Прочетен: 8236 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 25.05.2018 12:30
Автоспринт
или
срамна ли е бързата работа и кой е майсторът
Ден първи - 07.06.2010
„Книга за България” на Румяна Николова и Николай Генов е нещото, което ме подтикна да планирам пътуването си из Североизточна България. Истината е, че много части на света са ми по-близко познати от този край, въпреки че дядо ми е от румънска Добруджа. Прочетох книгата и си казах: я, какви скални манастири, какво чудо. Къде съм тръгнала, като не познавам собствената си страна. Избрах си маршрут, проучих всичко, разпечатах карти за всички отсечки (да живее Гугъл!), направих си екселска таблица с пунктове, разстояния, часове на тръгване и пристигане, резервирах легла, проверих по два пъти резервациите, само веднъж сменихме времето за отпуските (капитализъм!) и тръгнахме. Предстояха ни 1500 километра за шест дни. Всичко беше на наша страна – и фирмата за отчитане на топломерите, която мина предната седмица (а можеше да определи дата между 7 и 12 юни), и времето, което ми подари абсолютно безоблачна седмица с поносими температури, и здравето, и колата... Всичко! Само дето часовете в денонощието са 24. Очерта се стремглаво препускане, с което е свързано и подзаглавието, но това е тема за друг път.
Пътят до Плевен, а и почти до Силистра, е великолепен на фона на това, което съм свикнала да виждам от Балкана надолу. И продължава да се ремонтира (Поздрави на министър Плевнелиев!).
Само че в самия град табелите не са най-натрапчивото нещо. Дали защото още съм абсолютно неопитна в шофирането по чужди градове или защото табелите не са най-важното нещо за властите там, но не се справих добре с градското ориентиране. Истина е, че съм се губила два пъти и в София. Единия път се въртях сума време между някакви блокове в посока Илиянци, докато зърнах между тях най-после Витоша и успях да придобия целенасочени движения. А втория път... Втория път някак внезапно се оказах на трамвайните релси при „Свети Седмочисленици”. Но пък не съм казала, че в София има табели.
Така и така пътят ни минаваше през Плевен – отбихме се да видим Плевенската панорама. Същата си е, като преди 35 години. Само петното на фасадата е по-ново.
След нас имаше още две семейства с малки деца, които изявиха желание да влязат. Дали лелката вътре се обиди, че не си платихме за екскурзовод или въобще не беше на кеф, но обходът ни протече под резки команди от типа на: „Качете се горе!”, „Слизаме всички ЗАЕДНО!”, „Разгледайте сега това!”. На въпроса ни от къде на къде да започнем да разглеждаме последва рязък отговор: „След като няма екскурзовод е все едно”. Сърцето й се смекчи все пак от децата и на виковете им „Бомби! Бомби!” лелката отсече: „Това са снаряди!”, а освен това два-три пъти им каза по нещо за някои исторически моменти – само на тях, но и ние се присламчихме да чуем. Интересно разказваше. Но кратко. Истината е, че не платихме за екскурзовод, защото ни стана неудобно да ангажираме жената само за нас (не знаехме, че има още 5-6 човека). А имах и още едно подозрание, което по-късно се оправда и за което ще спомена по-нататък.
Пред панорамата на сергии продаваха разни кичозни сувенири на твърде нескромни цени. Купих си веднага карта на града – поне да добия представа къде се намирам, чеше започнало да ми се гади от дезориентация. Картата, естествено, беше два пъти по-скъпа, отколкото в книжарницата. Извадих си поука. Паркът обещаваше да е прекрасен, но нямахме време – друга ни беше целта.
И се понесохме към Орлова чука.
Аз изобщо не смея да твърдя, че съм турист. Още по-малко, че познавам някоя планина. Аматьорският ми крак е стъпвал в петте ни големи планини и в някои от по-малките, стъпвал е в Кавказ и в Андите, но само на крайно безопасни пътеки в най-благоприятно време. Въпреки това ще си позволя да кажа, че не вярвам да има планина, за която да може да се каже, че не е великолепна. От друга страна, моят отговор на въпроса „Коя планина ти харесва най-много” във всеки един момент ще е различен – в зависимост от душевното ми състояние, сезона и кой знае още какво. Но това, което видях в Поломието, не зависи от настроенията ми.
Мисля, че няма как да се опише този простор, величие, мощ и история.
Добре, че е изобретена фотографията!
Въздухът кънтеше от една много щедра кукувица, която ни обещаваше вечен живот. (Това в случай, че въпросът е "Колко години ще живея?". Защото ако е "Кога ще се оженя?", нещата за брат ми не стоят добре).
На всеки кръгъл час пред пещерата застава водачът, взима чакащите и ги води вътре (след като им продаде билети, в това число и такъв за снимане).
Очарованието на Орлова чука не е в безбройните сталактити, сталагмити и сталактони, с които се хвалят Леденика, Магурата, Съева дупка и прочее. Това е огромна, но уютна, приятелски настроена пещера.
Целогодишно 14 градуса – перфектна температура. Подът е равен, топъл, много е френдли. Най-равната пещера. От гледна точка на пода. От гледна точка на тавана нещата не стоят баш по този начин. Не се срещат често такива удобно изрязани места за минаване.
Значителна част от пътя се взима в такава и още по-клекнала поза.
Ако искаш, де. Иначе можеш да си седиш в Концертаната зала или в някоя друга голяма зала и да не видиш нищо от сложната система тунели и чудеса.
Реката е дълбала, дълбала, не я е мързяло. После се е оттекла и е оставила прекрасно обиталище за кроманьонци и неандерталци. Е, и за пещерни мечки.
Намерете си я сами горе.
Тези графити не са от кроманьонци. Поне не от древни. Което показва, че красотата не стига до всеки и може и да не спаси света.
Тука чакаме да стане най-после сталактонът.
Предимството да сте само двама души и водача в пещерата е, че цялата пещера е само за вас, не ви пречат чужди излъчвания, чужди възторзи, никой не ви бута да вървите, можете да дадете воля на въображението и душата си. Недостатъкът е, и аз, като бивш учител го разбира, че водачът (който е действащ учител) губи въодушевлението и артистизма си пред толкова малка аудитория. Вероятно леко претупа нещата, защото не видяхме, или поне аз не си спомням да сме видели, най-голямата зала - Големите сипеи. Със сигурност не видяхме колонията прилепи. Както и гуано по земята. Само едно прилепче се стрелна пред носа ми, но това ми се е случвало доста често и без да съм в пещера. Иначе човекът стегнато разказа каквото следваше и показа това-онова, но не бих окачествила излъчването му като заразителен ентусиазъм. Като бивш колега го разбирам. Заведе ни до разни неща, с които са свързани разни поверия. Като се има предвид, че пещерата е открита само преди 70 години, предполагам, че „поверията” са измислени от екскурзоводите.
Естествено, че ако пипнеш Големия сталактит, 315 м. висок и половин метър в диаметър, ще ти се сбъднат всичките желания.
Ако се съмняваш, можеш да се подсигуриш още веднъж, като се завреш в някоя от дупките по тавана.
Също така не е лошо да пийнеш вода от синтровото изворче (доколкото може да се пие в тази поза). Гарантира вечно здраве.
Можеш смело да застанеш под висящите пирамиди и да си сигурен, че няма да ти паднат на главата,
понеже те пази светецът на пещерата.
А това, че щом видиш дупка, трява непременно да се снимаш в нея, ние си го знаем по природа.
Някой път ще събера на едно място всички дупки по света, от които надничаме.
От тази пещера излизаш наистина умиротворен – нищо заплашително няма в нея, внушава сигурност и доброта.
Малко снимки отвън:
Суетен гущер.
Всъщност, вторият май е по-суетен – веднага дотича.
Красота:
При толкова много доброта - закономерно изпадане в детство:
е достатъчно силно, за да събори двуметров наивен мъж
и достатъчно безочливо, за да пие след това от ръцете му
Тук ще внеса малко проза:
В случай, че не се виждат надписите: над лявата врата пише "Тоалетна / WC с тоалетна чиния", над дясната: " Тоалетна / WC с клекало". Няма да разсъждавам за функцията на надписа "WC", но е факт, че малцината желаещи предпочетоха дясната врата. Поздрави на чешкия художник!
Хванахме пътя за Червен.
Явно рязкото напускане на София ни се е отразило зле, защото в един момент бяхме поразени от силен главобол. Точно пред входа на Червен спряхме да пием хапчета с шепи. Повод за снимка:
И крепостта се вижда:
Намерихме къщата, къща "Петрова". Казвам го, защото друга такава великолепна нощувка нямахме. Сияйно чиста и удобна къща с интелигентна, отворена към света стопанка, която в тежката следобедна жега не преставаше да си разкрасява двора.
Окопаваше си цветята, събираше охлювите, защото й цапали зеленчуците със слузта си:
Но нямало да ги унищожи, а щяла да ги изхвърли в дерето. Само този си остави:
Целият етаж беше наш - стаи, кухня. Единствената молба - да не се ходи вътре с обувки. И да не се пуши, което нас не ни засяга. Навсякъде е пипнато:
Да не показвам повече, да не ме заподозрете в непоискана реклама.
Главоболът обаче не минаваше и ние се отказахме да ходим на крепостта, дремнахме и после до късно вечерта в отлично здраве седяхме на терасата, лениво се протягахме към черешата и гледахме залеза
а после и нощта. Вихрушките от светулки не можах да снимам. Представете си ги.
18.06.2010 16:31
Mira
18.06.2010 18:32
Мирко
21.06.2010 16:23
2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. sparotok
11. zaw12929
12. getmans1
13. bosia
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69