане пред очите й, тръгвайки си от етажа, забелязах на отворената врата не особено очебиен знак, че снимането е забранено. Потънах в земята от срам. Но независимо от това мисля да захвана една тема с продължение. Темата за уредничките. Те като правило са много услужливи кротки жени, които седят в някое кюше и нищо не ти правят. Демонстрират, че ти имат пълно доверие и вярват, че няма да ограбиш експонатите. То няма и как да го направиш, понеже изобщо нямаш представа какво гледаш, ако преди това не си попаднал на подходящата книга, която да те информира по въпроса. Но такива книги има много малко, а шансът да попаднеш от първия път на тях, вместо на нещо, което да те отчая и откаже, е незначителен. Темата за музеите и екскурзоводите ще я продължа друг път.
Услужливата уредничка, която не можа да ми препоръча дори брошурка, пък и май нямаше много представа какво има по шкафовете си, ни упъти към музея на Баба Тонка.
Оградата му не обещаваше нищо добро.
А табелата, която ни пренасочваше към музея на Захари Стоянов, не изглеждаше никак прясна:
Което се доказваше и от състоянието на портата.
В смисъл, че там ремонт никой не извършва.
Паметници на Баба Тонка в града - колкото тези на Пабло Неруда в Чили. Тук в частност има нещо бодигардско в излъчването й, особено пред тая лимузина.
Венците са точно толкова свежи, колкото изглеждат.
Музеят на Захари Стоянов е на няколко крачки.
Горе-долу дотук със Захари Стоянов.
Акселерацията не ни е дала повече физическа сила и мъжество, честно казано. Друг е въпросът на какво точно и защо е облечена униформата.
Трудно ми е да обясня защо избухнах в смях, когато видях черепа на Стефан Караджа. Общо взето, един изследовател на историческите любопитности пише в книгата си "Зад завесата на големите скандали", как Баба Тонка, а след нея синът и Никола Обретено десетилетия наред ходели по тържества за Трети март и други подобни, разнасяйки черепа на Караджата ( в някои случаи на тепсия, украсена с цветя). Идавт ученици в къщата на Никола Обретенов да им разказва за онези славни времена и той излиза пред тях с черепа в ръка. Много въздействащо. После го съхранявала внучката на Обретенов. После попаднал в музея. Това очевидно и до днес не смущава никого, нито пък онези видни поборници са имали нещо против да държат череп в къщата си и да го целуват при случай. Черепът, на всичкото отгоре, според виден наш антрополог, изобщо не бил на Стефан Караджа, въпреки табелката тук отдолу.
Работното време на музеите приключи и тръгнахме да се разхождаме из Русе.
И сега е време да поразсъждавам за бързата работа и срама на майстора, както обещах в "Автоспринт 1". Нашата работа беше бърза. Нямахме време, а си бяхме поставили грандиозна цел - да обиколим не малко обекти от североизточна България. Тъй че - да, работата е бърза. Ама ние ли сме майсторите? Тръгнахме на път с абсолютното чистосърдечно намерение да извличаме само положителни емоции, да гледаме добронамерено и влюбено, защото имаме изключителна нужда от точно това. И в повечето случаи изпълнихме намеренията си. В някои - не съвсем. С което искам да кажа, че майсторът трябва да направи тъй, че като дойдат такива бързаци като нас, лесно да видят хубавите неща, да не се щурат напред-назад по разкопани, засипани със строителни материали улици, край омотани в скелета и строителни платнища сгради... Въобще, бих обобщила, че нашата работа може да е била бърза, ама майсторът го дава много-много яваш и не е наш срамът, че не сме видяли всички хубави неща.
На пръв поглед брегът край Дунав е благоустроен.
Виждат се детски площадки, алеи...
Отблизо обаче изглежда по-скоро така:
И така:
Наистина, не стигнахме до Дунав-мост, но не вярвам някъде нещата да изглеждат като във Виена:
На всичкото отгоре се разнася силна миризма на гнила вода и на най-различни други гнили работи. На фона на тази мръсотия и промишлен пейзаж непукизмът на хората е просто впечатляващ:
Аз се прежалих и топнах крачета във водата - все пак Дунав е това, щом го видиш, трябва да се топнеш:
Брат ми не подкрепи мнението ми и си спести риска да хване тетанус.
Тръгнахме към главната улица.
Тъжна картинка по пътя:
Смешна картинка по пътя.
Смешното е, че по тази улица няма как да преминеш на който и да е отсрещен тротоар.
От тук нататък темата за строителството и циментения прах ще ни преследва до Балчик. Което не е смешно.
Лятна картинка:
И стигнахме центъра. Няма да изброявам имената на забележителните австрийски архитекти, проектирали сградите преди повече от век. Ето няколко, които успях да снимам:
Много се озорих с това Доходно сдание (в смисъл - строено да носи доходи на общината), защото слънцето блестеше така, все едно изобщо не му е време да залязва.
Тук вече снимането става нечерчик ...
по следната болезнена причина:
Сега ще обясня причината за онези, които не са я усетили. Аз не съм архитект. Нямам нищо общо с художественото образование. Обаче някакво бурно вътрешно чувство ми подсказва, че онези виенски архитекти не спират да се въртят в гробовете си. Русе е град, който има цели огърлици от скъпоценни архитектурни перли. И нищо от тези огърлици не може да се види и да се усети, цащото по тях като пране в циганската махала висят табели, табелки, парцали, тенти, обяви, реклами, пред тях са опънати чадъри, и сергии... Хора! Русенци! Спрете се малко! Даже плакатите с деклариращи непрестанна готовност за секс певачки са закачени с повече симетрия по българската Мека "Син Сити" в София! Имате съкровище! Унищожавате го!
Това куче не ви ли прилича на онзи плажуващ непукист? Лежеше на Александровска между краката на хората.
В прекрасния парк прохлада нямаше...
... но пак беше прекрасно. Да не пропусна трансовия горещ мирис на липа.
Толкова бяхме уморени, че Пантеонът си остана в далечината. А и, честно казано, след Плевенската панорама...
Много шадравани. Тук, при по-внимателно обикаляне, става ясно, че не всички клекнали девойки следва да излъчват удоволствие.
Този паметник
ми харесва повече откъм задната страна. Вероятно поради водата.
В този опълченец има нещо веселяшко:
Въпросите с модерното озеленяване се решават така:
Или така:
Успокоително е да виждаш, че съществуват и по-големи номера обувки:
Жега-жега, ама да се яде трябва. Купихме един хляб, гризем коричка пред съдебната палата:
А след това се отправихме да търсим МЕТРО, за да набавим провизии. В Русе табели има. Само дето ние се движихме с по-голяма скорост от способността ни да реагираме на тях. Това не е проблем на Русе, но общо над два часа от безценното си време изгубихме да търсим пътя за едно или друго място. От това любознателността ни не пострада. Само краката ми - в някои случаи.
За да си стигнем до мотела, трябваше да минем през крайчето на Русе. Зоркото ми око забеляза нещо и мигновено спряхме. Хубаво е от време на време да ти припомнят, че не си сам на този свят, изпълнен с аудита, мерцедеси и беемвета. И голфове двойка. Задната след малко ще продължи към мотела.
Това е покрай силно разбития, но активно преасфалтиран път към мотела.
Самият мотел беше хубав, тих,
но очевидно нашите силни комплекси, че не ни е там мястото...
ни попречиха да му се насладим:
Имаше някакъв напън за мутренственост в мотела, от онази с анцузите. Но това може да е отново субекткивно усещане, породено от безпочвени комплекси.
Разтоварихме катуна и хукнахме към музеите.
Аз си падам много по етнографските такива, затова паркирахме до хотел "Рига" и, пришпорени от часовника, без дори да погледнем Дунав, започнахме с музея на градския бит.
Тук ми се искаше да направя едно дълго отклонение за подобните музеи, в частност за музея на шоколада в Брюксел,
но реших, че ще е по-добре да кача цял пост за Брюксел някой път, а сега само да кажа, че брюкселци могат да направят музей от две какаови зърна, три кутии за какао, някое и друго джезве и няколко снимки на какаови плантации. Така си мислех тогава. Оказа се, че се иска още нещо - разбрах го, като посетих русенския музей. Ще покажа три снимки от една витрина на първия етаж, посветен на детството: дървено конче, три кутии от локум (вероятно да ядеш локум докато се люляш е част от играта)... Албумът за снимки от много по-ново време сложен до тях вече наостря вниманието...
И ето това на преден план:
Такива неща могат да се видят срещу четири лева на човек (или безплатно да отварите шкафа със старите си играчки).
Вместо коментар ще пусна цитат от сайта на музея: "Експозицията акцентира върху знаците на Модерността в ежедневието и празничността на русенци от края на XIX и началото на XX в. Музеят на градския бит е отворен за посетители през 1987 г. Това е първият у нас етнографски музей, който представя градска (буржоазна) култура"
Ето втория етаж, който повече съответства на анонса:
Аз си ходех бодро и си снимах ведро, и дори се ядосвах, че някакво стадо тийнейджъри, довлечени на място, което не ги интересува, са седнали на едно старовремско канапе и пеят прочувствено и не особено тихо английска баладична песен, пък аз не мога да си снимам канапето, а уредничката гледа тийнейджърките и нищо не им казва.
След активно щракане пред очите й, тръгвайки си от етажа, забелязах на отворената врата не особено очебиен знак, че снимането е забранено. Потънах в земята от срам. Но независимо от това мисля да захвана една тема с продължение. Темата за уредничките. Те като правило са много услужливи кротки жени, които седят в някое кюше и нищо не ти правят. Демонстрират, че ти имат пълно доверие и вярват, че няма да ограбиш експонатите. То няма и как да го направиш, понеже изобщо нямаш представа какво гледаш, ако преди това не си попаднал на подходящата книга, която да те информира по въпроса. Но такива книги има много малко, а шансът да попаднеш от първия път на тях, вместо на нещо, което да те отчая и откаже, е незначителен. Темата за музеите и екскурзоводите ще я продължа друг път.
Услужливата уредничка, която не можа да ми препоръча дори брошурка, пък и май нямаше много представа какво има по шкафовете си, ни упъти към музея на Баба Тонка.
Оградата му не обещаваше нищо добро.
А табелата, която ни пренасочваше към музея на Захари Стоянов, не изглеждаше никак прясна:
Което се доказваше и от състоянието на портата.
В смисъл, че там ремонт никой не извършва.
Паметници на Баба Тонка в града - колкото тези на Пабло Неруда в Чили. Тук в частност има нещо бодигардско в излъчването й, особено пред тая лимузина.
Венците са точно толкова свежи, колкото изглеждат.
Музеят на Захари Стоянов е на няколко крачки.
Горе-долу дотук със Захари Стоянов.
Акселерацията не ни е дала повече физическа сила и мъжество, честно казано. Друг е въпросът на какво точно и защо е облечена униформата.
Трудно ми е да обясня защо избухнах в смях, когато видях черепа на Стефан Караджа. Общо взето, един изследовател на историческите любопитности пише в книгата си "Зад завесата на големите скандали", как Баба Тонка, а след нея синът и Никола Обретено десетилетия наред ходели по тържества за Трети март и други подобни, разнасяйки черепа на Караджата ( в някои случаи на тепсия, украсена с цветя). Идавт ученици в къщата на Никола Обретенов да им разказва за онези славни времена и той излиза пред тях с черепа в ръка. Много въздействащо. После го съхранявала внучката на Обретенов. После попаднал в музея. Това очевидно и до днес не смущава никого, нито пък онези видни поборници са имали нещо против да държат череп в къщата си и да го целуват при случай. Черепът, на всичкото отгоре, според виден наш антрополог, изобщо не бил на Стефан Караджа, въпреки табелката тук отдолу.
Работното време на музеите приключи и тръгнахме да се разхождаме из Русе.
И сега е време да поразсъждавам за бързата работа и срама на майстора, както обещах в "Автоспринт 1". Нашата работа беше бърза. Нямахме време, а си бяхме поставили грандиозна цел - да обиколим не малко обекти от североизточна България. Тъй че - да, работата е бърза. Ама ние ли сме майсторите? Тръгнахме на път с абсолютното чистосърдечно намерение да извличаме само положителни емоции, да гледаме добронамерено и влюбено, защото имаме изключителна нужда от точно това. И в повечето случаи изпълнихме намеренията си. В някои - не съвсем. С което искам да кажа, че майсторът трябва да направи тъй, че като дойдат такива бързаци като нас, лесно да видят хубавите неща, да не се щурат напред-назад по разкопани, засипани със строителни материали улици, край омотани в скелета и строителни платнища сгради... Въобще, бих обобщила, че нашата работа може да е била бърза, ама майсторът го дава много-много яваш и не е наш срамът, че не сме видяли всички хубави неща.
На пръв поглед брегът край Дунав е благоустроен.
Виждат се детски площадки, алеи...
Отблизо обаче изглежда по-скоро така:
И така:
Наистина, не стигнахме до Дунав-мост, но не вярвам някъде нещата да изглеждат като във Виена:
На всичкото отгоре се разнася силна миризма на гнила вода и на най-различни други гнили работи. На фона на тази мръсотия и промишлен пейзаж непукизмът на хората е просто впечатляващ:
Аз се прежалих и топнах крачета във водата - все пак Дунав е това, щом го видиш, трябва да се топнеш:
Брат ми не подкрепи мнението ми и си спести риска да хване тетанус.
Тръгнахме към главната улица.
Тъжна картинка по пътя:
Смешна картинка по пътя.
Смешното е, че по тази улица няма как да преминеш на който и да е отсрещен тротоар.
От тук нататък темата за строителството и циментения прах ще ни преследва до Балчик. Което не е смешно.
Лятна картинка:
И стигнахме центъра. Няма да изброявам имената на забележителните австрийски архитекти, проектирали сградите преди повече от век. Ето няколко, които успях да снимам:
Много се озорих с това Доходно сдание (в смисъл - строено да носи доходи на общината), защото слънцето блестеше така, все едно изобщо не му е време да залязва.
Тук вече снимането става нечерчик ...
по следната болезнена причина:
Сега ще обясня причината за онези, които не са я усетили. Аз не съм архитект. Нямам нищо общо с художественото образование. Обаче някакво бурно вътрешно чувство ми подсказва, че онези виенски архитекти не спират да се въртят в гробовете си. Русе е град, който има цели огърлици от скъпоценни архитектурни перли. И нищо от тези огърлици не може да се види и да се усети, цащото по тях като пране в циганската махала висят табели, табелки, парцали, тенти, обяви, реклами, пред тях са опънати чадъри, и сергии... Хора! Русенци! Спрете се малко! Даже плакатите с деклариращи непрестанна готовност за секс певачки са закачени с повече симетрия по българската Мека "Син Сити" в София! Имате съкровище! Унищожавате го!
Това куче не ви ли прилича на онзи плажуващ непукист? Лежеше на Александровска между краката на хората.
В прекрасния парк прохлада нямаше...
... но пак беше прекрасно. Да не пропусна трансовия горещ мирис на липа.
Толкова бяхме уморени, че Пантеонът си остана в далечината. А и, честно казано, след Плевенската панорама...
Много шадравани. Тук, при по-внимателно обикаляне, става ясно, че не всички клекнали девойки следва да излъчват удоволствие.
Този паметник
ми харесва повече откъм задната страна. Вероятно поради водата.
В този опълченец има нещо веселяшко:
Въпросите с модерното озеленяване се решават така:
Или така:
Успокоително е да виждаш, че съществуват и по-големи номера обувки:
Жега-жега, ама да се яде трябва. Купихме един хляб, гризем коричка пред съдебната палата:
А след това се отправихме да търсим МЕТРО, за да набавим провизии. В Русе табели има. Само дето ние се движихме с по-голяма скорост от способността ни да реагираме на тях. Това не е проблем на Русе, но общо над два часа от безценното си време изгубихме да търсим пътя за едно или друго място. От това любознателността ни не пострада. Само краката ми - в някои случаи.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. deathmetalverses
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. deathmetalverses
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
За този блог
Гласове: 1494