04.03.2011
Студеното, гадно време провали плановете ни за обиколки из страната. Въпреки това решихме да се отдадем на родолюбиви дейности. Първа в плана ни беше Боянската, в която съм ходила някъде в първата половина на 70-те. После се започна една трийсетгодишна реставрация.
Денят се отвори слънчев, настроението ми го последва и това е важно за историята, която ще разкажа: бях крайно миролюбива, до наивна глупост, и готова да направя всичко, за да си запазя прекрасното разположение на духа в този така прекрасен ден. Направо си бях безпринципна. В своя защита пускам няколко снимки - за да докажа, точно колко беше хубав  този ден на фона на цялата мартенска зимна, мрачна, студена свинщина от предните.









Известните вековни секвои (е, една от трите):

Друга:


Тук си трябваше професионален апарат, ама...



Тъй, до тук с оправданията.
Е, освен това се опияних и от бързината, с която намерих църквата, направо си паркирах пред нея, все едно всеки ден ходя в Бояна.
И така замаена и невнимателна отидох на касата. Бях готова за цената от 10 лв. за билет, затова въобще не отделих време да изчета огромната ситно изписана табела с информация, закачена високо над гишето. Веселяшки платих, ама и касиерката не промеца да каже, че

има комбиниран билет за Боянската църква и НИМ  на стойност 12,00 лв. Ако искате, санким.

Обаче кьорав карти не играе, както казваме ние, спедиторите. И друго не прочетох там горе в полутмънтоо под стряхата, ама ще го кажа после.

Взех билетите и тръгнах по пътеката. Край мен мина някой, мрънкайки нещо от типа на "мър-мрън-мрън-мър да направя за тебе, мила", но не му обърнах внимание. Обаче човекът продължи да го повтаря, вървейки пред мен. Видях, че носи забележително големи ключове:



Ако не бях така жизнаредостно-любознателно-детински настроена, може би нямаше да ме впечатлят така и да се включа в играта.

- Мрън-мър-мрън едно желание, - каза човекът, без да се обърне към нас.
И понеже аз не реагирах, повтори и допълни:
- Мър-мър едно желание, и ако се сбъдне, ще ми донесете една ботилка вино. Ако се сбъдне. Ако не- не. Но ако се сбъдне, една бутилка вино за здраве.
Нещо предупредително ме бодна под лъжичката, но, пак повтарям, много ми се искаше да ми е хубаво и слънчево. Предпочетох да приема чутото за доста безвкусна шега. Цяла зима се канехме да пътуваме някъде тези четири дни, не стана, но поне каквото можеше - исках да е хубаво. Оправдавам се, оправдавам се, ама и сама не си звуча убедително.
Вратата на църквата е впечатляваща:


Някъде четох, че това са следи от нападения. Едва ли от десети век, но все пак явно някой много отдавна и много силно е искал да влезе вътре. Да се помоли. Пък не са го пускали.

А това са надписите до вратата:


На тях също първоначално не обърнах внимание, особено на тези с по-ситен шрифт. За консумирането е ясно. Горе долу ясно е и че не се пускат повече от 8 души вътре. То и физически не е особено възможно. Може да се обясни и ограничението на престоя - 10 минути (климатична инсталация, запазване на стенописите...). Може да се обясни, ама обяснението не може да се приеме. Да дадеш десет лева за десет минути (при все че разбирам необходимостта от пари за поддръжка), ми се струва безумно. И след малко ще се върна на тази тема. Тук само ще отбележа, че десет лева са много пари, и не всеки,  особено когато става дума за цяло семейство (или домакинство - поздрав към статистиката!) , е склонен да ги даде. Аз лично го направих само защото така и така ги бяхме приготвили за път из България. Честно си го признавам. От 2007 се каним да дойдем тук, ама при тези цени на билетите... Ако ги намалят, или поне ако направят по-голям онзи надпис за дванадесетте лева, може да си докарат и повече приходи. За поддръжка.

Стана ясно, че желанието трябва да се намисли при завъртането на ключа. Обикновено не се включвам в такива туристическо-панаирджийски работи, но... (вж. по-горе).   Пещерата "Орлова чука" е изключение, но екскурзоводът там нямаше  излъчването на този тук, за което излъчване ще кажа след миг.

Първо да споделя, какво намерих в нета, ето тук:
http://www.ac-vtu.com/home.php?type=news&cattype=12&topic=308&cat=7
Една докторантка по българска литература пише:

Точно на 33 години – в моята Христова възраст - имах щастието да отключа с голям железен ключ Боянската църква. Този “празник” ми беше подарен от възрастния екскурзовод без никакви уговорки – просто така, случайно!

Това е било преди по-малко от две години. Или има и друг възрастен екскурзовод, или не е било без уговорки (пък тя във възторга си не го е разбрала), или този се е пропил за година и нещо (макар че, в интерес на истината, изобщо не лъхаше на алкохол, въпреки зачервените си бузки).
Отделно се вижда, че ключовете не са железни и направо бият на евтинджос.

Предоставих отключването на Боянската църква на човек с повече бъдеще - да има време да му се изпълни желанието. Намислих му нещо, защото той едва ли се е вързал, та да се е и напрегнал, та да е и измислил. Ще трябва да го питам :)




Влязохме в късния притвор (този дето е построен последен). Придружилият ни мъж свръхуслужливо каза:
- Мили хора, може ли да ви видя билетите.
Той вече ги беше видял вън, иначе нямаше да ни пусне да въртим ключа. Поднесе си ги пак до очите и радостно забеляза:
- Да, вие сте си платили вход, но не е включена беседа с екскурзовод.
Все едно че ние не знаехме. Застана между мен и голямата табела с информация, в която се бях зачела, и се посипаха едни цифри... Брой паметници на Юнеско в света, брой паметници в България, единствен в света, който се намира в столица, 1979 година... Година на построяване, година на ремонт и дострояване, втори етаж, параклис, трето пристрояване, ... Приказва, приказва, не спира. А аз помня, че беседа не е включена и нещо дълбоко в мен ме подсеща, какво ще последва, ама веднага го стъпквам, защото държа да си запазя детинската любознателност и чистота. Също и доброто възпитание... Хм...
И пак някъде там в потока информация се чу:
- Мър-мър, мила, две желания... Бутилка вино...
Две желания защото втората врата се отключва с две завъртания на ключа.
Преди да отключим, екскурзоводът каза:
- Мила, във вашите билети не е включена беседа, но ако искате, аз ще ви разкажа, пък вие ще ми дадете нещо да се почерпя. Ако прецените.

За да постъпи човек както подобава, му трябва известна вътрешна мобилизация. Тук се замислям, че тия работи НЕ СЕ УЧАТ В УЧИЛИЩЕ. А трябва. Трябва да се учим да не подаваме ръка на хора, които са ни неприятни, да не казваме "добър ден" на хора, на които не желаем добър ден... Правим го автоматично. Подават ни ръка и ние - хоп! - подаваме. Кимват ни и ние кимваме. Трябва някой да ни тренира да казваме "не". Защото това "добро възпитание" не е баш добро. То е смотаност и безстожерие.

Нямах аз вътрешна мобилизация. Факт. Нито хубавото време, нито хубавото настроение са ми извинение. Нито пък, както бихме срещнали в някоя по-старичка книга, бедните, но чисти дрехи на екскурзовода. Не съм искала беседа, не защото ми се свидят парите, а защото екскурзоводите говорят само скучни неща. При така възникналите обстоятелства през главата ми мина мисълта, че трябва да ходя до касата, ама много ме домързя. Нека изкара някой лев човекът, си рекох.
Това е положението. Казаха "добре, добре" и мъжът пъхна ключа в бравата:
- Айде, намислете си две желания, и ако се сбъднат, добре, ... може и да не ми донесете вино... (жест  "от мен да мине")
Поне този ангажимент отпадна.

Стенописите са Разтърсващи. Свръхвъздействащи. Извинявам се за баналните думи. Не знам какво да кажа освен че непременно трябва да се видят, като задължително се вземе поука от моя разказ. С езика на съвременната младеж: "Няма такива икони!". При това не говоря за популярните Севастократор Калоян, Десислава и владетелските портрети. Тях не мога да ги преценя, защото са толкова амортизирани от показване, че просто не ги виждам.

Но да се върнем на разказа. Екскурзоводът засече показно 10 минути и се нахвърли върху нас  - свръхлюбезен, свръхуслужлив, навира си лицето в моето и сипе, сипе, сипе години - кога е рисувано това съкровище, кога е роден Джото (естествено, по-късно), кога Леонардо, кога Рафаело, колко сме преди ренесанса, колко са изображенията... И най-вече сипе имена на светци. Таман погледнеш към някой, той вече те тласка в обратна посока:
- Тука ела, мила... тука застани... Погледни тука... Това е Иван Рилски. Ясен ли съм, мила?.. Мила, ясен ли съм?.. Елате сега тука... Обърнете се натам... Погледнете нагоре... Разбрахте ли ме?... Само за тази икона мога да ви говоря с часове, но имаме само десет минути... Затова елате бързо тук, бързо-бързо...

На два пъти излиза да провери няма ли друг някой с билети. На третия вкара вътре три жени. Повтори част от казаното. Добави още... Едната от жените беше доста млада и се изнерви още на второто: "Разбрахте ли ме добре?". Изръмжа "Ррразбррахме", но явно не беше чак толкова млада, че да му се изрепчи. Да, надеждата ми е в сегашните първокласници. Или в още неродените?

Темата за съдържанието на екскурзоводските излияния ми е любима, отчасти съм я засегнала в блога си на друго място и сега няма да се спирам на нея. Но тук аз ИМАХ НУЖДА ДА ОСТАНА НА ТИХО С ТЕЗИ ОБРАЗИ. Имах нужда да общувам с тях. Подобно усещане, макар и по-слабо, изпитах в Ивановските скални манастири. Направо е физическо усещане. Добре, насаме не може, но поне да е тихо. За триийсет секунди да е тихо. Така нареченото "добро възпитание" ми пречеше да  помоля тоя Гугъл  да млъкне. Това е изкуство и общуването с него е тайнство. Отредили са ми десет минути. Ами дайте ми ги! Все едно като да ми пуснат Кампанелата и надвиквайки я да ми обясняват разните композиционни особености.

Следва съвет (който може би не се отнася до всички): Ако ще ходите в Боянската църква, информирайте се предварително, разгледайте репродукции, запомнете ги, изучете датите и цифрите, ако толкова ви интересуват, а вътре не позволявайте на екскурзовода да си отваря устата! Останете максимално насаме с тези лица.





За миг ще се отклоня и ще използвам повода за едно наблюдение: как добрата мелодия ни кара да пеем глупости. Става дума за песента "Боянския майстор" (изп. Л. Иванова).  Само един ред от нея: "Прости икони, тихи и бедни...". Авторът е Богомил Гудев. Който иска да си я припомни цялата, да иде в ютюб:
http://www.youtube.com/watch?v=HMGTdk96_GU

Продължавам.
Разбира се, снимките са от интернет. И разбира се това лице, чиито очи ме привлякоха най-силно с пъстротата и дълбочината си (надявам се, че това не е импровизация на реставратора), не може да бъде намерено в интернет. Поне аз не можах. Става дума за Св. Елена. Вероятно, защото лицето на Св. Константин липсва и иконата не е токова интересна. Жалко. Два пъти се върнах при нея, и двата пъти екскурзоводът хукваше след мен (то не че на тези пет метра много можеш да тичаш, де). И... Да, пред тези очи му дадох пет лева... Нда.

Всичко ми се счупи. Екскурзоводът отбеляза ларж, че е просрочил времето с три минути и ни изпроводи навън. Обаче жените ги остави вътре. Аз изказах тихо предположение, което после се потвърди, съдейки по дочутите реплики. Още повече че и те като мен отидоха на касата да видят, колко е трябвало да платят за беседата. Пет лева.

Нда.

Пообиколихме още малко отвън. Видяхме вратата за втория етаж, към параклиса на Св. Пантелеймон, но тя е заключена.



Между другото, в интернет пише, че към църквата има музей. Някак си не разбрах това. Може би касиерката трябваше да ми го сподели. Или поне екскурзоводът. Или да го прочета на онази табела? Или пък няма такъв музей?

Керамична украса на различна възраст:



Естествено - чешма:



А пред църквата - паметник на загиналите герои в Балканската война, който е една прелюдия към следващото ни пътуване. Но то е на следващия ден.




Тръгнахме си. Колкото повече време минаваше, толкова повече ме хващаше яд на мене си. И си рекох: я да си призная, нали признат грях е половин грях.