Прочетен: 3678 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 26.01.2016 16:01
Става дума за бежанците.
Не, става дума за летищата.
На отиване, на нашето летище, една млада жена на скенера ме погледна враждебно и запита още по-враждебно:
- Говорите ли български?
- Много добре, - отговорих бодро и весело аз, но осъдителният й поглед отряза хубавото ми настроение.
- Тогава си обърнете ръцете с дланите нагоре, - процеди жената.
Покорно показах длани, тя ги потърка с някаква марля, отиде някъде с нея, после се върна и с явно нежелание ме пусна да летя.
Не посмях да я питам какво щеше да направи, ако не говорех български.
На връщане, на Мюнхенското летище, някак много предвидливо се наредихме на опашката пред скенера час и половина преди излитането. След има-няма 40 минути ни дойде редът. Малко преди нас имаше жена (предполагам) с бурка. Проверяващият само мина по тялото и с онази пръчка-детектор и жената премина. Не видях дали има багаж. Ние сложихме на лентата две раници, калъф с видеокамера и разните там други неща във ваните. Още преди раницата ми да влезе в скенера един много възрастен служител попита:
- Хвсткнлксиндлбюша?
И потупа раницата.
- Моля?
- Хвсткнлксиндлбюша? - продължава да фъфли дядото.
Притесних се, изчервих се. Опашката е огромна, аз не разбирам какво искат от мен, бавя хората...
Добре, да опитаме на английски. Пак същото, но завършва като че ли на "укс". Добре, залагам, че ме пита дали има вътре книги. Да, казвам, има книги и вестници. Което си беше чистата истина: много вестници и няколко книги. И не, няма лаптоп, вода, дезодоранти... Нищо друго няма!
Мъжът се усмихва, потупва раницата и я плъзга към скенера.
От другата страна чака жена. Посочва същата тази раница и заповядва:
- Отворете!
Отварям.
Започва да рови вътре. Вестниците са съвсем официални: Зюддойче цайтунг и други подобни, все неделни броеве, дебели. Вади книгите: рецепти за мъфини, биографията на Лудвиг ІІ... Нито един коран. Не е доволна. Посочва с пръст камерата:
- Отворете!
Отварям.
- Извадете!
Вадя.
- Включете!
Включвам.
Камерата ми е стара, с касетки. Екранът светва синьо. Жената избухва.
- Казах ви да я включите!
- Включила съм я!
- Покажете записа!
Ще закрещи от нерви.
Обаче аз внезапно се успокоявам. Пука ми! Започвам да превъртам лентата назад, защото е свършила. Машинката е бавна. Аз не бързам. Превъртях десет минути. Включих. Жената се наведе и започна да гледа как тълпи от хора вървят по Терезиенвийзе. Тя гледа, опашката чака. Накрая каза:
- Изключете! Отворете другата раница!
Отворих я. Най-отгоре - хавлията ми, още влажна.
- Дайте си дланите!
Дадох ги. Жената взе с пинсети съответната марля и започна да търка ръцете ми и хавлията. Отнесе марлята някъде и се върна също толкова недоволна, колкото преди десет дни беше българската й колежка. Пусна ме.
Аз застанах в края на лентата и започнах най- ама най-спокойно да си прибирам багажа - вестници, книги, камера, кабели от камера, хавлия, яке, телефон, пари, билети...
Ако бях с бурка? Дали щеше да ми лае така, ако бях с бурка?
Аз съм с две ръце за сигурността и наистина нямам нищо против да ми преглеждат багажа. Всичко да ми преглеждат. Но докато не започнат да го правят за всички, няма да се чувствам сигурна, а дискриминирана.
Да, и не държа да лаят на всички. Точно обратното - искам да се държат с мен така учтиво, все едно съм с бурка.
П.П. Нещо за пътуването в самолета извън темата за сигурността.
На отиване до мен седеше Здравка Ев/фтимова. Дойде, не поздрави, седна, не поздрави, извади си лаптопа – не се и очакваше да го поздрави… През цялото време седеше сгъната на две, с възможно най-мрачното и затворено изражение, от време на време си закриваше лицето с ръце и се сгърчваше още повече… А аз все исках да я питам тя ЕВтимова ли е или ЕФтимова и защо името й през годините се печата по различен начин; също така исках да я питам защо един от героите й, който, се „явява“ само като убития баща на главната й героиня, се нарича Райко Кръвта, като истинският Райко Кръвта е убит две години след излизането на книгата и дали този, истинският, който най-вероятно не си е падал много по четмото, не е имал все пак нещо против… Ама как да питаш човек, който се е изключил напълно от околния свят? И си остана загадка, тя в някакъв творчески процес ли беше потопена или неистово се страхуваше да лети? Щото и аз се страхувам, ама не позволявам това да си личи. Поне така се надявам.
Като казах на Митко, че сме седели до жив класик, той отбеляза безчувствено: „Аз пък мислех, че е някаква сектантка и само се моли…“
А навръщане в самолета беше Евтим (или ЕФтим?) Милошев. Този не го причислявам към класиците. Освен това, като изключим девойките от националния ни волейболен отбор, мисля, че бях единствената жена в самолета. Тъй като девойките, поради спецификата на занятието си, излъчваха повече спорт, отколкото женскост, бих отбелязала, че ми беше много самотно и почти се усетих феминистка.
ЕС и Турция се лъжат взаимно
Хамед Абдел-Самад :”Ислямът не е религия...
01.01.2016 16:37
Поздрави!
2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. sparotok
13. getmans1
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69