Посягам аз да си банкирам интернетно. Не мога да си вляза. „Въведете кода, който ще получите на СМС“. Гледам си телефона. Няма СМС. Чакам. Пак гледам. Няма. „Генерирайте нов код“. Генерирам. Чакам. Гледам. Няма. Добреее. Хайде да звъннем на банката.

Звъня. Вдигат ми (това се оказа забележително, както ще установя чак след три дни, понеже действието се развива един петък).

Обяснявам за липсващите есемеси.

– Вие добре ли проверихте?

– Къде да проверя добре?

– Ами телефона. Само един телефон ли имате?

– Да.

– А той включен ли е?

– Да.

– Сигурно нещо не виждате добре.

– Вие очен лекар ли сте?

– Искам да кажа, че може да не ви се показват есемесите.

– Показват ми се. Винаги, когато ги получавам, ми се показват.

– Опитайте пак.

– Няма да опитам пак. Вече опитах няколко пъти.

– Добре, кажете си имената.

Разгеле. Казвам ги.

– Ааа, ами да, телефонният ви номер е написан грешно, липсва нулата отпред.

– Чудесно. Допишете я.

– Не мога. Трябва да отидете в офис на Пощенска банка.

– Не можете да допишете една нула?

– Не. Трябва да отидете в офис.

– Във всеки един офис ли мога да отида.

– Да.

– Колко удобно! А има ли определен час, в който трябва да го направя?

– Не, само трябва да е в рамките на работното време.

– А има ли определено длъжностно лице, към което да се обърна, или всеки един от служителите ще ми реши проблема?

– Всеки, който работи там на бюро, ще ви свърши работа. В рамките на работното време.

Ама и тоя е със здрави нерви. Всъщност, нашият приятелски разговор доказва само, че и двамата сме с богат опит в общуването съответно със звънящи и с „кол-центристи“.

Може и много да ми се искаше да платя разни сметки и въобще да си поинтернетбанкирам, само че в петък нямаше как да реша проблема с нулата, та в понеделник сутринта влязох в близкия ми клон. Близък териториално, не душевно.

Насочиха ме към една още недосъбудила се служителка с вид на подпухнала от сън и силикон дунда-дванадесетокласничка.

Обърнете внимание, че не й казах „Добро утро. Вашата банка пак е осрала нещата и заради вас в петък не можах да свърша каквото трябваше. Вземете да го оправите, че ми писна от вас – всеки път, когато има някаква промяна, тя е свързана с купища ядове! (справка – блога ми)“.

Не, аз казах:

– Добро утро. Има някаква грешка в телефонния ми номер при вас и не мога да получа есемес за интернет банкирането си. Хайде да я оправим.

Лична карта. Чукане по клавиатурата....

– Няма грешка в номера ви.

– Има грешка. Липсва нулата отпред.

– Няма грешка.

– Добре. Направете така, че да получа есемес с кода и да мога да си вляза в интернет банкирането.

Замислено гледане в екрана.

– Вие към А1 ли сте?

– Не, към bob.

– Тука пише А1.

– Към bob съм.

– Трябвало е да кажете, че сте към bob. Тука пише А1.

– Ако някой ме беше питал под каквато и да било устна или писмена форма, нямаше да скрия тази информация.

Клавиатура. Взимане на хартии от принтера.

– Подпишете тука.

– Защо?

– Защото направихме промените.

– Няма да подпиша. Докато не си получа есемеса, няма да подпиша нищо.

Служителката вече е на път да експлодира. А аз съм кротка, спокойна (наистина съм спокойна) и непоколебима. Занимавам се с това да си генерирам кодове в сайта на Пощенска банка. Есемеси не идват.

– Не може да не подпишете! Аз съм извършила промените!!!

– Извършили сте промени, които не ме интересуват. Искам да получа есемес.

– Вие сигурна ли сте, че на този телефон ще го получите?

– Даааам.

– Това ли е номерът?

– Звъннете ми, ако искате.

– Да не би да не го виждате?

(Дали пък не минават все пак някакво обучение тия хора?)

– Ако го получа, цялата зала тук ще разбере. Волумето ми е на макс.

– Направила съм всичко, което трябва! – отсече нацупондрена дундата и демонстрира пълен игнор.

– Вижте какво, единствената причина да стоя в тази банка е, че съм проверила – в другите работят също толкова зле обучени кадри.

Всичко това с най-безстрастен и тих тон. Набрах телефона на кол центъра, и понеже всички волумета са ми на макс, не беше нужно да пускам спикъра. Следващите двадесет минути всички слушахме „В момента всички оператори са заети...музика........реклама на тази услуга....... В момента всички оператори са заети...музика........реклама на онази  услуга..... В момента всички оператори са заети...музика........реклама на трета услуга (впрочем, услугата може да е била и една и съща, при толкова музика се забравя какво са ти говорили)....“

Дундата демонстративно взе да прехвърля някакви платежни, да ги гледа вторачено, да сурка мишката насам-натам, но се виждаше, че е много изнервена и не знае какво да направи, за да ме разкара. От време на време с широк жест вдигаше слушалката, набираше номер, слушаше няколко секунди със стърчащ настрани лакът и пак с широк жест въдворяваше слушалката на мястото й. Пък аз, след като си прибрах бавно личната карта, започнах да намилам (а телефонът си говори):

– Препоръчвам ви да попитате колежките си какво трябва да направите. Когато човек не знае нещо, най-добре е да попита. Сигурно трябва да влезете някъде другаде и да промените онзи грешен телефон, който виждат в кол центъра ви. Или пък може да попитате колежките си, да не би, когато извършите някаква промяна, тя да се задейства не веднага, а на Коледа. Непременно трябва да станете и да отидете да попитате някого. Не виждам у вас никакво желание да ми съдействате. Искате ли аз да попитам ей онзи мъж там зад стъклото. Сигурно ви е началник. Той може и да е по-добре обучен. Наистина не виждам у вас никакво желание да научите нещо ново за работата си.

Нали отчитате, че не и казах: „Ти си тъпа, полуграмотна, мързелива, куха лейка, която ми губи времето, подобно на другата куха лейка, която ми е вкарала грешно телефонния номер някъде си. Ама все пак има места, на които е вярно вкаран, защото като е да ми рекламирате кредитите си, по сто човека ми се обаждат на същия този единствен мой номер! Я марш да питаш някого!“

Не само не й казах подобно нещо, ами и не си го помислих тогава.

– Продължавам да не виждам да правите нещо, за да ми решите проблема. Впрочем, не знам колко струва обаждането на телефони, започващи с 0700, но освен, че банката ви и вие лично ми губите за пореден път времето, ами губя и пари с това звънене. Може два лева да са, но ги губя заради вашата некомпетентност.

Сега, факт е, че банката има и някакъв номер за мобилни позвънявания, но точно в момента не се сещах кой е. Ама и тя не беше така френдли, та да ми го сподели. Само каза:

– И на мен не ми вдигат.

Поседя още малко, потрака с мишката по плота, посурка я още малко и внезапно попита:

– Ама вие за интернет банкиране ли имате проблем?

– Да.

Нали отчитате, как не възкликнах, не се плеснах по бедрата, нищо скандално не направих.

– Дайте си личната карта.

– Всички данни ги имате в тези листи, които отказвам да ви подпиша.

Взе ги. Продължи да оръдва с мишката.

– Ами да, тук е вкаран грешен номер.

– Чудесно. Хайде сега допишете нулата.

– Не е нулата. Съвсем друг номер е вкаран.

Залагам си главата, че лъжеше. Според мен, съдейки по движенията й, дописа нулата.

Получих си есемеса.

Подписах бумагите.

Казах довиждане и си отидох.

Това беше история за моето личностно израстване.